Кейт слезе по стълбите, като провлачваше леко крака си. Болеше я. Тазобедрената ѝ става беше схваната, а мускулите ѝ - напрегнати. Дъбовите стъпала поскърцваха под тежестта ѝ. Пристъпваше като някоя възрастна жена, а изобщо не беше възрастна. Двете дами бяха чакали повече от час тя да свърши работата си, като че ли беше съвсем нормално посред нощ да се намират в един бардак в гнусния Уайтчапъл, в черното сърце на Лондон.

Беше се запитала няколко пъти каква ли важна причина ги бе подтикнала да дойдат до това място, а и навярно знаеха за какво беше повикана тя в този час. И те наистина знаеха. На Кейт ѝ бе достатъчен само един поглед през полуотворената врата, за да ги познае. Беше говорила с тях един-единствен път. Случаят можеше да бъде решаващ за живота ѝ по-нататък. Флора Мъри и Луиза Гарет Андерсън седяха на канапето на цветя на госпожа Харис в опърпания ѝ салон, но той поне не миришеше на гранясал мъжки одеколон, както останалата част на къщата.

Телата и на двете бяха тънки и източени, и двете седяха с изправени гърбове, и на двете косите бяха събрани на тила по един и същи начин с път по средата. Седяха една до друга, сякаш така прекарваха целия си живот. Кейт погледна ръцете им, търсейки потвърждение на мислите си - те бяха млечнобели, с мъжка форма и толкова силни, че бяха в състояние да проникнат в нечие тяло и да задържат там живота. Флора и Луиза носеха еднакви пръстени, а на гърдите и на двете имаше закачена кокарда с надпис: "Гласувам за жените". Също като Кейт принадлежаха към средния свят.

Бяха хибридни същества, които вестниците бяха започнали да наблюдават с любопитство, примесено със загриженост и да ги наричат не без ирония "госпожите докторки". Отвори широко вратата и двете жени отправиха към нея примигващ поглед, който веднага разкриваше характерите им: по-мек на Луиза, шотландски и по-необуздан и потаен на Флора. Кейт се беше постарала да изглежда по-представителна, като си беше свалила работната престилка, беше спуснала ръкавите на ризата си и беше закопчала догоре перлените копченца. Надяваше се това да е достатъчно, но пред погледите им започваше да се чувства като съблечена.

На лицето на Луиза се появи нещо като усмивка. - Катерина Хил, най-после можем да говорим с вас. - Наричайте ме Кейт, моля. Жената ѝ посочи фотьойла на госпожа Харис, все едно че беше нейн собствен. - Не беше лесно да ви намерим. Напуснали сте Хароу Роуд, без да оставите никакви указания за вашите намерения по-нататък. Кейт зае мястото, което ѝ бе посочено. Раната правеше движенията ѝ болезнени. Подплънката на фотьойла беше толкова изтъняла, че тя чувстваше под себе си твърдата основа. - Да, подадох заявление за напускане. Смръщените вежди на Луиза хвърляха сянка върху дребното ѝ лице. - Ако се вгледаме по-добре, бих казала, че това е пропилян професионализъм. Неприятният инцидент, който ви се е случил, няма нищо общо с това ваше решение, предполагам.

И двете жени гледаха към крака, който Кейт беше принудена да държи изпънат под полата си. В общи линии беше добронамерена спрямо тях, но не можеше да приеме те да омаловажат претърпяното от нея насилие. - Не беше инцидент. Нападнаха ме. Но това ви е добре известно, нали вие ръководите болницата. Ако си мислеше, че настъпва границата между позволеното и забраненото за казване, грешеше. Луиза изобщо не изглеждаше притеснена. - Вие не сте нито първата, нито ще бъдете последната, която е претърпяла насилническо отношение, доктор Хил. Не позволявайте единичен случай, предизвикан от някакъв фанатик, да разруши хода на живота ви.

- Този фанатик ме нападна, защото съм наполовина италианка, доктор Андерсън. Така ме наричат в Хароу Роуд: италианската докторка. Войната изостри националистическите чувства и положението само ще се влошава. Съпругът на една от пациентките я беше сграбчил за косите и я беше влачил по стълбите чак до улицата. Беше груба проява на брутално насилие. За спомен ѝ беше останал схванатият мускул на бедрото и болката в ставата. Луиза Гарет Андерсън поклати глава. - Но, ако не греша, доколкото ни е известно, той се е заял с вас и заради факта, че сте жена. Жена доктор. Кейт потърка хълбока си.

