За Фройд е писано много, повече по света и значително по-малко у нас: от различни автори в различни исторически контексти, като на фокус са поставяни различни аспекти от творчеството и живота му. С какво обаче подходът в книгата на Давид Иерохам "Зигмунд Фройд: сценично и преживелищно" е специфичен и заслужава да бъде откроен?

На фона на множеството въпроси, които поставя, струва ми се, че през изследването на д-р Иерохам минава като червена нишка преди всичко един въпрос - за човека Зигмунд Фройд. Но не в крайно семплото и клиширано "нищо човешко не ми е чуждо". Когато казвам, че централният проблем на тази книга е човекът Фройд, имам предвид Фройд като живо същество, а не Фройд като паметник или като мит. Особено важен за Давид Иерохам е мотивът на един от пациентите на Фройд да се обърне за помощ тъкмо към него: "Ланцер търси не надменния корифей, а този, който е склонен да допуска, признава и обсъжда собствените си грешки, т.е. един жив, а не мъртъв терапевт".

Мисля, че отговорът се корени именно в спецификата на подхода на автора, а тя е загатната още във втората част от заглавието на книгата: "сценично и преживелищно". Става дума за подхода на психодрамата, макар че, както самият Иерохам признава, за нея "Фройд вероятно нищо не знае". Впрочем това, че той прилага елементи от инструментариума на психодраматичния метод, личи и от употребата на характерния за този метод език, изобилстващ с термини като "сцена", "завеса", "персонаж", "драма" и пр., а самият Фройд е наречен от автора "нашият герой". (Макар да подозирам, че тук трябва да видим по-скоро една двусмислица: не само герой като участник в драма, но и герой в екзистенциалния смисъл на думата като някой, който непрестанно се изправя пред предизвикателства и храбро ги преодолява.)

Трябва да се каже обаче, че авторът не заявява експлицитно своя изследователски метод, той е по-скоро имплицитен, въплътен метод, за който можем да съдим по неговите резултати. Прилагането на този подход се осъществява в две направления.

От една страна, се търси ефектът на сценичното и протагонистът Фройд бива поставян на най-разнообразни сцени: Виена от края на XIX и началото на XX в., кабинет с кушетка, кресло и психотерапевтичен setting, Париж от 1890-те години, Рим от началото на ХХ век Но освен това Фройд е "инсцениран" от последователите, както и от опонентите си. Или пък е "поставен" в драмата на своите сънища и блянове, та дори - на сцената на днешното българско общество. Разполагането му в хетерогенни контексти - интерпретирани в качеството им на "сцени" - и представянето му в разнолики перспективи динамизират и драматизират образа му, като така по неповторим начин го оживяват. Така че ние виждаме "сцената" не просто като терапевтичен (съгласно определението на автора), но и като изследователски инструмент.

От друга страна, непрестанно е провокиран ефектът на преживелищното, като читателят се натъква на един Фройд, който се вълнува: обича, мрази, страда, греши, съмнява се, сънува, мечтае. Но най-вече - което според мен е възловият момент - съпреживява драмите на своите пациенти. "Ние усещаме, казва Давид Иерохам, че той чувства заедно с пациента".

Това е удивително, тъй като очакването ни е, че в качеството си на лекар психиатър д-р Фройд няма как да не споделя експертната нагласа на привилегирования и обективиращ поглед, характерна за представител на конвенционалната медицина. (Като човек, работещ в полето на социалните науки, ще кажа, че това важи и за тази сфера. Например традиционно респондентът в социологическото изследване също така бива третиран като обект.) И в началото това до голяма степен е точно така.

Но Давид Иерохам недвусмислено показва, че виждането на Фройд се променя и развива, като това става чрез срещите му с различни пациенти и поради това - по жив и драматичен начин. Така постепенно Фройд, такъв, какъвто го виждаме в интерпретацията на д-р Иерохам, стига до съществена трансформация: терапевтът не е "някакъв многознаещ и компетентен, омнипотентен господар на обстоятелствата". Напротив, терапията е "съвместен процес", а терапевтът и пациентът са партньори. Определението "партньор" е важно, защото самата етимология на думата (part - част) ни помага да видим, че става дума за едно цяло, в което двамата у-част-ници съставляват двете му части. Като такива те трябва да се срещнат, а тази среща много напомня разбирането на психодраматистите за срещата като "споделена реалност". "Терапевтът съумява да чуе, да разбере и да катализира желанието за истинска среща, която да даде възможност на партньора да се приобщи отново към човешкото", пише авторът.

