Ариел се събужда сама.

Слънцето струи през пролуките между щорите, като хвърля на стената ярка колона светлина, почти болезне­на за гледане.

Горещо ù е. Отмята чаршафа към другата страна на леглото, където би трябвало да е новият ù съпруг, само че не е. Очите ù шарят из стаята, като че ли прескачат от камък на камък през поток, търсят следа от Джон, но не откриват, и тя полита в буйната ледена вода на познатата паника. Ами ако греши за него? За цялото това нещо?

Часовникът до леглото показва 7:28 в тревожно черве­но. Много по-късно, отколкото се буди нормално, особено по това време на годината - най-заетите дни във ферма­та, когато птиците чуруликат от четири сутринта, полската работа започва призори, кучетата лаят, мъже­те се надвикват, за да се чуват над шума на боботещите машини. Трудно е да спиш при такава шумотевица, дори да искаш.

Ариел става рано, откакто се роди Джордж - по необ­ходимост, когато беше бебе, но после, когато той отрас­на и започна да спи до по-късно, тя не се освободи от нави­ка. Ранното ставане се превърна във въпрос на политика, на характер. Така искаше да бъде позната, било и само на нея самата - рано става, рано ляга, работи здравата през деня, сериозен и отговорен човек след пропиляната мла­дост. По-лошо от пропиляна.

Въпреки ускорения пулс Ариел все още се чувства кап­нала, умът ù е мътен. Предната нощ трябва да я беше ударила сериозно - дехидратацията и изтощението от международния полет, часовата разлика, храната, вино­то и сексът, хапчето за сън, което Джон в края на краища­та пъхна в устата ù.

Той стана от леглото, двамата лъщяха от пот, изто­щени. Обърна се надолу, за да я гледа, да ù се наслади: гола, просната, с розовеещия цвят, който се разстилаше по на­дигащия се гръден кош, по шията към лицето, като бързо напредваща инфекция. Наведе се към нея, но спря миг пре­ди устните му да докоснат нейните, вгледа се в очите ù, накара я да копнее, докато повече не е в състояние да чака, а тя надигна глава нагоре и го целуна продължително, дъл­боко и почти прекалено, което предизвика нова вълна от желание, която заля предишните, все още неутихнали на­пълно. Усещаше кожата си така жива, цялата в боцкащи нервни окончания, чиста възбуда.

Гледаше го как се движи бавно из стаята, за да не се спъ­не, да не блъсне нещо. Застана гол до прозореца, заопипва механизма на старите капаци, чу се удовлетворително­то щракване, ключалката се отвори. Улови по едно крило в ръка и внимателно ги избута навън, докато се отвориха широко. Позната физическа фраза, най-мекото докосване с пръсти, сякаш търси разрешение.

Точно това, което Ариел винаги бе искала най-много. Точно това, което бе получавала най-малко. Досега.

Ариел чува нещо там, вън, отвъд разхвърляната след нощта спалня.

- Джон?

Няма отговор.

Пристъпва неуверено към призрачния звук, после спира пред вратата на апартамента, дава си сметка, че е само по тениска. Поглежда надолу, за да види какво скрива тя. Далеч не достатъчно. Чува същия звук пак, определено е оттам, вън, пред вратата.

- Джон?

Ариел поглежда през шпионката - камериерка подреж­да количката си.

- Desculpe - повтаря.

Ариел се дръпва от вратата. Оглежда дневната, чии­то стени са боядисани в бледосиво, което сякаш излъчва сияние - като че е в черупка на омар. Погледът ù се спира на чашите с последното питие от снощи, възглавници­те от канапето, пръснати по пода, изританите обувки. Започнаха на канапето, все още с дрехи, но дърпаха ципо­вете, разкопчаваха, бутаха настрана, прегръщаха се и се галеха, смучеха и лижеха, после паднаха на колене и ко­ленете им пламнаха от килима, докато накрая Джон каза с треперещ от възбуда глас:

- Да отидем на леглото.

Ариел не можеше и да говори.

Проверява телефона си - нищо. Няма уведомление или известие, само снимката на малкото момче, прегърна­ло двете големи кучета, на заключения основен екран - снимката е от четири години, но толкова съвършена, че Ариел не е в състояние да я смени с нещо по-ново и не така идеално.

На Източното крайбрежие, където живеят всички, които познава, все още е сутрин. Дори не е получила нов спам. Пуска приложението, което следи семейните устройства - мобилния на сина ù, на мъжа ù, нейния собст­вен. Данните се зареждат дълго, нужно е време да бъдат открити различните геопозиции. Първото балонче, ко­ето се появява, показва нейния телефон, АП, тук, в цен­търа на Лисабон. После този на сина ù, ГП, където му е мястото, на шест хиляди и петстотин километра, зас­пал несъмнено до едно от кучетата - Скоч - в леглото, а може би също и Маломар. Тези кучета са много привързани към Джордж и обратно.

Малкото легло отеснява ужасно, купчина миризливи бозайници, притиснати един в друг, потънали в сънища.

Приложението все още не е открило иконката на Джон, ДР, "Търси...", но после се отказва и признава провал: "Мес­тоположение неналично", страдателен залог, като че ли тя трябва да вини устройството или човека, или капри­зите на етера - всичко освен самото приложение. Дори приложенията не искат да поемат вина.

Будна е от три минути.

