Премиерата на "За неизбежната случайност" ще се състои на 6 ноември, понеделник, в столичния "Бар петък" от 20 часа. Входът е свободен. Специално участие ще вземе Георги Господинов, акцентират от "Жанет 45".

СЕДЕМ ПРЕДГОВОРА

1.

Лесничеят Рой Съливан от Грийн Каунти, Вирджиния, не е имал намерение да остава в историята. Времето навън го е привличало повече от ефирното време и вместо да влиза в статистиката, е предпочи- тал да излиза на чист въздух. Въпреки това името му е в Книгата на Гинес, а постижението му не е подобрено до днес.

Дано и никой не се пробва да го подобри. Рой Съливан държи световния рекорд за най-много преживени удари от мълния - седем.

Бързам да уточня - не седем подред. Горският от Националния парк "Шенъндоа" претърпява седем удара в рамките на трийсет и пет години - докато патрулира, докато лови риба и докато просто се разхожда на чист въздух.

Първият случай е през април 1942 година. Времето внезапно се разваля, нещо просветва. Мълнията удря Рой Съливан в крака, пробива дупка в обувката му и отнася единия му нокът - историческите извори не посочват на кой пръст.

Изгорял нокът не звучи като нещо особено, съгласен съм. Но ние сме свикнали на тази грешка, да приемаме, че впечатляващите развои трябва да идват все отгоре. Не е задължително. За всичките тия трийсет и пет години и седем удара най-интересното в историята на Рой така и не е дошло от небето - идвало е винаги от решенията на неволния рекордьор. Мен лично най-много ме впечатлява това, че той никога не си е сменил работата. Нито веднъж (примерно след третия или, хайде, след четвъртия удар) не си е казал: "Защо не стана касиер? Или библиотекар? Каквото и да е, но да е на закрито...".

Не, Рой Съливан до края на живота си не се отказва от разходките на чист въздух.

Свободата понякога е да не си научиш урока - ако ще и да ти идва като гръм от ясно небе. Буквално.

2.

Всичко на тоя свят се случва за втори път. Втората мълния удря горския през 1969-а и изгаря веждите му. Следователно това е бил и последният път, в който Рой вижда мълния и повдига вежди от изненада.

Честно казано, способен съм да си представя шока от първия преживян удар. Защото си е точно това - шок.

Всички сме били шокирани.

Но мога само да гадая какво ли е при втория. Вероятно изненадата започва да отстъпва пред нещо друго, нещо ново. След болката (ужасна, но вече по- зната) сигурно идва някакво замисляне. Идва едно "Хмм... пак ли?!".

Това "Пак ли?!" се различава от удивлението, с което е започнала философията. Защото философът се удивлява от нещото, предмета, явлението. А Рой - от повторяемостта на явлението. С други думи, той се вълнува от ритъма. И това го прави много повече поет, отколкото философ.

Първият философ Талес се удивил на звездното небе, без дори да има буря. Гледал нагоре, паднал в някаква дупка и една тракийка му се присмяла (винаги има жена от нашия край, която се случва да е наблизо, докато се излагаме). Мисълта ми е, че ако Талес беше паднал в дупката седем пъти, щеше да стане не първият философ, а поредният поет. Впрочем твърди се, че той e написал двеста стихотворения.

Рой Съливан не е написал нито едно. Не е измерил пирамидите и не е предсказал слънчевото затъмнение в Милет. Той не е успял да предвиди, че се разваля времето в парка, какво остава за слънчево затъмнение. Но историята му пак е сто пъти по-интересна от тази на Талес.

Дали Рой се е смятал за нещастник, или за късметлия? Къде всъщност започва едното и свършва другото? Такъв живот (а и животът въобще) доказва, че по-скоро става дума за едно и също нещо.

3.

Третият удар е през 1970-а. Този път Рой дори не е в гората, а в двора си, където приготвя барбекюто. През това време майката природа, изглежда, също приготвя барбекюто.

Мълнията удря трансформатор наблизо и оттам скача на рамото на горския. Той отново няма друг избор, освен да прояви забележителен, неумишлен героизъм.

На третия път според мен вече разбираш, че това, което ти се случва (особено ако се случва в собствения ти двор), е съдба. И като всеки разбрал съдбата си, първата ти работа е да почнеш да я оплакваш: "Защо аз?".