- Това променя ли нещата? - Утежнява ги. Една силна стрелкаща болка спря за миг дишането ѝ. Тя потърси положение на тялото си, при което да почувства облекчение. - Защо сте тук? - Тук сме, за да ви привлечем към едно смело начинание. - Какво начинание? Луиза се премести по-напред, на ръба на стола. - Откриването на хирургично отделение, управлявано само от жени. Отделение за мъже. На места, където има война. За момент на Кейт ѝ се стори, че не е чула добре или че докторката говори прибързано, но знаеше, че има прекрасен слух, а изражението на жената ѝ подсказваше, че не става дума за никакво недоразумение.

Луиза Гарет Андерсън беше малко над четиридесетте, десетина години по-възрастна от Кейт и беше специализирала хирургия. Флора Мъри, пет години по-възрастна от колегата си, беше анестезиолог и рехабилитатор. Кейт започваше полека да разбира. - Хирургично отделение, управлявано от жени - повтори, за да даде повече смисъл на тези думи. - Управлявано от вас. Значи не искате просто да участвате в организацията.

- Разбира се, че не. Искаме да правим онова, за което сме квалифицирани: да оперираме. Искаме да натрупаме опит на място. Това е неповторима възможност не само за нас, а и за всички жени лекарки в страната. Отварят се възможности и поле на действие, които преди са били немислими. Няма да останат задълго. Ако протакаме и си стоим вкъщи, битките, които сме водили през всичките тези години, ще се окажат напразни. Кейт успя да произнесе само една дума. - Кои вие?

- За момента екипът се състои от осем медицински сестри, четири санитарки и три докторки - ще станат четири, ако решите да се присъедините към начинанието. Вие познавате колегите, те са горе-долу на вашата възраст: Хейзъл Кътберт, Грейс Джъдж и Гертруд Газдар. Да, познаваше ги. Всички бяха отлични професионалисти - хирург, радиолог, патолог. Кейт стана, неспособна да остане седнала под острите им погледи. Обърна им гръб и сложи ръка на гърдите си, като че ли да успокои сърцето си, което удряше с всички сили.

- Всички ние сме специализирали гинекология и педиатрия, а вие смятате да ни карате да лекуваме войници. - Наистина, това беше нашето поле на действие досега, но само защото не ни позволяваха да добием опит някъде другаде. Кейт не можеше дори да си представи ясно това, което ѝ предлагаха. Положението и така беше изключително трудно, достатъчен ѝ беше тормозът, които трябваше да търпи, за да продължи да упражнява професията си. - Вие сте второ поколение лекарка - каза. - Вашата майка, доктор Андерсън, е била първата жена лекар във Великобритания и е основала Лондонското медицинско училище за жени.

- Да, тя е основала същото училище, което сте посещавали и вие, Кейт, именно за да позволи на много девойки да получат достъп до тази професия чрез системно образование, а не само нелегално благодарение на някое богато семейство. Кеймбридж и Оксфорд все още отказват да открият собствени курсове за обучение по медицина за студентки, а и не само те. Останалите университети, по същество, нямат много поразлични позиции. Знаете добре, че ни е позволено да посещаваме лекциите, но не и да имаме достъп до крайния изпит за хабилитация.

А в случай че успеем, за градене на кариера и дума не може да става. Имаха право да лекуват само жени и деца, и то в малки болници, издържани от Каритас, като тази в Хароу Роуд. Просто ги търпяха, но нищо повече. "Лансет" беше определил дейността им като "нашествие на амазонките". Професията на лекаря правеше сърцето твърдо и безчувствено, а женското сърце не можеше да си позволи да бъде такова. Какво щеше да стане с мъжете, ако това се случеше? Връзката им с волеви жени, несклонни към подчинение, би довела тях и тяхното общество до провал.

Луиза беше говорила въодушевено, очите ѝ блестяха, но се усмихваше. Цялото ѝ тяло беше като изпъната стрела, насочена да пречупи волята на Кейт. Но Кейт трябваше да се противопостави на това нападение. - Вие сте началото на едно поколение, доктор Андерсън, а аз съм сама. Тонът на Луиза стана значително по-мек. - Всички ние сме начало, Кейт. Особено като се има предвид изборът, който стои пред нас и който би могъл да промени завинаги нашия живот. До този момент Флора Мъри не беше отронила нито дума, но Кейт не си правеше илюзии относно мнението ѝ.

