Балерините са като палци - трябва да ги смачкаш, преди да станат полезни. Да намажеш лепило около пръстите, за да ги втвърдиш. Това е особено важно в Парижката опера, където танцьорите получават седем безплатни чифта на месец - буквално нищо, когато само едно представление може да направи чисто нови палци неизползваеми. Изрязваш сатена от върховете или го избродираш, за да постигнеш по-добро сцепление, зашиваш сатенени панделки и ластици на петите.

Изваждаш вътрешната стелка и изрязваш средната част, за да подчертаеш извивката на стъпалата. Ако си черен или кафяв, ги покриваш с пудра в тон с кожата си; в расово отношение балетът е изключително проблематична среда и дори сега почти не се произвеждат обувки в телесен цвят, по-тъмен от светлорозово. Обуваш ги, напръскваш проклетите неща с вода, за да придобият формата на краката ти. Всеки чифт за шейсет и четири евро издържа около един ден, макар че ако внимаваш, може да го удължиш до два или до три.

С танцьорите е същото. Хореографите трябва да поддържат деликатен баланс. Да бъдат силни, за да им покажат, че няма да търпят глупости. Да не им позволяват да предлагат свои собствени идеи или да променят стъпките. Не затова са тук. Те са тела, инструменти. Не са самата песен. Никога не приключвай репетицията по-рано - карай ги да работят всяка възможна секунда. Изтощавай ги, докато мускулите им се разтреперят. Изтощавай ги, докато започнат да кървят.

Все пак на това са се съгласили.

Беше време да им покажа какво мога да правя.

- Делфин! - провикна се глас.

Стреснах се и погледнах в странните златисти очи на Камий, деветнайсетгодишната дубльорка на Линдзи. Изборът на Натали.

- Извинете - каза бързо тя. - Не исках да ви стряскам.

- Не си. Какво има?

Стояхме по средата на коридора, от двете ни страни имаше врати, а около нас бързаха танцьори. Насред всичко това в нейните лъвски очи имаше нещо зловещо бдително.

- Просто исках да кажа ами предполагам благодаря. За мен това е огромна възможност, нали разбирате, и много се радвам, че се върнахте. Странно нали? Повечето танцьори идват от Русия на Запад, а не обратно.

Баланчин. Баришников. Нуреев. Камий беше права. Наистина тръгнах срещу традицията, когато на двайсет и три години заминах за Санкт Петербург. Но броеше ли се за преместване, ако някой руснак те придърпваше към себе си?

- Не повярвах на очите си, когато видях списъка с изпълнители. Тази роля! Дори като дубльорка. Искам да кажа, аз, разбира се, знам, че съм само дубльорка - добави тя и се разхихика. Очевидно нямаше представа, че Натали ме е принудила да я приема. - Това е просто шансът на живота ми!

Зачака ме да отговоря, като стоеше неподвижно. Това никога не се случва с танцьорите - те имат безброй нервни тикове и постоянната им трескавост дразни. Неподвижността на Камий я караше да изглежда като стъклена фигура. Неестествена. Като робот.

- Предполагам, че ще имаш много други шансове, преди да се пенсионираш. Нямаш представа колко е дълъг животът. Е, дълъг е, но е и кратък.

Тези механични очи се взряха в мен за един прекалено дълъг миг, преди тя да се усмихне.

- Сигурно е така. Просто благодаря! - добави и влезе тичешком в студиото - заместницата, назначена от шефката, готова да встъпи веднага в ролята, за да заличи една от най-старите ми приятелки.

В главата ми имаше място само за една мисъл: "Мамка му, Линдзи, трябва да се представиш добре заради мен!".

Камий хукна към група млади танцьорки. Тя притежаваше онова качество, което привличаше погледа - това можех да призная на Натали. Но дрехите, които носеше - светлорозови обувки, чорапогащи, пола, трико и пуловер - я превръщаха в идеализиран образ на балерина, който можеше да има едно тригодишно момиченце.

За миг не можах да различа Линдзи в тълпата. След десетилетие, прекарано в безмилостните униформи на академията, танцьорите бяха твърдо решени да изразят своята индивидуалност чрез пластове дрехи, с които се увиваха, за да се топлят. Изрежи яката на любимия си пуловер, обуй яркосините чорапогащи с повече дупки, отколкото плат, обличай се в черно, черно, черно! Така би трябвало да е по-лесно да различиш всеки танцьор, но в този хаос има еднаквост, която затруднява разпознаването.

Все пак всички те имат смайващо подобни тела. Една от основните причини тези трийсет и осем души изобщо да бъдат в това студио е, че всеки от тях е спечелил генетичната лотария.

Балерината е съвършената жена. Слаба. Красива. Невидимо силна.

