Така издателство "Кръг"обяви излизането на български език на сборника "Титан" на живеещия в изгнание руски писател. Книгата ще бъде в книжарниците от 4 декември, преводът е на Денис Коробко.

Съветският и постсъветският свят, с неизказаното си изобилие от престъпления, са естествен хабитат за призрачни сюжети. "С "Титан" Лебедев създава нов жанр, чрез който преодолява смъртоносните последствия от историческото, реалното зло. Сборникът е пътепоказател в моралния хаос на постсоциалистическите общества", разказват от "Кръг".

В предговора авторът обяснява:

И добавя:

Сергей Лебедев (42) е руски журналист, писател и дисидент, автор на шест книги. Още с дебюта си "Предел на забравата" получава международно признание. Преводът му на български от Денис Коробко получи награда за ярки постижения от Съюза на българските писатели. Романът "Дебютант" пък е номиниран за две от най-престижните европейски литературни награди - "Ангелус" и "Ян Михалски". През февруари тази година Лебедев представи в България своите два романа. Той обсъди с публиката провалите на съвременното руско общество и остро разкритикува политика на Путин, както и своите колеги писатели в родината си.

ЛУБЯНКА

В онази нощ комендантът на Лубянка полковник Шевкунов се забави в службата. Всъщност не искаше да се бави. Обратното - смяташе да си тръгне по-рано. Жена му замина за седмица при родителите си в Мурманск. Колегите го викаха на лов през почивните дни, обещаха диво прасенце, но той отказа. Имаше нужда да остане сам. Да помисли. Марина ще се върне след седмица и трябва да ù каже нещо.

Марина е убедена, че той има любовница. Втълпила си е, че не на работа остава. Усещам, казва, че около теб има някаква жена. И какво да ù обясни? Как да ù докаже, че няма никого, освен старицата Лубянка? Да се кълне ли?

Тя ще вземе да пише до партийния комитет, унило си помисли полковникът. В нейния учителски, звънлив стил. Шевкунов не се съмняваше, че началството ще задвижи писмото. Ценят го. Няма завистници, работата му е черна, неблагодарна. Но и застъпници няма. А Лубянка... От нея защита не чакай. Тя обича свои да плюскат свои.

Трябва да поседи. Да помисли.

Но задачите се сляха една с друга и не пуснаха Шевкунов. Задачи, задачи... Прогнила къща. Знаеше го. Не го казваше на глас, но го знаеше. Отвън Лубянка изглеждаше великолепно, фасадата възхищаваше и потискаше. А отвътре... Прогнила къща. Гредите, плочите, тръбите - всичко е прогнило. Никога не знаеш какво ще се счупи следващия път. Ремонтираха, сменяха, използваха най-новите материали, ама пак - все едно кърпиш труп.

Дори в дреболиите: вчера смазват пантите на вратите - ден по-късно пак скърцат. Крушките горят три пъти, три пъти по-често, отколкото в съседната сграда. Но никой не го забелязва, свикнали са. Само той, Шевкунов. Нали е завършил строителния, разбира ги нещата все пак.

Шевкунов писа до началството, че старата сграда иска основен ремонт. Или дори да се бутне и да се построи наново, а не просто да се ремонтира фасадата. Така или иначе, два пъти, че дори и три пъти са изяли стойността на събарянето и изграждането отново.

Отговаряха му, разбира се, че "средствата приоритетно се насочват за строителството на Главния изчислителен център". Да, за онзи кютюк отсреща на улица "Киров".

Но Шевкунов чувстваше, че началниците просто не го чуват. Не виждат какво е написано в докладните му, сякаш редовете се размиват пред очите им. Не усещат в каква сграда работят.

Ето че и сега: накани се да си тръгне, и пак се спука тръба на канализацията. И не в някое кьоше, а точно над залата на колегиите. Отвратителното кафяво петно на тавана се увеличи. Поредната колегия бе предвидена за понеделник. Шевкунов вече си представяше как някой от първите заместници ядно ще се сопне: какво говно сте ни заложили, другарю Шевкунов! Изривайте! Измивайте!

В началото сякаш не вонеше много. Но сега ароматът се разпростря по етажа - кой пък чак толкова смрадливо сере? Миришеше на говна, а после взе да вони на гнилоч, на разлагане - откъде, плъховете ли са измрели, що ли? И най-важното: техниците изобщо не можеха да открият откъде тече. Лайняна загадка! Ама и ще се подиграват гадовете, особено онези надути капути от Първо главно: "Имаме изтичане".

Да върви по дяволите всичко! Боклук! Кучка!

Млъкна. Прехапа си езика. Да, в редките моменти на ярост наричаше Лубянка "кучка". Стара пачавра. И знаеше, че тя чува.

Кучка. Отвратително същество. Гримирана бабичка, която е погребала много съпрузи - народни комисари и председатели. Оцеляваща гад, черна вдовица! Ох, спука се нещо и в теб, Шевкунов, потече отвътре...

Опомни се. Огледа се.

Нещо липсва. Нещо е изчезнало от кабинета.

Той бързо огледа познатата обстановка. Шкафове, сейф, бюро, лампа, столове. Като че ли всичко си е на мястото. То пък бива да му се е сторило, ама чак толкова! Шевкунов отиде до прозореца, огледа площада. Коли няма. Минувачи няма. Къде са се дянали всички? Да не идва буря?

И статуята също я няма.

Примигна. Не помогна.