Според него Фройд създава "истински човешки диалог" с пациента си и "в този диалог се освобождават креативността и спонтанността на партньора" (отново понятия от сферата на психодрамата), които ще му помогнат "да живее един изпълнен с отговорни действия живот".

Оттук вече можем да изведем и най-съществената специфика на подхода на Давид Иерохам: да се разгледа психодраматичният метод като кълн - парадоксално - от психоаналитичния и психотерапевтичния инструментариум на Фройд, в който той е намерил благодатна почва за бъдещото си избуяване.

Парадоксално, защото освен че Фройд нищо не знае за психодрамата, но и Морено, бащата на психодрамата, неведнъж се противопоставя на бащата на психоанализата и критикува основни негови идеи, особено от ранната му теория и практика.

Трябва да отчетем оригиналността и евристичността на такъв изследователски способ. Като истински труженик на психодрамата, както сам се определя, д-р Иерохам е изправен пред проблема "да излезе на среща" и "да влезе в диалог" с един (буквално) мъртъв човек, какъвто е неговият герой, Фройд. (Спомняме си, че според създателя на психодрамата не може да бъде анализиран починал човек, защото - разбираемо - той не може да отговаря на "аналитика си".)

Още в уводните думи към книгата авторът говори за своето отношение към протагониста (Фройд), което личи и в заглавието на това въведение, наречено "В преддверието, или да почетем Фройд". Преди да отворим широко вратата, може би дори преди да я открехнем, трябва да поспрем, да помислим, да се подготвим, да бъдем внимателни и грижливи, впрочем точно както терапевтът подхожда към своя пациент. Затова ни е нужно да останем за кратко "в преддверието". Но защо да го правим, ако, както би казал Морено, Фройд просто е мъртъв и не е в състояние да ни отговаря? Отговорът, мисля, е във втората част от това заглавие. Тук забелязваме друга двусмислица: "да почетем Фройд", ще рече, че няма как да го почетем, ако не го четем.

Давид Иерохам ни въвежда в преддверието, за да ни каже нещо много важно: "Да четем, значи да влезем в отношения", което ще рече да потърсим "среща", да започнем диалог, да съучастваме в един динамичен и "драматичен" процес. Но за да бъде срещата жива, е необходимо да 'провокираме', да 'разклатим' [другия]".

Според мен парадигмата за един такъв подход можем да открием при самия Фройд - но именно в разбирането на Давид Иерохам за него. Имам предвид интерпретацията му на анализата, която Фройд прави на Председателя Шребер от едноименния случай. За разлика от "редукционистката психиатрия, която бяга от срещата с преживяванията на пациента", пише д-р Иерохам, Фройд "чувства заедно с пациента" и "вярва, че терапевтът и пациентът заедно могат да разберат и най-странните производства на несъзнаваното". И макар срещата между Фройд и Шребер да не се е състояла в реалността, Иерохам твърди: "Шребер е истинският пациент на Фройд, защото те се срещат в своите текстове. И някак си се разбират помежду си".

И тук следва да повторим заедно с д-р Иерохам: "ключова е може би думата 'преживявания' - както на терапевта, така и на пациента в процеса на търсене на неизбежните моменти на срещата". Тъкмо това е начинът да осъществим среща, да влезем в диалог с някого и дори ако той е мъртъв, ние можем да го "оживим", като четем неговите текстове, и да получим шанс да се докоснем до техния автор чрез неговите преживявания, разбуждащи и оживяващи преживявания в нас самите. Защото бидейки тела, ние сме резонатори, ние можем да вибрираме на различни честоти и ако сме придобили опитността да улавяме тези вибрации, това именно би ни помогнало да разбираме. Или както казва Давид Иерохам, ние не просто се опитваме да разберем, ние също така се мъчим да бъдем разбрани.

Когато четем книгата на Давид Иерохам за Фройд, ние осъзнаваме, че тя е написана не от безстрастен анализатор, а от човек, който преживява това, което казва. Неслучайно там ще прочетем, че "не словото е в началото, в началото не е даже и действието; в началото е вълнението". И ние се питаме за чие вълнение говори авторът: за вълнението на откривателя Фройд или за собственото си вълнение на откривател на Фройд? Задавайки си този въпрос, ни хрумва, че може би част от отговора му е загатната и в проникновено изработената корица на тази книга (създадена от художничката Ирина Джонкова). Вижте я, тя показва, че тези двама души (автор и герой) са се срещнали и свързали. Но може би най-същественото, което разбираме, е, че тъкмо вълнението е онова, което прави възможна срещата и свързването на тези двама души или изобщо на хората помежду им.