Няма еволюционна причина да изглеждаме по този начин. Ако искаш фертилна жена, изобщо не поглеждай към балетните трупи - там едва ли ще намериш момиче, чийто месечен цикъл идва по-често от веднъж на три месеца. Трябва ти някоя закръглена, с широки бедра и увиснали гърди, готова да понесе няколко месеца война или глад, без да трепне, и все пак да гарантира бъдещето на човешката раса. С ръце, готови да орат, да месят, да утешат дете. Яка селска порода.

И все пак ние, деликатни и чупливи, сме се превърнали във връх на женското съвършенство.

Искам да кажа, те. Те са се превърнали.

В училище ни обучават да танцуваме като група: безлики, безименни, неразличими. С времето танцьорите, които могат да постигат успех, стават все по-малко. В края на обучението ни трупата взема около десет процента от танцьорите като quadrilles - чираци, и ги обучава да станат coryphees, членове на ансамбъла - маса идентични танцьори. Може би половината от тях ще имат дълга кариера, колкото изобщо е възможно в нашия бранш. От тях десет процента ще бъдат повишени до sujet, солисти, и ще танцуват кратки самостоятелни роли; десет процента от тях ще станат premier danseur, десет процента от тях ще се превърнат в звезди.

Така че ако си осемгодишен и си приет в училището, шансът един ден да станеш звезда е едно на милион. За да го постигнеш, е най-добре да танцуваш като всички останали.

И все пак когато си мислиш за балерините, се сещаш за звездите. Дошъл си да видиш тях.

Прочистих гърло.

- Добре. Да започваме.

Никой не помръдна. Никой дори не спря да говори. Дори шибаната Линдзи.

Всъщност един човек го направи. Камий обърна поглед към мен.

Аз бях хореографката. Те трябваше да млъкнат в мига, в който влязох в стаята. Джок разказваше, че Баланчин изисквал от "Ню Йорк Сити Балей" абсолютно мълчание - непоколебимо уважение от танцьорите, много от които се страхували дори да говорят в негово присъствие. Не само да говорят на него - страхували се дори да говорят пред него.

И никога не им позволявал да носят дрехи за затопляне.

Джок беше заминал във ваканция и нямаше да се върне още една седмица. Не можеше да ми помогне да наложа ред. Колкото и нетърпелива да бях отново да го видя, беше облекчение, че можех да се съсредоточа върху танца, без той да е наблизо. Той винаги ме е разсейвал прекалено много.

Намерих стол, качих се на него и плеснах с ръце. Марго улови погледа ми, намигна ми и на бузата ù се появи трапчинка. След онази закуска ми беше изпратила съобщение: "Извинявай, че избухнах. Балетът ще е чудесен, когото и да избереш". И сега, докато я гледах, можех почти да чуя гласа ù: "Делфин, ти държиш всичко под контрол".

- Да започваме!

Сега вече внимаваха.

- Добре. И така, днес искам да минем през първата сцена. Срещата между Аликс и Ники.

От самото начало знаех, че искам да започна балета точно оттук - когато Аликс, бъдещата царица, но засега само незначителна принцеса на дребно германско княжество, се влюбва в Ники - Николай, бъдещия и последен цар на Русия. Но беше трудно да постигна желания ефект. Технически погледнато, първата им среща е била, когато нейната сестра се е омъжила за чичото на Ники, но тогава тя е била на единайсет, а той на шестнайсет. Не би изглеждало добре в балета. Затова поразместих историята и започнах, когато тя е на шестнайсет и идва да посети сестра си в Царско село, провинциалното имение на императорското семейство. На шестнайсет и двайсет романсът става значително по-поносим.

- Първото, което трябва да знаете - казах, - е, че това не е любовна история.

- Но писмата - прекъсна ме Камий и затвори уста.

Цялата група я погледна изненадано. Бях дала на всички екземпляри от "Страст за цял живот", книгата с любовни писма и откъси от дневниците на Аликс и Ники, и им бях казала да ги прочетат преди репетицията. Не разбрах дали са учудени, че Камий действително ги е прочела (навремето не бяхме особено стриктни към домашните), или че това деветнайсетгодишно момиченце е посмяло да проговори.

- Не ме разбирайте погрешно, тук има любов. Но самата история е за жена с огромен потенциал. Блестяща жена, забавна, любяща. Жена, която прави избор и заминава на хиляди километри от дома си, а това довежда до трагичната ù смърт и края на родословното дърво на съпруга ù, да не говорим за падането на императорската династия Романови. И този избор започва тук, в тази сцена, когато тя се влюбва в Ники. - Кимнах към Клод, който вдигна ръце към групата и драматично сви рамене. Всички се засмяха. "Какво можете да направите? Тя ме обича." - Така че да, ще го изиграем като любовна история. Но през цялото време искам да се усеща тази неизбежна гибел. Разбирате ли? Линдз, може ли да се качиш на сцената?

