Откъс от книгата "Пътят Камино. Бързо, лесно и за удоволствие" е предоставен от издателство "Вакон".

Вече отдавна сме преполовили пътя, не сме изморени, наслаждаваме се на прекрасната природа и както всяка друга сутрин основната ни мотивация да забравим умората, мехурите и всичко останало, различно от софийските удобства, е тръпката от това, което ни предстои.

Още в самото начало по горските пътечки срещаме група възторжени ученици, които веднага позират с Максим за снимката с разперени ръце, и докато тръгваме заедно, разпалено ни обясняват как още от първи клас в училище им говорят за това феноменално пътешествие. За тях, както ни казва едно от децата - Мигел, това не е разходка, а пътуване през историята, възможност да преживеят уроците, които са имали през цялата година. Разбираме веднага привързаността на испанците към Камино, на многото деца, ученици и млади хора, които срещаме по пътя, и си мислим колко красиво щеше да бъде, ако в програмата на българските ученици, например за трети или четвърти клас, имаше задължителен дълъг уикенд с техните учители (и защо не - платен от държавата!) по маршрута Велико Търново - Плиска - Мадара - Преслав и обратно.

Всяка една група от ученици, която срещахме, неизменно носеше със себе си блутут колонка с модерна музика и на практика за децата целият път минаваше в танци, шеги, закачки и голямо веселие. Тъй като в гората акустиката е доста по-особена и на много места дърветата обвиват напълно пешеходната алея, често това веселие се долавяше на стотици метри и в двете посоки и правеше и преживяването на другите много по-интересно. Случваше ни се да срещнем и танцуващи двойки или по-големи групи с колонки и това придаваше на пътя особено настроение и неповторима атмосфера. Понякога имахме усещането, че цялата гора пее и вибрира с ритъма на тези, които я пресичаха, а когато минавахме през необятните слънчеви поляни, и птичките размахваха крила в ритъма на музиката от поредната весела група.

С две думи - поредното доказателство, че Камино не е изпитание за физическата издръжливост, а по-скоро душевно освобождаване и форма на релакс след всекидневието в офисите ни и зареждане за още по-добър и смислен живот. И двамата извървяхме километрите в постоянни шеги, в разказване на истории, които никой от нас не беше чувал за другия, в споделяне за книги, музика и толкова много други неща, които ни свързват.

Трябва да е било някъде точно по пътя към Арсуа, когато решихме следното: Камино е отражение на това, което сме ние. Ако в живота си намръщен, мрънкащ, недоволен, мрачен - а тези хора с лопата да ги ринеш, - то и това приключение ще ти е тегаво, ще пъшкаш и ще охкаш, ще съжаляваш, че си тръгнал, няма да споделяш с никого нищо в социалните медии, ако въобще имаш профил там. Но ако пък си добър, свеж и позитивен, то е ясно - Камино за теб ще е песен и ще откриеш това, което си търсил цял живот, знаел си, че го има някъде по света, но не си и предполагал, че е по пътя към Сантяго де Компостела.

Тук срещаме и доста голяма група, която е решила да се поразходи на коне. Това също е допустимо, както за колоездачите, така и за ездачите на коне има специални маршрути, но те често се преплитат с пешеходните. Това обаче не създава неудобства, точно обратното, махаме си възторжено с ръце, после ги слагаме "на фуния" пред устата си и с цяло гърло викаме: "Buen Camino!". Отвръщат ни със същото, или поне по движението на устата и по изражението на лицата го разпознаваме. От време на време се заприказваме с ездачите, които срещаме по барчетата, и докато конете им обикалят наоколо, на кафе си споделяме кой откъде е и как се чувства. Алфонсо и Хосе например са приятели от детинство и докато ние пием поредното еспресо, а те - поредната бира, ни обясняват, че това за тях е трето пътешествие, минават нашия път за три-четири дни без напрежение и така всъщност разхождат и конете си, които иначе държат в клетки на хиподрум недалеч от Сария.

Понеже пътят се вие през стръмна гора, често почти лягаме на земята, за да може ездачите да преминат, без да отнесат някого от нас. Приемаме всичко като на шега, но оставаме доста шокирани, когато малко по-късно срещаме под един навес две момчета, които свирят ирландски фолклор с гайда и малко барабанче. За нас остава загадка защо точно ирландски, но виждаме, че чинийката, сложена пред тях, е доста пълна с дребни монети, и ние също се присъединяваме към дарителите.

По-късно някой от нашите случайни приятели по пътя ни обясни, че Камино е суперпопулярно и в Ирландия, вероятно по чисто религиозни причини, и тогава се сетихме, че ние наистина доста често се запознавахме с ирландци, с които си говорихме за любимите на Максим The Cranberries и за това как тяхната легендарна вокалистка Долорес му изпрати последния си диск само месец преди да почине с посвещението: "На сър Макс с благодарност, че ни харесва".

Влизането в Арсуа трае цяла вечност, защото прекосяваме целия град, прекрасните му улици, отрупани с цветя и красиви цветни надписи за "добре дошли". Въпреки че малко сме се поуморили, тъй като през деня спирахме само на едно или две места за бързо кафе и някоя и друга вафличка, хвърляме раниците в миниатюрното хотелче с три-четири стаи и тичаме в близкото барче на ъгъла за по една студена галисийска бира Венета плаща още преди да са ни я донесли, а веднага след това чуваме как момичето зад бара казва: "Ааааааа, България, за първи път някой от вашата страна се спира тук, може би не трябваше да ви вземам пари, имаме си традиция".

Толкова ни е неудобно от това гостоприемство, че решаваме оттук нататък или да премълчаваме откъде сме, или пък да съобщаваме този факт чак след като сме си платили сметката. Максим шеговито подмята, че както е тръгнало, може да се върнем с повече пари, отколкото сме си взели. Та по този повод и няколко думи за средствата, които са ви необходими.

Повече за книгата четете тук.