Но съдбата има слабост към повторенията, казва Борхес.

Какво после... изгоряла коса, опърлени мигли. Едното ухо дава фира. Всичко това е лошо, но още не е обидно.

Обидата идва някъде след петия удар (август 1973-та), когато и най-верните ти приятели започват да те отбягват.

Но Рой излиза. В крайна сметка човек има нужда да се поразтъпче, да походи. Не толкова да види свят, а да се почувства вертикален на света. Да бъде прав.

4.

Помните ли, когато ние искахме да бъдем прави? И всъщност бяхме, но какво от това.

Излизахме си навън така - напълно прави - и историята ни биеше по главите, както мълниите бият Рой Горския и му пърлят ушите и веждите. Седем пъти.

А той пак излиза. И ние също - дори това с числото седем се повтаря.

Васил Найденов пее, че се е молил седем пъти на Бога, вричал се е седем пъти в дявола и е вдигнал седем щори, за да види каква е хавата навън. Или нещо подобно, не помня точно как беше, но по-важното е какво изразява. Желанието на българите да бъдат прави, клокочи някъде вътре в тях и като минат седем години, току се изплиска цялото наведнъж, на площада.

Да вземем моето поколение - ние много искахме да сме прави през 2013-а. Излязохме на площада, не ни се получи и опитахме пак след седем години, през 2020-а.

Поколението на моите родители пък се пробва да бъде право през 1989-а, а после, след седем години и малко, опита отново да е право в самото начало на 1997-а.

Точно на 10 януари, когато майка ми имаше рожден ден, а хлябът беше триста лева, нейното поколение нахлу в Народното събрание. И беше право. И го опърлиха.

5.

Приблизително на това място трябваше да напиша нещо подобно: "Събраните в тази книга есета, статии, фрагменти и кратки истории са писани през последните седем години - нека условно очертаем границите ѝ от едните големи протести (2013) до другите (2020)". Цялото завъртане около символиката на седмѝцата много ми харесваше и щеше да се върже чудесно с рамката за седемте мълнии и Рой Съливан. Щеше и да направи присъствието на публицистиката уместно, а не като сега. Няма по-приятно нещо от илюзията за структура.

Някъде към финала се канех и да опаковам всичко с ефектна поанта: "Е, какво научихме за тези седем години от едните протести до другите? Всичко освен урока си - досущ като Рой Съливан".

Само че не стана така.

И по-добре, защото сега горното ми звучи тъпо. 2020-а мина. По разни интервюта ме питаха над какво работя в момента и аз уверено отговарях - над книга с есета и статии. Слуховете за моята предстояща, но вече легендарна есеистична книга се разпространяваха от уста на уста и от профил на профил, множаха се и се разкрасяваха. По едно време чух, че до месец излиза и има готова корица.

Междувременно аз дори не знаех това есета ли са, статии ли са, но продължавах да пиша нови, вместо да събирам онези, които имам. Получи се така, че пишех текстовете, но не и книгата. Къде ли не го писах този ръкопис - не го писах в София, не го писах в Берлин, а може би най-важната част не написах в Чикаго... Но пък се разхождах на чист въздух из всички тия места (добре де, без София).

6.

Някои обясняват природните стихии със зли сили, които преследват хората. Но трябва да си наистина много зла сила, за да преследваш лесничей.

При шестия удар облакът като че ли наистина нарочно върви по петите на Рой Съливан. И навярно затова го уцелва в глезена.

Рой излиза от палатката си... точно така, решил е да отиде на палатков лагер. Вероятно с някакви нови приятели, защото старите не са се навили. Та Рой излиза от палатката и вижда облака. Хуква. И облакът хуква след него, към следващия рекорд. Заедно успяват да го постигнат.

Пред умишлените рекордьори винаги ще предпочитам неволните, случайните. Защото умишлените ни разказват все едни и същи вдъхновяващи истории за характер, амбиция, понякога талант, понякога (няма какво да се лъжем) и жажда за внимание. Докато неволните рекорди ни разказват нещо друго - участ.

Какво е участта? Може би поезията на неизбежната случайност.

Умишлените рекорди показват какво могат да постигнат хората. Случайните ни показват какво могат да преживеят. Тия истории са ми по-симпатични, по-честни - не какво можеш да направиш, а колко от живота можеш да понесеш.