Скочих от стола, а Линдзи зае мястото си, плътно следвана от Камий. Носеше оръфана тениска с от-рязан врат, на която думите ПРИЯТЕЛИ СИДУЕЛ едва се виждаха, и черен чорапогащник. Обличаше тази тениска за екзерсис от двайсет години насам - спомен от първите години в училище, отекващи в настоящето, но чието значение бе отслабнало с времето. Камий стоеше зад нея като шибана принцеса от "Дисни".

- След встъпленията искам малък па-дьо-дьо. Линдзи, Клод - Показах им какво искам да направят. Те повториха движенията, като кимаха, докато обяснявах.

Извърнах се обратно към огледалата.

Натиснах Play.

Никога не бих го признала на глас, но онова, което обичам най-много в работата си като хореограф, е възможността да тласкам танцьорите до самите граници на възможностите им. Поне веднъж да бъда тази, която разполага с власт.

Само балетистите знаят какво е да се рееш и да стискаш зъби през безкрайните комбинации от едни и същи позиции ден след ден пред критичните оценяващи очи на хореографа, балетмайстора или художествения директор.

Всеки път, когато работя, наблюдавам розовите им атлазени крака и знам - под тези обувки плътта е гола, изтъркана, в рани.

Под лъскавите чорапогащи те изпитват болка до мозъка на костите.

Под короните, балетните полички и съвършенството всички треперят, тресат се от болка.

Единствено заради мен.

Разбира се, само докато се качат на сцената - за да станат мои изразители и инструменти. Тогава всичко е заради публиката. Всичко е заради вас.

- Те не осъзнават ли - бях изсъскала веднъж на Марго по време на аплодисментите след едно особено страховито представление на "Лебедово езеро" преди петнайсет години, - че под обувките всички сме покрити с отвратителни пришки?

Тя изписа на розовите си устни широка усмивка и сграбчи ръката ми, докато завесата се вдигаше и отново ни разкриваше пред публиката.

- Естествено, че знаят! - процеди през зъби. - Затова обичат да гледат.

Точно това ми харесваше. Да скривам страданието със своя собствена марка съвършенство.

Затова и мразя толкова много, когато бъркат.

До Клод Линдзи приличаше на марионетка. Нейният огън чезнеше. Присъствието на Камий на заден фон също не ù помагаше. Докато Линдзи механично изпълняваше стъпките, нейната по-млада, по-свежа версия беше само на половин метър от нея. Без ограниченията на партньор, движенията на Камий бяха пълни с младежки хюбрис. Приличаше на ангела от "Благовещение" на Ботичели - деликатна, току-що разцъфтяла и все пак някак всезнаеща.

С други думи, най-подходящата. На нейния фон Линдзи изглеждаше съвсем не на място, като балерина от музикална кутия.

Възможно ли е през цялото това време да съм си спомняла различна Линдзи? Една Линдзи, обучена във френския стил, но запазила следи от нещо американско у себе си? Една акробатична Линдзи, която подлудяваше всички от завист? Една Линдзи, която беше едновременно грациозна, невинна и съблазнителна?

И тогава истинската Линдзи се появи. Вдигна крака си нагоре съвсем прав, стабилен, обърнат навън. Протегна ръка, а пръстите ù запърхаха и се издигнаха още, изпъна торса си, отметна раменете си, завъртя ги назад, вдигна високо глава и брадичка. Не забравяй да се усмихваш! Ако не можеш, поне стой права. Ако не можеш да стоиш права, поне протегни ръце нагоре. Ако не можеш да задържиш ръцете си вдигнати ами най-малкото можеш да се опиташ да не паднеш, мамка му!

- Браво на вас! - провикнах се и спрях музиката, докато Линдзи се изправяше. Просто малко по-свободно този път, става ли?

Задъхана, Линдзи кимна напрегнато. Зад нея Камий стоеше неподвижно с ръце на хълбоците.

- Значи, отначало.

Ръцете ми бяха потни и ми трябваха три опита, за да пусна музиката. Все още можех да спася ситуацията. Все още можеше да сработи.

Камий скочи и затанцува половината от па-дьо-дьо по-добре от Клод и Линдзи, които изпълняваха целия танц. Направи идеална арабеска и за миг остана зареяна във въздуха.

Пред нея Линдзи се олюля.

Започнаха с поредица от завъртания, превръщаха пируетите във fouettes. Камий танцуваше прецизно и чисто. Съвършено, като по учебник, но имаше нещо друго, което я оживяваше, нещо умно и нехайно.

Френските танцьори са съвсем друг вид. В продължение на тринайсет години бях работила почти само с руснаци. И колкото и прекрасни да бяха на сцената, сякаш чувах акцент, докато танцуваха; в природата им е да изнасят представления. В Париж не се перчим. Държим на прецизността.

