Големият урок от историята е да осъзнаем колко много неща в света висят на косъм. Някои от най-големите и най-съществените промени в историята са се случили заради непредвидима, необмислена среща или решение, което е довело до вълшебство или до хаос.

Тим Ърбан написа някога: "Ако се върнете назад във времето, ще се страхувате да направите каквото и да било, защото ще знаете, че и най-малките сътресения в настоящето могат да окажат голямо влияние върху бъдещето."

Колко стряскащо вярно е това съждение.

Позволете ми да ви разкажа една лична история за това как се заинтересувах от темата.

Израснах съл ски състезания край езерото Тахо, в Сиера Невада. Бях в отбора по ски на Скуо Вали и това беше центърът на живота ми в продължение на десетилетие.

Нашият ски отбор се състоеше от десетина състезатели. В началото на 2000 г. бяхме тийнейджъри и повечето от нас прекараваха по-голямата част от времето си заедно. Карахме ски шест дни в седмицата, десет месеца в годината, пътувахме по света навсякъде, където можехме да намерим сняг.

Не бях близък с повечето от отбора, но прекарвахме твърде много време заедно и се боричкахме като котараци. Четирима станахме неразделни приятели.

Това е историята на двама от тези приятели - Брендън Алън и Браян Ричмънд.

На 15 февруари 2001 г. отборът ни току-що се беше върнал от състезание в Колорадо. Полетът ни за вкъщи се забави, защото на езерото Тахо се беше разразила снежна буря, изключително силна дори за местните стандарти.

Не можеш да се надбягваш със ски, когато има покривка от нов сняг, защото за състезанията е необходима твърда покривка от сняг, така че тренировките бяха отменени, а Брендън, Браян и аз се приготвихме за седмица на така нареченото свободно каране на ски - неорганизирано разпускане, обикаляне със ски и приятно прекарване.

По-рано този месец на Тахо бяха паднали няколко метра лек, пухкав сняг заради ледения въздух. Бурята, която ни връхлетя в средата на февруари обаче, беше различна. Беше топла - едва на точката на замръзване - и мощна. Остави три метра тежък, мокър сняг.

По онова време не се замислихме за това, но комбинацията от тежък сняг върху пухкав сняг създава условия за лавини също като по учебник. Леката снежна основа с тежък слой отгоре е невероятно крехка и склонна към свличане.

Ски курортите имат доста опит в защитата на посетителите от лавини, като затварят най-опасните склонове и използват експлозиви за нарочно предизвикване на лавини късно вечер, преди гостите да пристигнат на сутринта.

Но ако излезете със ски извън маркираните граници - като се промушвате под въжетата с табела "НЕ ПРЕМИНАВАЙ", за да карате по забранени, недокоснати терени, нищо не може да ви помогне.

Сутринта на 21 февруари 2001 г. с Брендън и Браян се срещнахме в съблекалнята на ски отбора на Скуо Вали както стотици пъти преди това. Последните думи на Браян, когато излизал от дома си тази сутрин, били: "Не се притеснявай, мамо, няма да карам ски извън границите". Но веднага щом закопчахме ските си, направихме тъкмо това.

Задната страна на Скуо Вали (сега се нарича Палисейдс Тахо), зад седалковия лифт KT-22, е участък от планината, дълъг около една миля, който разделя Скуо от ски курорта Алпайн Медоус.

Това е невероятно място за каране на ски - стръмно, открито, с раздвижен терен.

Преди 21 февруари бях карал там може би десетина пъти, не беше едно от честите ни места за ски, защото отнема много време, докато стигнеш тук. Излиза се на черен път, откъдето се връщахме на автостоп до съблекалнята ни.

Брендън, Браян и аз решихме да се спуснем именно там тази сутрин.

Спомням си, че за секунди, след като се промъкнахме под въжетата извън маркировката, ни застигна лавина.

Никога преди не бях попадал в лавина, но и никога не бих го забравил. Не чух и не видях свличането, просто изведнъж осъзнах, че ските ми вече не са на земята, буквално се носех в облак от сняг. В такива ситуации нямате никакъв контрол, защото вместо да се притискате към снега, за да осъществите сцепление със ските си, снегът тласка вас.

Най-доброто, което можете да направите, е да запазите равновесие, за да останете на крака.

Лавината беше малка и отмина бързо.

Не казахме и дума повече за това и се върнахме на автостоп до съблекалнята.

Когато се върнахме в Скуо, Брендън и Браян заявиха, че искат отново да карат ски на обратния склон.

Не помня защо, но аз не пожелах да отида този път.

Обаче ми хрумна една идея. Брендън и Браян можеха да покарат отново на обратния склон, а вместо да се връщат на автостоп, щях да заобиколя с колата и да ги взема.

Разбрахме се и поехме по различни пътища.

Трийсет минути по-късно стигнах до черния път, където трябваше да взема Брендън и Браян.

Те не бяха там.

