Най-новият роман на Олга Токарчук, "Емпузион", е може би най-дръзкият ѝ и омагьосващ разказ. Самата тя определя първата си книга след получаването на "Нобел" като натуротерапевтичен хорър, но романът е в определен смисъл и културно-исторически ужас, феминистка критика, трилър на пола, социална макабристика и черна сатира. "Емпузион" е изграден около парадоксална структура - макар да встъпва в територията на магичното и митичното, а формално и съдържателно да се доближава до приказното, романът е в същинското си намерение разомагьосващ. Той е смела, безпощадна критика, политически акт във възможно най-литературен вид. Литературата може и, така да се каже, е длъжна да прави това. Социалните внушения на книгата не са за сметка на художествените ѝ достойнства, а напротив - те са усилени и деликатно артикулирани през тях. В този смисъл "Емпузион" е образец.

Макар да съдържа множество пластове, романът е перфектно удържан и структуриран в своята цялост - като композиция, концепция, атмосфера, настроение и сюжет. Всичко е събрано и плътно, ухае на есен, гори и влага. Преобладава земният колорит, ароматът на почва и треви. Открива се свят, чиято вещественост е вкоренена и израства сякаш от нещо скрито, но всеприсъстващо - естетиката на природното Друго. Това присъствие е като облак, то не просто прониква сюжета и атмосферата, а ги съдържа, обема ги в себе си.

За което не може да се говори, за него трябва да се разказва. Тази своеобразна парафраза на Витгенщайн през Токарчук е знакова за формата и смислите на "Емпузион". Устите на вещиците - така местните в Гьорберсдорф наричат дупките в земята, от които свисти въздух, долита шепотът на подземното. Въвежда се и един особен глас, от първо лице, множествено число, едно чуждо око, което не е авторовото, и което работи изключително кинематографично, като в същото време увлича и неусетно приобщава читателя към една по-висока, нечовешка, нито-нито гледна точка.

Тази особена, чужда, но съобщена позиция, която се движи по ръба на възможното, на свръхестественото дори, извира от онова тайнствено присъствие и събира разказа в някаква загадъчна и зловеща отвъдност. Възниква въпросът кой всъщност разказва.

Изключително сетивна, телесно обгръщаща, книгата ни потапя в един нисък свят. Защото аналогиите с "Вълшебната планина" на Томас Ман засягат най-вече рамката, постановката на романа, която е класическа - група хора се оказват в ограничено, затворено пространство, подчинено на собствени, особени правила. После там се случват мистерии, поставящи под съмнение всичко и всекиго. Но за разлика от романа на Ман, разположен по алпийските върхове, във високото, "Емпузион" ни спуска надолу, в ниското, мами ни към подземното. Романът работи като опако огледало.

Тоест показва някаква друга страна на нещата, невидима, неразказана. Премълчана, но жива и вездесъща. Тъмната страна на всички вълшебни върхове. Вместо високо в планината, "Емпузион" е ситуиран в долина, място ниско, почти подземно, безветрено и влажно. Място за умиране. Долината е все пак оградена от планини и гори. Проникната е от неведомо, страховито присъствие. Това е омагьосана, обсебена долина.

Отдолу, казват, се таи подземно езеро. Намираме се в котел. Сравнението е на Токарчук. Котелът, бих казал аз, е не само особеност на топографията и ландшафта, той е естественият хронотоп на романа. Пансионът за мъже и санаториумът в Гьорберсдорф са не просто котловинни в географски смисъл, те са локални и провинциални по отношение на самата природа. Скътани като че ли в задушно кътче, гънка на земята, те потъват в "мръсна светлина".

Времевата разположеност - непосредствено преди Голямата война - също усилва усещането за теснота, неизбежност и захвърленост. Локалното и провинциалното се преживяват на онтологично равнище. Светът в долината лежи в злото, на вмирисаното на нафталин и минало дъно на действителността, разсейва се в мъгли и Швермерай - ликьорът, същевременно сладък, горчив и лютив, с послевкус на мъх, гора, на нещо като дървесина от килера и леко мухлясали ябълки. Този ликьор, в който присъстват и халюциногенни гъби, отвлича мислите на героите, зашеметява ги, екзалтира ги, обърква възприятията им и ги захвърля в ступор.

Речите им се разрояват в брътвежи и банални повторения. Всичко се случва като насън, в някаква кошмарна въртележка. Читателят е отвлечен в една космическа провинциалност, избродирана до болезнена близост и детайл. Дребнава и маломерна до клаустрофобия е тази опасна, хлътнала надолу планинскост.