Линдзи и Клод се откъснаха един от друг и започнаха да обикалят в серия от скокове. Отзад Камий се зарея във въздуха. По-високо. По-продължително. По-добре.

Въпреки целия си предполагаем лиризъм, руските танцьори винаги са като камък по време на репетициите, като излети от метал. Дмитрий постоянно ме мъмреше, задето се държа с тях като с машини.

- Не можеш просто да излетиш петдесет сантиметра във въздуха и да очакваш идеален пирует.

Но тук, в Парижката опера, точно това очаквах.

Клод застана по средата на сцената и се завъртя в поредица от леки отскоци. Краката му сякаш се превръщаха в неясно петно, докато влагаше още, още и още във всеки скок. Пет. Шест. Осем. Встрани Линдзи се опитваше да прикрие, че е задъхана - издаваше я само бързото надигане и спускане на гръдния ù кош. Камий просто стоеше там в перфектна поза.

Френските танцьори са като цигулки - ръчно изработени, невероятно красиви, с тела от тънки ивици дърво, готови всеки момент да се счупят.

Линдзи и Клод отново се събраха. Разделиха се.

Камий пристъпи напред.

И тогава, в пълен разрез с хореографията, Линдзи вдигна крак в grand battement и удари Камий право в носа със стъпало.

Времето в стаята спря. За миг се превърнахме в жива замръзнала картина.

А после Камий изхленчи, отстъпи назад, хвана се за лицето, между пръстите ù закапа кръв. Светът отново започна да се движи, a танцьорите се втурнаха към нея и я заобиколиха.

Линдзи отстъпи назад.

Марго изписка и избухна в смях.

Започнах да въртя глава между Камий, Линдзи и Марго. Не бях сигурна кое ме тревожи повече - смехът или кръвта.

По време на репетиции стават инциденти - постоянно. Танцьорите си навехват глезените, падат, дори си удрят главите. И обикновено единственият човек, когото нараняват, са те самите. Но подобно нещо? Подобно нещо не се случва. Танцьорите си изкарват хляба, като изчисляват идеално движенията си. Знаят какво се случва около тях почти инстинктивно. Най-добрите могат да танцуват определени части с вързани очи в пълна с хо-ра стая. Юмрук в ребрата? От време на време. Коляно в слабините? Понякога.

Ритник в лицето? Никога преди не бях го виждала. Дори в Русия.

- Клод, донеси ù лед! - провикнах се аз, надвиквайки музиката. - Горкичката Камий! Ела тук - Взех суитшърта си от пода. Тя ме погледна и примигна. От лицето ù капеше кръв. Пъхнах дрехата в ръцете ù. - Наведи глава назад, става ли?... Не, още.

Линдзи отиде и спря музиката. В студиото се възцари тишина, нарушавана единствено от смеха на Марго, който отекваше в стените, странен, весел и неуместен. Една балерина от ансамбъла сложи ръка на гърба ù, но тя сви рамене, отблъсна я, хвана се за корема и просто продължи да се смее.

Докато друга танцьорка се грижеше за Камий, аз сграбчих Линдзи за ръката.

- Линдз! По дяволите, какво си въобразяваш?

- Не можах да се спра. Тя просто чакаше да се проваля.

- Не е вярно. Тя учеше ролята. Това ù е работата.

Изражението на Линдзи стана умолително.

- Това е моята роля. Знаеш от колко време чакам такъв шанс. Знаеш, че на тази възраст всички млади са строени зад гърба ни. Готови да заемат мястото ни.

Знаех. Някога ние бяхме тези момичета. Разбирах какво изпитва сега. Какво да сториш, когато все още храниш мечти на тийнейджърка, но по пътя си остаряла?

Аз обаче не съм разкървавяла никого.

- А освен това - продължи Линдзи, като понижи глас, - не мразиш ли личицето ù? Аз просто мразя това нейно личице

Няколко балерини, застанали наблизо, вдигнаха глава, стъписани. Английският не е някакъв таен език между мен и Линдзи. Всички в трупата го говорят.

- Просто - Млъкнах и се обърнах към група-та. - Това е всичко за днес. Камий, защо не отидеш при лекаря, просто за да си сигурна, че - "Че нямаш счупени кости на лицето". - Просто за всеки случай.

Камий кимна отчаяно. Танцьорките излязоха на групички, а аз останах сама с пламнало от вина лице.

Защото нямаше значение, че кракът беше на Линдзи. Това беше моето студио, моята репетиция. Все едно самата аз изритах Камий в лицето.

А най-лошото беше, че на драго сърце бих я изритала. Разбирах съвсем точно какво има предвид Линдзи.

И аз мразех личицето ù.