Усещаше мислите ѝ с цялото си същество, като ръка, която изпробва издържливостта на материала, преди да го подложи на изпитание. Когато заговори, Кейт остана поразена от металната твърдост на гласа ѝ. - Катерина Хил, наистина ли вашето име фигурира в Съюза на лекарите? Можем ли да се обръщаме към вас с титлата "доктор"? Кейт трепна при явната обида, криеща се зад изразеното съмнение. - Разбира се!

- За нас това е достатъчно. Вижте, няма да ви питам как така тези, които ви познават, твърдят, че живеете заедно с двойка възрастни хора, дърводелец и шивачка, работеща за театъра.

Хората, които питахме за вас, са убедени, че това са родителите ви, такова поне е впечатлението, но всички тук добре знаем, че ако това е вашето семейство, вие никога не бихте могли да имате достъп до необходимото обучение за тази професия. Слушаше и гледаше тези светли очи, вперени в нейните. Кейт никога не беше ходила в Шотландия, но в този момент си помисли, че сигурно точно такива прозрачни изглеждаха ледовете на Хайлендс. - Не, не са - измърмори. - Те не са мои родители. - И аз така си помислих.

Госпожата би трябвало да е италианка, но смятам, че тя е от Уелс. - Аз не живея със своето семейство, доктор Мъри. Мисля, че това е ясно. - Няма да ви питам и за венчалната халка, която носите на пръста си нито за съпруга, когото никой никога не е виждал. Доктор Андерсън и аз сме убедени, че един брак не би се вписал в лекарската професия. Ако този мъж е починал, ние в никакъв случай не бихме ви вменили някаква вина. Кейт не знаеше дали да се смее, или да крещи от тази чудовищна липса на деликатност. Тази жена беше разровила живота ѝ, беше бръкнала в още незарасли рани. И още не беше приключила с издевателствата.

- Що се отнася до вашата италианска кръв, доктор Хил, това не е и никога няма да бъде проблем, независимо от решението, което вашата родина ще вземе относно това дали да участва в конфликта, или не и в полза на кого. Ние жените никога не решаваме една война, само поправяме щетите, които тя носи - После посочи крака на Кейт. - Това, което ви се е случило, повече няма да се повтори. Ще бъдете на сигурно място. Кейт потрепери. - Ако кажа, че говорите ясно, ще бъде просто евфемизъм, доктор Мъри. Тя не отговори на ироничната ѝ усмивка.

- Тук сме, защото вашите знания и умения са ценни. Вашите ръце са ценни. Имаме нужда от такава като вас. - Сигурна съм, че няма да се обидите, ако и аз говоря прямо: убедени ли сте, че имате необходимите разрешения? Нарисувахте една съвършена картина на положението на жените в тази страна, как бихте могли да твърдите, че всяко позорно съмнение относно жените и опасност от отстраняването им от работа са зад гърба ни, останали в миналото?

- За съжаление трябва да ви отговоря, че нищо не е останало в миналото; призовани сме да се защитим и да покажем какво можем, но бъдете сигурна, че никой от управляващите няма да се постарае ни най-малко да направи намеренията ни лесно изпълними. - Кой е упълномощил мисията? За миг двете жени се спогледаха. - Имайки предвид обезсърчаващите резултати от досегашната ни борба за право на глас в изборите, не счетохме за нужно да чукаме на главните порти на правителството. Никой не би си направил труда да отвори.

- А във Военния щаб опитахте ли? - Там вече опита да пробие доктор Елза Инглис. Казали са ѝ: "Скъпа госпожо, вървете си в къщи и си стойте спокойно". - Кой тогава? Кой е приел?

Чу се силен гръм вместо отговор също като съдбовна реплика на актьор в трагичен спектакъл. Какво съвпадение, си помисли Кейт. Черни облаци витаеха над главата ѝ. А също и вътре в нея. Ослепителни светкавици и съмнения. Този път Луиза беше тази, която отговори. - Единственият, който откликна с ентусиазъм, беше френският посланик в Лондон. Така че нашата болница ще бъде първата английска болница на френска земя. Управлението на Червения кръст в Париж ни даде срок от две седмици за подготовка: легла, завивки, хлороформ, провизии и хирургически инструменти.

Нашите помощнички успяха да съберат сума, достатъчна за закупуването на необходимите неща, две хиляди британски лири. Формално няма да сме част от войската, но ви уверявам, че дисциплината ще бъде също така строга, а заплащането добро. И така, искате ли да сте част от ЖБК? - ЖБК? - Да, Женски болничен корпус. Остава само да се присъедините и вие. Кейт се подпря на облегалката на фотьойла. Франция. Те искаха от нея да прекоси морето, за да е полезна на бойното поле.

