ВИЕТНАМСКИ БЕЛЕЖКИ

След близо 18-часово пътуване с чартърен полет на "БГА Балкан" на 20 февруари 1989 г. се приземихме във виетнамската столица Ханой. С това започна действителната част на дълго подготвяната спелеоложка експедиция, посветена на 100-годишнината от основаването на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Деветнайсетимата участници в нея, представители на Университета и Българската федерация по

спелеология, с любопитство заоглеждахме непривичната обстановка и пристъпвайки от крак на крак, зачакахме появата на виетнамските си контрагенти. След час на летището се появи 22-местният автобус ПАЗ, с който ни предстоеше да изминем около 3000 км по прашните пътища на виетнамската страна.

В Ханой трябваше да останем няколко дни, за да уредим някои задължителни формалности като освобождаването на 3,5 т багаж от митницата на летището, изваждането на специални разрешения от милицията за движение и работа в страната, осребряването на чековете ни в местната валута (виетнамски донг). Същевременно следваше да си направим ваксинация и реваксинация срещу вируса на болестта японски енцефалит, която се пренася чрез ухапване от комари и е значително по-опасна от маларията. Излишно е да разказвам как местната бюрокрация ни скъса нервите, докато решим всички тези въпроси. Все пак накрая успяхме.

На седмия ден от престоя ни в Ханой, когато надеждата ни, че най-сетне ще потеглим, почти се беше изпарила, получихме радостната вест, че това ще стане на следващото утро. Новината възбуди у нас познатата предстартова треска, с която се заехме да "разфасоваме" тоновете багаж. След като приготвихме всичко необходимо за предстоящия шестдневен маршрут, с надежда зачакахме новия ден. Той най-сетне дойде и ето че поехме към провинция Куанг Нин. Прашното шосе ни отведе до град Хонг Гай,

разположен на брега на залива Халонг на Южнокитайско море. Бяхме чели, че там има архипелаг с над 1000 острова. Виетнамските географи пишеха, че по островите има пещери и кухини, чиито входове се разкриват на морската повърхност и в тях може да се влезе само с лодка. Силуетите на десетките острови се открояваха в забулената от мъгла морска далечина и мамеха погледите ни, но въпросът беше как да стигнем до тях.

Уреждането на катер, и то на ниска цена, не беше лесна работа и забави морското ни пътешествие с почти два дни. За сметка на това решихме да изследваме сушата. Отведоха ни на около 30 км северозападно от града и ни показаха една пещера, използвана за скривалище по време на последната война. Две групи започнаха да я картират, а в това време други две плъзнаха да търсят още пещери. Разбира се, такива се

намериха, но те бяха достатъчно малки, че да се поизпари първоначалният ни ентусиазъм.

Научихме, че на около 5 км от това място има голяма водна пещера. Без да се маем, качихме една от гумените си лодки в автобусчето и потеглихме към близкото

селце Куан Кхан. С пристигането си бяхме обградени от рой любопитни местни люде. Те не само че ни разглеждаха с интерес, но си позволяваха и да подръпват космите по ръцете ни. За азиатците, които не се славят с подобно окосмяване, това явно беше нещо много екзотично. Макар и трудно, успяхме да се измъкнем от станалото вече досадно обкръжение и поехме към пещерата. Тя се намираше в периферията на равна като тепсия и обградена от склонове равнина, по средата на която протичаше малък поток.

Тръгнахме по течението му, за да се натъкнем на неочаквана гледка - водата му се губеше във входа на пещерата. По-нататък бе неизвестността...

Надухме лодката, "възседнахме" я и гребейки, поехме навътре. Скоро обаче входното езеро свърши и продължихме, газейки. Наред с това разгъвахме рулетката и картирахме, но когато бяхме стигнали на 200 м от входа и погледнахме часовниците си, разбрахме, че контролното ни време за връщане беше изтекло.

Трябваше бързо да се връщаме при буса. Направихме го с явна неохота, защото местните хора ни бяха казали, че пещерата е дълга повече от 800 м и излиза в морето, тоест от другата страна на възвишението. Вероятно заради това местните я бяха нарекли Лоам, което на български означава Проходна, или пещера с вход и изход, която се прохожда.

Денят отмина с вълненията от първия досег с виетнамските пещери и първите картировки и открития. Дългите преговори за цената на катера не дадоха съвсем приемлив резултат, но нямахме избор и го наехме. На следващия ден рано сутринта се качихме на него и потеглихме към набелязаната цел - остров Мек Вей.

Плавахме около 4 км, като подминахме около 10-ина острова и две-три джонки. Най-сетне се добрахме

и до "нашия". Началото на отлива обаче направи приставането невъзможно. Тогава надухме две гумени лодки, пуснахме ги на вода, прибавихме багаж и екипаж и загребахме напред. Междувременно се оказа, че морето не е до колене, а до кръста.

Няколко мераклии веднага се наеха да прецапат 200-метровото разстояние до брега без лодка. Десантът премина успешно и започнахме да се стягаме за работа.

Входът на пещерата бе висок около 30 м и се виждаше още от морето. От брега до него водеха 120 каменни стъпала. Изкачихме ги и се озовахме в преддверието на гигантска пещерна зала, дълга не по-малко от 100 м и широка до 30 м. Височината на залата се маркираше от почти 30-метров сталагмит, какъвто мнозина от нас не бяха виждали.

Пещерата се наричаше Хонг Дао Го. Във Виетнам тя беше известна и като Пещерата на скритата гора - име, произлизащо от преданието за едно от делата на националния герой на страната Чан Хън Дао.