Приключенският калейдоскоп на човешкото в "Хагабула"
Ревюто е препубликувано от "Литературен вестник".
"Хагабула" от Тодор П. Тодоров
"Жанет 45", 2022
В дебютния си роман Тодор П. Тодоров ни разказва за експедицията на испанеца Ернан Кортес и конквистадорите към Новата земя, но ако в летописите те са останали като унищожители на страната на ацтеките, тук Тодоров ни предлага една "контрафактическа" история, както сам определя книгата си. Писателят преплита история с фантастика, ужас и еротика, преминавайки отвъд фактологията към един приказно-страховит и общочовешки трактат за вечния сблъсък между стремежите и суровата реалност, духовното и тленното, женското и мъжкото, сърцето и разума, природата и хората.
Романът грабва още с пъстрата, ярка корица и чудатото си заглавие. Салгадо обяснява, че "хагабула" е дума, която вещиците заимстват от природата и символизира пробуждането и преобръщането на света. Именно на това преобръщане - пласт по пласт и разказ по разказ, - ставаме свидетели като читатели. А на корицата около заглавието се вие спирала - точно както се движи и повествованието подир историите, които героите се редуват да ни разказват. Те се вихрят на ръба между реалността и невидимото за очите, стигаме донякъде и се връщаме назад, за да го повторим, да го видим от друг ъгъл, да разберем, че няма ултимативна истина, и отново продължаваме напред.
Докато героите напредват бавно през вълшебната черна планина на ацтеките, сякаш пресичайки деветте кръга на Данте, ние се запознаваме с преживяванията, довели ги до заветното пътешествие. Опознаваме капитан Пабло Агилар - неустрашимия и здраво стъпил на земята полковник на Черното Перо и рицар на Рапирата, надвивал разбойници, корсари, военни отряди и самата чума; Уилям Уайт - мореплавателя от Севера, дръзнал да поеме на експедиция към най-леденото кътче на Земята; епископа на възмездието Руперт фон Майнц, енигматичния мъдрец Салгадо, вечния късметлия Дългия Джони, Египтянина, който надниква в душите на приключенците, за да определи дали са достойни за експедицията, и разбира се, самия Ернан Кортес, чието детско вдъхновение повежда всички към непознатата земя.
Единственият женски образ в книгата е колективен - по думите ѝ Офелия е също Мария, Ева, Афродита, Беатриче, Саломе. Тя е от майките вещици - древна, съхранила знанието на природата, всевиждаща и могъща. Научаваме историята ѝ чрез срещите ѝ с останалите герои. За някои тя е спасение, за други е адско изчадие, блян, мишена, смъртен враг, надежда, дете. Необикновените истории на героите може да подмамят читателя да търси символика у всеки от тях, и може би ще я открие, но нишката на Офелия се откроява и свързва всички тях. Независимо от преживяванията, страданията и постиженията на всеки от мъжете, всички винаги копнеят за нещо повече от настоящето си - пътешествия, познание, възмездие, слава, правда. Рано или късно под една или друга форма стремежите им ги срещат с майката вещица, с магията на природата и това бележи съдбата им, отвеждайки ги до експедицията на експедициите - тази към собствената душевност.
Романът не би бил същият без поетичния и образен език на Тодоров. Чрез безброй сравнения, епитети, метафори и олицетворения той рисува картини, които сякаш оживяват пред нас. Макар и да приляга на магическия реализъм и ренесансовата постановка, този стил може да се стори прекомерен на някои читатели. На повечето най-малко ще им отнеме време да свикнат с него, а пресищането се усеща най-силно в липсата на идиосинкразия в речта на героите. Ако успеете да преглътнете сладостта на изказа и я приемете за неизменно свързана с хагабулата, към която ни води авторът, ще се потопите в един сетивен свят, а и ще си припомните някоя и друга позабравена в битовизма българска дума.
"Хагабула" на Тодор П. Тодоров спечели наградата "Роман на годината"
"Хагабула" заслужено печели националната награда за български роман на годината "13 века България". Като изключим езика обаче, не може да не се отбележи липсата на каквато и да е българска следа в книгата - рядкост в съвременната ни литература. Но именно това е ролята на този роман - да ни върне към общочовешкото, магическото, забравеното, да ни научи да "пазим сърцето", както Офелия се опитва да научи Ернан, и да стигнем с достойнство и надежда до личната си хагабула.