Възможно ли беше да не чувстват никакъв страх? Да не треперят само при мисълта за това, което вършат, както тя трепери? - Какъв е вашият отговор, доктор Хил? Кейт пое дълбоко въздух. - Колеги, досега много внимавахте да не я споменете, но съм сигурна, че знаете, че имам малка дъщеричка. - Така ще ѝ осигурите бъдеще. Със сигурност по-достойно от онова, което бихте могли да ѝ дадете, като закърпвате проститутките в бордеите на Лондон. Луиза беше произнесла тези думи без язвителност, без ни най-малка следа от осъждане, нито отвращение.

Просто такава беше истината и Кейт си даваше сметка за това, но то не променяше същността на положението. - Не мога да я оставя. Отговорът ми не би могъл да бъде друг, освен не. Когато произнесе последната сричка, усети в себе си някакъв смут, който ѝ беше трудно да определи. Като проникване на острие в собствените ѝ нравствени ценности или в едно виждане за самата нея и дъщеря ѝ, което до този момент никога не беше си позволила и да мечтае.

Двете жени се изправиха на крака едновременно. Флора я поздрави с кимване на глава и излезе от стаята. После Кейт я чу да разменя няколко думи с госпожа Харис. Луиза ѝ протегна ръката си. - През следващите дни, ако решите, можете да ни намерите на улица "Бедфорд гардън", номер шестдесет. Ако не получим вест от вас, се надяваме поне да ви видим на Виктория стейшън в деня на заминаването. Ще има приготвена униформа и за вас. Кейт стисна подадената ѝ ръка.

- Благодаря ви, но наистина не мога. Жената я погледна внимателно. - Виждам, че страдате и това ми дава надежда. Не съм сбъркала - вие обичате работата си. Помислете си върху възможността да се върнете да работите в Хароу Роуд. Там сега имат нужда повече от всякога. Кейт ги придружи до вратата и ги изгледа как изчезват в автомобила, който ги чакаше, облегната на рамката. Шофьорът запали двигателя и потегли бавно по улицата. Колелата едва се бяха превъртели няколко пъти, когато колата спря. Вратата се отвори и от нея слезе Флора Мъри, чиито крака, обути в боти, потънаха в канала на водосточната тръба. Без да ѝ мигне окото, стигна до Кейт с решителна стъпка.

Междувременно беше започнал да вали ситен дъжд, но докторката дори не посегна да изтрие капките от лицето си. Спря се пред Кейт и я загледа иззад стичащите се от златистите ѝ мигли капчици. - Дали ни е страх? Това искахте да ни запитате преди малко, нали? Очевидно. Дали са нужни жертви? - Разпери ръце. - Кога ли от нас, жените, това не се е изисквало? - Приближи се още повече. - Преди две години Луиза беше арестувана заради протестите на площада. Пратиха я на два месеца принудителен труд в затвора Холоуей. Вие били ли сте там?

- Не. - Аз ходех там да се грижа и да утешавам, доколкото мога, затворените жени и мога да кажа, че видях доста разбити съдби. Една от тях беше захранвана насилствено двеста тридесет и два пъти. Добре знаете какво означава това за белите дробове. Видях следи от нокти. Накрая я освободиха, но преди това я изтормозиха до крайност, дрогираха я, изнасилваха я няколко пъти и то само защото иска да има еднакво достойнство и права като тези на мъжете. А какво прави сега министър-председателят?

Предлага амнистия за тези жени и пита дали сме склонни в замяна да правим пропаганда в полза на решенията на правителството. Запитайте се това ли е бъдещето, което желаете за вашата дъщеря. Понечи да си тръгне, но Кейт усети инстинктивен стремеж да я спре, като че ли в действителност внезапната свобода от отговора, който другата очакваше, поставяше точно нея в негативна светлина. Хвана се здраво с две ръце за касата на вратата в стремежа си да се противопостави на един нов залп или да отправи такъв на свой ред.

- Вие всъщност говорите за война, доктор Мъри! Флора се обърна с полуусмивка на уста, която не се хареса на Кейт. - Разбира се, скъпа. Не чувате ли топовните гърмежи? Гърмят от години. По площадите, от страниците на вестниците, които ни наричат "истерични", от психиатричните болници, в които продължават да затварят най-непокорните от нашите сестри. Не ги ли чувате как крещят? Това е воят на войната. Война за права. Някоя от нас все пак трябва да я води тази война. Ако не ние - днес, сега - ще трябва да го направят нашите дъщери утре. Също и вашата Анна.