Майка ми прекара следващите няколко секунди, изпълвайки въздуха с възклицания, които не постигнаха нищо.

- Боже, докторе, каква глупост! Чиста мелодрама! Изненадана съм от вас - такова буйно въображение за човек на науката.

Трябваше да се съглася, че тя е права в едно отношение.

- Ако Вивиън знае кой е убиецът на Стенли Нивън и че той възнамерява да убие и Арнолд, защо, по дяволите, не казва на полицията?

Доктор Осгуд измърмори нещо недоловимо за слуха под носа си.

- Всичко, което мога да ви кажа, госпожо Кечпул...

- Синтия.

- ... е, че Вивиън хвана ръката ми и каза: "Арнолд ще бъде следващият убит". Това бяха първите ѝ думи, щом чу за смъртта на Стенли Нивън. Едва не припадна, уверявам ви. Когато скоро след това останахме насаме, Вивиън хвана ръката ми, обезумяла от страх, и рече: "Ами ако убиецът е искал да убие Арнолд през цялото време?". Непрекъснато повтаряше: "Няма да го изпратя в онази болница, Робърт. Няма!". Умоляваше ме да ѝ помогна да убеди Арнолд и останалите от семейството да го склонят да остане у дома. Да умре у дома. Засега не е успяла. Със сигурност не е убедила самия пациент, който изгаря от нетърпение да постъпи в отделение шест и да се прави на детектив.

- Това е изключително интересно - отбеляза Поаро.

- Оттогава тя е все в същото състояние на повишен страх - каза Осгуд. - Мисля, че това ще я убие, ако продължи още дълго. Затова трябва да работите бързо. Заловете и изпратете в затвора убиеца и Арнолд ще бъде в безопасност в "Сейнт Уолстън", а Вивиън ще престане да се измъчва. Може би тогава ще започне да се храни както трябва. Станала е кожа и кости. И на всичко отгоре мисля, че си причинява допълнително напрежение, като упорито поддържа преструвката, че чувства само нормално ниво на тревожност, което би изглеждало разбираемо за нас, останалите.

- Не намирам страха на Вивиън за мистериозен или необясним, ни най-малко - заяви майка ми. - За жена на нейните години и нейното минало едно неразкрито убийство в такава близост до нея и любимия ѝ човек може да е достатъчна причина за ужас. Смятам се за късметлийка, че синът ми е инспектор от Скотланд Ярд. Благодарение на Едуард съм способна да гледам на убийствата като обичаен, макар и злополучен аспект на всекидневния живот.

- Може би - каза Поаро. - Макар че като доктор Осгуд и аз не виждам причина мадам Лориър да изпитва конкретния страх, че съпругът ѝ ще бъде следващата жертва на убиеца. И ако този страх е бил изразен като убеденост...

- Беше - рече Осгуд.

- Тогава това изисква обяснение.

Майка ми се изсмя.

- Вие, мъжете, наистина сте твърдо решени да усложнявате нещата, нали? Ето ме тук - най-добрата приятелка на Вивиън в целия свят, но все още никой от вас не е помислил да попита мен. Е, добре, ще попитате Вивиън и ще получите обяснението си, мосю Поаро. Тя ще ви каже, че отдавна ми е доверила, че знае, че в това няма логика. Наивно е да си въобразяваме, че най-лошите ни страхове имат логична основа. Често са напълно нелогични.

С риск да ви провокирам, доктор Осгуд... - Майка ми запърха с мигли. - Вивиън не прави такова шоу в мое присъствие, каквото прави пред вас. Признава, че ужасно се страхува, до мозъка на костите си, че Арнолд ще бъде следващата жертва на убиеца и че в това няма логика. Тя не знае някаква причина защо някой би искал да убие Арнолд, но въпреки това е убедена, че е така, предимно защото първото убийство е било извършено на осми септември...

- Майко - прекъснах я, - не говори за това като за "първото убийство", когато...

- ... в същия час, когато Вивиън е била там, в съседната стая. Това, разбира се, е чиста случайност, но...

- Attendez! - възкликна Поаро. - Какво казахте, мадам? Моля, повторете.

- Казах, че подбраният момент на убийството на Стенли Нивън е бил чиста случайност, както и че двете стаи са съседни.

- Вивиън Лориър е била в отделение шест на болница "Сейнт Уолстън", когато Стенли Нивън е бил убит? - попита Поаро.

- Да, всички са били там - отговори майка ми. - Не ви ли казах? Мислех, че съм ви казала.

- Non, мадам. Кои са "всички"?

- Семейство Лориър. Е, повечето от тях.

- Какво са правили в болницата на осми септември? - попитах.