Изчаках още трийсет минути, преди да се откажа. Спускането със ски траеше около минута, така че си дадох сметка, че няма да дойдат, помислих си, че са ме изпреварили до долната част и вече са се върнали на автостоп.

Върнах се в съблекалнята, като очаквах да ги намеря там. Нямаше ги. Поразпитах наоколо, никой не ги беше виждал.

По-късно същия ден, около 16 ч, майката на Браян ми се обади вкъщи.

Помня всяка нейна дума.

Казах ѝ истината. "Тази сутрин карахме на задната страна на КТ-22. Двамата с Брендън го направиха отново, трябваше да ги взема от пътя с кола. Но ги нямаше и оттогава не съм ги виждал". "О, боже мой", промълви тя. Щрак.

Майката на Браян също беше опитна скиорка. Мисля, че в този миг тя си даде сметка какво може да се е случило. Аз също.

Часовете минаваха и всички започнаха здравата да се притесняват.

Накрая някой се обади в полицията и подаде сигнал за изчезнал човек. Полицията не го взе на сериозно, като предположи, че Брендън и Браян вероятно са се измъкнали на парти.

Знаех, че това не е вярно. "Обувките им са ето там", казах и посочих маратонките на Брендън и Браян на пода в съблекалнята. "Това означава, че скиорските им обувки са на краката им. А сега е девет вечерта. Помислете за това. Девет вечерта е, а те са със ски обувки на краката си." Това беше първият момент, в който всички се огледаха и осъзнаха колко зле е положението.

Около десет часа ми казаха да отида в пожарната служба в Скуо Вали, където се срещнах с местния екип за издирване и спасяване.

Обясних всичко, което бяхме правили с Брендън и Браян през този ден.

Екипът по издирването извади онези гигантски фотокарти, които сигурно бяха направени от хеликоптер. Показах им къде точно сме навлезли в забранената зона.

Разказах им за малката лавина, която се беше образувала сутринта. Щом го споменах, видях как спасителите подреждат пъзела в главите си. Спомням си, че когато приключих разговора, двама от спасителите се спогледаха и въздъхнаха тежко.

Посред нощ, с гигантски прожектори и екип от кучета търсачи, спасителите тръгнаха да издирват Брендън и Браян.

По-късно разбрах, че веднага щом навлезли в зоната извън маркировката, където им казах, че сме карали ски, открили пресни белези от скорошно лавинно свлачище. Беше огромно, "сякаш половината планина е била откъсната", каза единият от тях.

Прибрах се в съблекалнята около полунощ. Паркингът в Скуо Вали може да побере няколко хиляди автомобила, но по това време беше почти празен. Всички се бяха прибрали по домовете си с изключение на две коли, паркирани една до друга: джипът на Брендън и пикапът "Шевролет" на Браян.

Опитах да заспя на една пейка в съблекалнята, но не можах да затворя очи. Спомням си как си представях, че Брендън и Браян влизат през вратата и можем да се посмеем на момента, в който се наложи да се обадя на полицията, за да ги намерят.

Към девет часа сутринта съблекалнята беше пълна с други ски състезатели, родители, приятели и роднини, които искаха да помогнат, и се превърна в сборен пункт за издирването.

Легнах отново на пейката и накрая заспах.

Няколко минути по-късно се събудих от писъци, викове и суматоха.

Знаех какво се е случило. Не беше нужно никой да ми го казва.

Отидох до втория етаж на съблекалнята, където видях майката на Браян на един диван. Воплите идваха от нея.

Трудно е да се опише подобен момент. Тогава не знаех какво друго да кажа. Не знам какво друго да кажа и сега.

Кучетата търсачи се бяха насочили към мястото в лавинното поле, където спасителите със сондажни пръти откриха Брендън и Браян, погребани под два метра сняг.

Те бяха родени с един ден разлика и загинаха на десет метра един от друг.

По-късно същия ден отидох в работата на баща ми. Исках да съм при семейството си. Той ме посрещна на паркинга и каза: "Никога не съм бил толкова щастлив да те видя". Това е единственият път в живота ми, когато съм виждал татко да плаче.

До този момент не ми беше хрумвало колко близо съм бил до това да отида с Брендън и Браян на онова съдбовно спускане.

И започнах да се чудя - защо онази сутрин се спуснах с тях по обратната страна веднъж, а след това отказах второто спускане - решение, което почти сигурно спаси живота ми?

Мислил съм го милион пъти. Нямам представа защо не отидох.

Нямам представа и сега.

Нямам обяснение.

Не съм го обмислял, не съм изчислявал опасността, не съм се консултирал с експерт, не съм претеглял плюсовете и минусите.

Беше пълна случайност, произволен и необясним късмет, който се превърна в най-важното решение в живота ми - далеч по-важно от всяко съзнателно решение, което някога съм вземал, или някога ще взема.

Това е моята лична история, а може би и вие имате подобна в собствения си живот. Но ако се вгледате, мисля, че ще видите, че голяма част от нея е същата.