Когато напусна първия си съпруг преди петнайсет го­дини, Ариел остави назад и всичко останало. Изпразни живота си до дъно и започна от нулата, запълни новото си съществуване малко по малко - нова стара къща на тихо ново място, ново бебе, ново откачено куче и после още по-откачено второ куче, нова прическа и гардероб, нова кариера в нова сфера, нови приятели и нови хобита, ново поведение, ново взаимодействие със света и пока­на към света да взаимодейства с нея. Вече не искаше да напредва в живота винаги и единствено като привлека­телна жена.

Едва наскоро си бе дала сметка, че е готова да добави последно ново място, да запълни окончателно завърше­ния си нов живот, който вече не беше толкова нов, а може би не беше и съвсем завършен. Не може да не се пита дали Джон се е появил от желанието ù, или желанието ù се е появило от Джон.

Предната вечер той остана изправен пред прозоре­ца дълго време, осветен от уличните лампи долу, които хвърляха издължени сенки, зловещи като картини на Мунк, в мистичната синкава светлина на нощния град. От това я прониза спазъм страх, нежеланото старо усе­щане, което я обзема понякога, изненадващите пристъпи, които са изненадващи само като начален момент. Знае, че идват, само не знае точно кога.

Ариел затвори очи плътно, пое дълбоко въздух, опита да се съсредоточи върху непосредствените физически усе­щания - топлия ветрец откъм река Тахо; далечния крясък на чайка; полъха морски въздух, солен, може би с лек мирис на риба; игличките по разгорещената ù, боцкаща кожа. Из­диша през устата бавно и продължително, напълно овла­дяла себе си. Всичко се свеждаше до самообладанието.

Отвори очи, сложи край на драмата, която съществу­ваше единствено в ума ù, нейния частен панически свят.

Като млада Ариел беше безстрашна, но на младини хо­рата са склонни да са храбри. Обичаше да действа в края на краищата. Какво по-смело от това? Когато обаче жи­вотът започна да заговорничи срещу нея, успя да срине куража ù, да разбие увереността, че може през света да се преминава безопасно. Не можеше. Все още не може.

Джон беше пред отворения прозорец, голата му фигу­ра, едновременно много позната - имаше чувството, че е изучила всеки сантиметър от тялото му с очи, с вър­ховете на пръстите си, с върха на езика си - но все още и толкова чужда, както е всяко чуждо тяло, всеки друг човек. Знаеше как изглежда, какъв беше вкусът му, да. Не знаеше обаче как се чувства, какво мисли.

Ариел беше загубила всякаква вяра в способността си да вижда другите хора ясно. Беше толкова сигурна в първия си съпруг и в края на краищата се оказа толкова заблудена - заблуда от онези, които се оказват стряска­що очевидни впоследствие. Ариел бе видяла само това, което Бъки искаше да види, което той беше сложил пред очите ù. Стана неволен съучастник в неговата лъжлива дегизировка, после беше твърде късно. Късно не само за тяхната връзка, а за всичките ù връзки.

Загуби доверие в собствените си преценки, в способността си да вижда истинската същност на хората. В продължение на дълго време дори не опитваше.

Научи ли нещо? Разбира се. Всички уроци обаче се забра­вят, ако не продължаваш да учиш. Интегрално смятане, френски, колониална история, гръцки митове - Ариел не помнеше нищо от това. Дори не помнеше какво е инте­грално смятане. Преди няколко години погледна в речни­ка, но нищо не ù се изясни.

- За какво мислиш? - попита тя.

Джон помръдна, обърна се към нея, скри лицето си от уличната светлина. Сега не виждаше изражението му. Не виждаше нищо всъщност.

- Знаеш - отговори ù. - Просто за утре.

Утре беше тук. Утре беше сега.

Ще вземе душ, това ще направи. Ще вземе душ, ще се облече в днешните дрехи, които избра преди седмица, до­като мислеше пред гардероба със списък на дрехите, кои­то ще са ù нужни, за каква цел, в кои дни на това кратко пътуване. Днес щеше да е със средно дълга пола, с приятна блуза - простичка, не натруфена, но все пак секси. Обичай­ното ù облекло е джинси, тениска, без никакъв грим. Пъ­туването до Лисабон обаче не е нормално, така че ще си сложи грим, дълга огърлица, която подчертава части от тялото ù, които обикновено не подчертава.

След това ще отвори вратата и ще намери американ­ския вестник на изтривалката, с материали за погребе­нието на вицепрезидента и за номинирания да го наследи - новини, които доминират в американските медии от месеци.

Ариел ще грабне вестника, ще слезе внимателно по ши­рокото стълбище на хотела, ще мине бавно по гладкия мрамор, ръката ù ще се плъзне по дървения парапет, лъс­нат до блясък от два века опипване: дългосрочната дегра­дация под човешките ръце. Ще влезе в голямата слънчева трапезария, кацнала над оживения площад, обрамчен от елегантни сгради и с онези убийствени стари трамваи, които дрънчат и скърцат на релсите си и бълват рано­будни туристи и служители с мътни погледи, които още дъвчат своите пастейши[2] за закуска и поглеждат към елегантната фасада, на чийто партерен етаж има френ­ски прозорци с развяващи се от вятъра завеси точно пред ниската маса, на която Ариел и Джон закусваха преди два дни - тяхната маса, на която новият ù съпруг би тряб­вало да е сега, седнал с кафе и вестник, да я чака, да вдигне поглед с онази усмивка...

Не е там.

---

[1] Извинете. Почистване (порт.). - Бeл. прев.