Дали сме неволни рекордьори по устойчивост? Шампиони по понасяне ли сме? Винаги съм искал да знам. Сякаш има и нещо българско в това - историята на моя народ е пълна с "Пак ли?" и "Защо аз?". Такава, каквато я познавам и от книгите, и от площадите, тя е тъкмо неволен рекорд по устойчивост, по съществуване на въпреки. Понякога е въпреки чуждата власт. А всекидневно е въпреки своята.

Имало е редица исторически предпоставки да изчезнем и нито една не се е оказала решаваща. В това откривам повече благородство и поводи за гордост, отколкото в най-славните имперски напъни. Ако не друго, в такава история има повече блус. А винаги ще предпочета блуса пред марша.

7.

Текстовете в тази книга нямат намерение да остават в историята. Времето и хората навън ги привличаха повече и затова, вместо да влизат в душевния свят на автора, те предпочитаха да излизат от него и да се разхождат на чист въздух из епохата. За разлика от Рой Съливан обаче, тези текстове надали ще останат в историята и неволно. Може пък в това да се крие достойнството им. Нека не търсим вечност, много е изтощаващо, а и самото търсене отнема цяла вечност. Нека гледаме на тях като на снимки, а на книгата - като на разхвърлян албум: тук съм като малък, тук слушах това и четох онова, ей тук пък, помня, в България се случиха тия работи. Такова беше времето. Някой ден може и да е друго.

Когато пиша стихотворения, най-хубавото усещане е, че те не са искани от някого, не са "нарочни". Появата им няма лесно проследима причина, а и не се нуждае от такава. Докато прозата обикновено идва със своите прозаични поводи - новини, нещо уловено от злободневния поток, редакторски настоявания, медийни подкани, обещани и забавени (също забавни) хонорари... Една част от текстовете тук са излизали в различни списания, сборници, вестници и сайтове, други са видели бял свят като предговори или послеслови на книги (това важи особено за портретните ескизи). Някои излизат за пръв път.

Когато забъркаш подобна мешавица и си измислиш последователност там, където такава е нямало (различни поводи, различни периоди), неизбежно все някъде ще се повториш. Простете ми неволните повторения още в тези начални страници, но за втори път ще кажа, че всичко на тоя свят се случва за втори път.

А може да се случи и за седми.

P.S.

За малко да забравя.

На 25 юни 1977 година Рой Съливан решава да отиде за риба. Тогава го удря последната, седма мълния. Получава тежки изгаряния в областта на гърдите и корема, откаран е в болница... и това не е най-каръшкото.

Най-каръшкото е, че не умира.

Нашият рекордьор изобщо не умира от мълния. Рано сутринта на 28 септември 1983-та седемдесет и една годишният Рой бърка в нощното си шкафче. Оттам вади малкия си личен пистолет двайсет и втори калибър и се прострелва в главата.

Дали е искал да покаже на Бог как се прави?

Да Му заяви, че в крайна сметка, гледай, ако си сериозен, ето - може да стане и от първия път? Не знам.

Знам какво пише на гроба му: "Ние те обичахме, но Бог те обичаше повече". Не се сещам за по-уместна епитафия.

Знам и какво е установила полицията - Рой се е самоубил заради несподелена любов.

Да се опитаме да го сметнем: шансовете да те удари мълния седем пъти са нещо си там с трийсет и две нули, което не мога нито да изпиша, нито да произнеса. Но шансовете да умреш от любов, са къде по-големи.

Такива са фактите. Каква е поуката, ми е трудно да установя. Не мога да кажа, че съм съгласен със средството, което Рой е избрал, но го разбирам. Когато небесата те третират като сръбска скара, сигурно имаш право да си им обиден и сам да определиш кога ще е последната ти разходка.

Случва се боговете да пуснат някоя и друга мълния, за да решат изхода на пиесата. Но какво, ако и това не може да спре героите да се разхождат? Понякога човек е способен да впрегне целия си житейски опит в името на свободата да си остане глупав. Такъв човек може да умре само от любов. От него не можем да научим друго освен очевидното - че никога, за нищо на света, не трябва да се отказваме от разходките си.

Времето щяло да се оправи днес - да тръгваме.

Чикаго, януари 2023, -12°С