Арнолд Лориър все още не беше пациент в "Сейнт Уолстън", за да са му ходили на свиждане.

- Били са поканени да разгледат болницата - обясни майка ми. - Да се запознаят с лекарите и медицинските сестри и да видят помещенията, по-точно стаята, в която ще бъде настанен Арнолд. Не се вълнувайте, мосю Поаро! Виждам, че се развълнувахте, но това не означава нищо. Вероятно затова не се сетих да го спомена. Като Вивиън и вие придавате голямо значение на едно дребно случайно съвпадение. И никой от семейство Лориър не би убил Стенли Нивън, ако си мислите това. Всичките петима са били в стаята, запазена за Арнолд, заедно с една медицинска сестра, при затворена врата, докато някой е убивал Стенли Нивън в съседната стая. Пък и защо някой от тях ще иска да го убива? Той е бил съвършено непознат за тях.

Поаро и аз се спогледахме. Двигателят на автомобила започна да звучи по друг начин, когато намалихме скоростта пред два високи стълба на порта, всеки от които представляваше правоъгълна колона с топка отгоре. Бяхме пристигнали. На стълба най-близо до мен беше монтирана табела, но в тъмнината не можах да прочета името на къщата. Прозорците на колата бяха затворени, но въпреки това ясно чух шума на бурно море. Няколко секунди по-късно съзрях тъмните очертания на голяма сграда отпред.

- Кои са били в стаята? - обърна се Поаро към майка ми. - Кажете имената им, на "всичките петима". Вивиън Лориър и медицинската сестра. Кои други от семейство Лориър са били там?

- Медицинската сестра се казва Зила Хънт - отговори доктор Осгуд. - И аз бях в болницата в онзи ден. Разказът на госпожа Кечпул е точен. Видях ги всичките да излизат от стаята, където ще бъде настанен Арнолд след Нова година. Това определено беше, след като е било извършено убийството. Полицията разпита всички, естествено, и шестимата, Зила Хънт и петимата Лориър казаха едно и също - никой не е влизал или излизал от стаята на Арнолд, докато не я напуснали заедно. Никой не е отварял вратата, докато не са си тръгнали оттам.

- Кои са били петимата Лориър? - настоя Поаро.

Майка ми ги изброи:

- Вивиън, двамата ѝ синове, Дъглас и Джонатан, и съпругите им Мадлин и Джанет.

Не знам защо споменаването на двете имена, след като не ги бях чувал седмици, трябваше да ми върне спомена, но така стана. Мадлин и Джанет. Спомените са странни създания. Мислиш си, че са се изпарили, но после изведнъж изскачат, след като през цялото време са се спотайвали в сенките.

Мадлин и Джанет бяха двете сестри във Фрелингслоу Хаус, които се мразеха. И... майка ми току-що не каза ли, че са омъжени за синовете на Арнолд и Вивиън? Да, сега се сетих. Мадлин и Джанет бяха сестри, които са били близки, но после Джанет се беше влюбила и омъжила за по-малкия син Лориър няколко години след като сестра ѝ се омъжила за по-големия. Майка ми беше казала, че Мадлин не приела добре факта, че малката ѝ сестра я последвала в семейство Лориър.

И изведнъж ми се изясни цялата картина. Сетих се и коя е Инид Съртийс и кой е съпругът ѝ, въпреки че не можех да си спомня малкото му име. Господин и госпожа Съртийс бяха родителите на Мадлин и Джанет Лориър, по баща - Съртийс.

Тъкмо се канех да попитам майка ми дали съм прав за всичко това, когато Поаро каза:

- Ами Арнолд Лориър? Той не е ли отишъл в болницата в онзи ден, за да види стаята, в която ще бъде настанен?

- Не - отговори доктор Осгуд. - Арнолд много се надяваше да отиде, но в онзи следобед никак не се чувстваше добре, затова си остана у дома.

- Значи сестра Зила Хънт и петима членове на семейство Лориър са били наблизо, когато Стенли Нивън е бил убит - бавно изрече Поаро. - Кой друг?

- Други лекари и сестри - отвърна Осгуд. - Сестра Олга Удръф и сестра Бий Хаскинс. Доктор Уол. И всички пациенти от отделение шест, но мога да ви уверя, че никой от тях не е виновникът.

Той не спомена едно име, вероятно защото реши, че е твърде очевидно, за да го каже. И все пак, тъй като беше добавил пациентите в отделението към списъка си в очевидно желание да бъде колкото може по-изчерпателен, стори ми се интересно, че не включи себе си. По собствените си думи, доктор Робърт Осгуд беше толкова близо до убийството на Стенли Нивън, колкото всички други, които току-що бе изброил.