"Животът е тълковен речник" е новата книга на Веселина Седларска
"Животът е тълковен речник" е новата книга на журналистката Веселина Седларска, съобщи издателство "Сиела". Това е сборник с разкази, в който са включени 23 истории.
"Писателката не спестява нищо на читателите си - оставя ги да преминат през месомелачката на депресията, да се сблъскат с гръмотевиците на тъгата, които сцепват времето на "преди" и "след". Но упътвайки ги, никога не престава да им показва светлината. Да използва надеждата като мотор, който задвижва машината на живота. И да рисува света не такъв, какъвто го виждаме, а какъвто се надяваме, че ще стане", се казва в прессъобщението на "Сиела".
Веселина Седларска е родена в Стралджа през 1954 г. Завършва средното си образование в гимназия с преподаване на английски език в Пловдив, следва журналистика в Софийския университет. Специализирала е в САЩ. Има дългогодишен опит в медиите, работила е за радио "Свободна Европа", за сайтовете "Портал Култура", "Клуб Z" и "Редута". Автор е на книгите "Кладенецът" (2016), "България за начинаещи: Джаз от сюжети и портрети" (2017), "Депресията ме обича" (2018), "Гладни сърца" (2021).
"Дневник" публикува откъс от "Животът е тълковен речник", предоставен на редакцията от издателство "Сиела"
Из "Животът е тълковен речник" от Веселина Седларска
ПО ПЪТЯ
Оставѝ цветето и ела, седни до мен на пейката. Мише, чуваш ли?
- Ей сега. Това число е, когато татко се е родил, нали? А другото, когато стана звездичка, нали?
- Да, моето момиче.
- А тази чертичка между тях е, когато бяхме заедно, нали?
Толкова е животът, една чертичка.
- А катастрофата къде е?
- Тя е последната точица на чертичката. Да, точно там, където ти е пръстчето.
Може би ще вали, небето падна ниско.
- Вече можем да говорим за катастрофата и да не плачеш, мамо.
- Защото ти вярвам, че не го е боляло.
- Не може да те боли, ако няма време. Болката няма къде да застане, ако няма време. Чу се един гръм и това беше.
- Вярвам ти.
- Ти не беше там, а аз бях, трябва да ми вярваш. Времето може да е най-бързото и най-бавното нещо.
Когато беше малка, колкото Мишето, тя не усещаше времето. То се разстилаше, прегръщаше я, носеше я. Тогава времето имаше ръце. Сега има един часовник в стомаха, втори в сърцето и трети в ума. От мига, в който се събудеше, започваше да ги сверява, да ги навива, да наглася времената им за аларма. Да се вглежда в тях, докато точка по точка те отмерваха нейната чертичка. Сега времето има секундарник.
- Изпей ми една песничка, Мише.
- За буквичките или за зеленчуците?
- Буквите понякога са тъжни, зеленчуците винаги са полезни, нека да е за зеленчуците.
- Аз ям зеленчуци, ще порасна ли?
- Толкова много, че един ден няма да се побираш в сърцето ми и то ще се пръсне.
Сърцата са огромни. Но не са еластични, както изглеждат. Не са и такива, каквито ги рисуват. Те са пещерата на кръвта. Тя влиза мътна от тъга в тази пещера и излиза бистра с надежда. Когато тъгата стане толкова голяма, че надеждата не стига да я изсветлява, пещерата пресъхва. Сърцето не е моторът, надеждата е.
- Как щях да се казвам, ако бях момче.
- Михаил сигурно, пак щеше да си мишле.
- Прегърни ме, мамо, студено ми е.
- Ела, ела!
Прегръдката е битката на душите да преодолеят телата. Прегръдката е разговорът на сърцата.
- Когато вали, хората носят чадъри. А за вятър има ли измислено какво да се носи?
Вятърът е нещо, което трябва да бъде понесено. Ако няма за какво да се държиш, ще те отнесе. Ще те разнесе. Ако устоиш, ще ти донесе. Колкото по-невидимо е това, за което си се хванал, толкова повече то те крепи.
- Наистина излезе лош вятър. Ще тръгвам. Само да ви целуна.
Жената тръгва. Зад нея остават две плочи. На по-малката е написано Михаела, две близки години и една мъничка чертичка. Жената живее последната точка на тази чертица.