Достолепните хуманисти на Ман ги няма. Не са си отишли - никога не ги е имало. Героите будят по-скоро отвращение и мизантропия. Нищо от техните разговори не е преекспонирано, всичко е напълно реално, достоверно. Тези хора са навсякъде и винаги са били, навярно в това се състои действителният ужас. Думите им са цитати на централни за европейското мислене и литература автори (виж авторовата справка в края на книгата).

Това по същество ницшеанско разбиране демонстрира, че диалогът може да бъде кръгов не непременно в инклузивен или събиращ смисъл, а като затворена форма, като изключване и власт. И двата кореспондента са с обърнат знак. Романът черпи от онова в тях, което сякаш остава неосветено, недоизречено. Но го постига чрез привидни съвпадения и аналогии. И това не е случайно. Токарчук не показва вътрешния, уж незабележим хастар на тези източници, а се движи по кожата им, за да разкрие, че най-страшното винаги е очевидно. Обръщането е в читателя, не в истината на текста.

Защото оттатък двата основни стълба в действията на всяко общество: лицемерието и конформизма (стр. 287), отвъд опростяващите черно-бели категории на разбирането и навика, от другата страна на измислиците, на вярата в това, за което хората са се договорили сами със себе си (стр. 282), се открива свят "размазан, разфокусиран, трептящ, веднъж такъв, друг път различен, зависим от гледната точка" (стр. 285).

Заровено под грамадата на болнава, плесенясала мъдрост - от Августин до Сартр - кънти архепрестъпление срещу човечеството. Престъпление, превърнато в норма и сведено до всекидневна баналност. Баналността на злото, в която насилието изглежда като очевидна "Истина" - това е решаващият проход, през който романът отвежда към една от характерните за Токарчук теми. Ако "Емпузион" е криминален или хорър роман, то той е такъв именно в този метасмисъл. Съществуват ужас и престъпление, върху което се издигат планините на цивилизацията. Високото е низко.

Има обаче поглед, който разкрива разфокусирания, трептящо жив свят отвъд вкаменеността на "Истината". Студентът по изящни изкуства Тило фон Хан твърди, че ние рядко забелязваме какъв всъщност е нарисуваният пейзаж. Вниманието ни се "закача" за познатите обекти, за онова, което сме свикнали да виждаме. Но "има и друг вид поглед, цялостен, тотален, пълен, абсолютен, аз го наричам проникване отвъд". (стр. 188) Този поглед прониква отвъд масивната плътност на планинското, пробива и разглобява неговите низини, за да отведе към една по-висока, някак надскочила котела гледна точка. Тази страховита, но освобождаваща, мамеща към високото точка, е теглещата сила в романа. Това е вещерският поглед, който вижда отвъд низините на високото, поради което е в състояние да се изтегли, да витае отгоре и да наблюдава. От подобна изключителна, в известен смисъл отвъдна позиция, тръгва разказът още в първа глава, в нейната злокобност и превъзходство се събира цялата книга.

Преображението, преодоляването на познатото, на възможното - това е перформативът на този поглед.

Емпузите от гръцките митове са ужасяващи жени-чудовища, менящи формата и облика си. Но не е ли тъкмо формата онова, което трябва да се надмогне, за да се издигне зрението и да се освободи от гравитацията на ниското? В еманципацията има свещен, терапевтичен ужас - ужасът на лекотата, на полета, на един живот, лишен от вкаменели форми и окончателни категории. Този поглед-полет въвежда в страната помежду, в междинния свят, който изглежда неясен, незавършен, и в този смисъл опасен, откъм нормалния взор, заседнал в сянката на планинското.

Разбирането на подобно движение, отиващо оттатък хегемонията на един подчиняващ, сигурен ред, изграден през насилието на твърдите граници, изисква особен модел. Проблемът е тематизиран от философията на ХХ век, а учеността на Олга Токарчук, психолог по образование, не скрива близостта ѝ до дебатите във философията и психологията. След като Ницше заявява, че Истината е наложена чрез насилие интерпретация на света, а Фуко продължава темата за властови наложения език и разбиране за действителността, Дельоз предлага модела на ризомата, който е в състояние да опише свят, освободен от подчиняващи йерархии и бинарни опозиции.

Гръцката дума "ризома" в превод на български означава коренище. Коренището е подземна растителна структура, лишена от начало и край, от горе и долу - нелинейна, "номадологична" мрежа, свързваща всяка една точка с всяка друга точка. Коренището е гора, мицел, животрептяща подземност, която позволява един изтръгващ, опасен поглед, настояващ за възмездие и преображение. "Емпузион" е чудесен, вълшебен разказ за това проглеждане.

Благодаря на ICU за прекрасното издание и възможността да преживея книгата в този великолепен български превод. Защото тя е много красиво написана, изключително богата като език и литературност, и това вълшебство е предадено с вкус и майсторство от преводача Крум Крумов.