Железния Феликс, рицаря на революцията, първия стопанин на Лубянка го нямаше на постамента.

Шевкунов отскочи назад от прозореца. Стига бе! Съвсем се е преработил, прекалил е с рапортите, превъртял е от предстоящия разговор с Марина.

Полковникът внимателно надникна през прозореца с надеждата, че статуята ще се появи.

Но я нямаше.

Богът на Лубянка, нейният върховен епископ, беше изчезнал.

Отнесли са го?

Откраднали са го?

Планов ремонт? Забравили са да го предупредят?

На Шевкунов много, ама много му се прииска да си иде у дома.

Сега ще си тръгна, каза си той. Изходът е откъм улица "Фуркасовска", оттам площадът не се вижда. Ще се разходя пеша до "Кировска". Метрото още работи. И утре ще се върна. Трябва да спя, да спя. Ще се върна и Феликс ще бъде на постамента. Със сигурност ще е там. И теча ще ремонтираме.

Той понечи да наплюе печата, за да пломбира сейфа. Но устата му бе пресъхнала. Нито капка слюнка. Шевкунов отпи от гарафата и повърна на пода.

Водата бе като от гадна локва. Със същата миризма като тази от теча. Миризма на разложение.

Телефонът на бюрото зазвъня. Замига червената лампичка.

Мен ме няма. Тръгнал съм си. Няма ме тук.

От охраната се обаждат.

Лампичката мига на линията на охраната.

Шевкунов вдигна слушалката.

- Ало - каза той не по устав, стараейки се гласът му да звучи спокойно.

- Другарю полковник? - попитаха отсреща, не го разпознаха.

- Какво има? - Шевкунов преглътна. Проклетият глас. Чезне, сякаш се е простудил.

- Активиране на сигнализацията, другарю полковник. В кабинета на другаря председател. Докладва капитан Викентиев.

На Шевкунов му олекна.

Преди две седмици сложиха новата система. И едва ли не всяка нощ - фалшива тревога. Електрониката си прави шегички. Пак нейните номера, на Лубянка.

- Отбелязахте ли го в дневника? - гласът му се върна.

- Тъй вярно - отвърна Викентиев.

- Извикайте дежурните техници и отговорните от ЦНИИСТ - отмъстително каза Шевкунов. Той не обичаше умниците разработчици, които сляпо вярваха в машинарията си и не разбираха нищо от стари сгради. - Да го оправят.

И допълни:

- Аз сега ще се кача горе. Ще проконтролирам.

- Разбрах ви, другарю полковник - някак прекалено свободно отговори Викентиев и затвори.

Шевкунов внимателно затвори слушалката.

Червената лампичка угасна.

Защо каза това? Защо не прати горе наряд от дежурните? Защо? Какво става с него?

Шевкунов усещаше, че има обяснение. Но още не е пораснало, не се е оформило. Зовящото чувство го водеше натам, нагоре. Това по някакъв начин е свързано с Феликс, помисли си Шевкунов.

Полковникът забърза към асансьора. Само ще погледна, помисли си той. И се почувства като хлапе: живееха в комуналка и последната стая в дъното на коридора беше на Ирка, Ирка Изварката, пищна продавачка от млечните щандове на пазара, при която нощем идваха мъже от същия този пазар и тогава от стаята ù се носеха лакоми, пияни хлипания, а Шевкунов, сополанкото, подслушваше, търсеше процеп да надзърне...

Асансьорът рязко спря. Тези лубянски асансьори изобщо не се церемоняха. Като конвои.

Шевкунов слезе на етажа, като все още се намираше там, в паметта, и механично направи няколко крачки...

В коридора миришеше на лош тютюн. Тютюн от неговото детство. Вратата на кабинета на председателя бе открехната. И от нея диагонално падаше лъч жълта светлина.

Шевкунов трябваше да скочи обратно в асансьора, да вдигне тревога, да дотърчи въоръженият наряд, да блокират всички изходи, да докарат коли с оперативни работници на площада.

Но го бе обзела странна слабост, като от глад. С интуицията си на строител, чувствителен към нарушенията на конструкцията, той усещаше, че звънците няма да сработят, телефоните няма зазвънят. Това не е нито авария, нито диверсия. Нещо друго. Неизвестно.

Опирайки се на стената, той бавно тръгна към открехнатата врата. Не усещаше пряка заплаха.

Успокои се. Мислено се обърна към сградата: това са твоите номера, нали? Пак твоите номера. Все не можеш да кротнеш, бабичке. Ще си го получиш! Не, определено ще си го получиш!

Представи си, че старата сграда е заобиколена от строителна техника, огромна, ръждива метална топка на верига се удря във фасадата, и хладнокръвно отбеляза, сякаш постави отметка, как само мрази Лубянка, защото старата твар ежедневно му изпива силите, пие като алкохоличка...

Но защо вървиш на пръсти? - запита се той. - От какво се страхуваш? От нея? Та ти познаваш характера ù.

От онзи, който е в кабинета, отговори сам на себе си.

На целия етаж цареше абсолютна тишина. Но това бе тишината на нечие присъствие, на засада.

Трябваше да тръгне обратно. Но открехнатата врата го привличаше, засмукваше го, сякаш той беше само въздушен призрак, подвластен на теченията.

Шевкунов надникна вътре.

В бялата мраморна камина гореше огън с морава жар и огнените му езици се стрелкаха навън. Светеше с мътна жълта светлина само една лампа. И огромната карта на СССР, обикновено закрита със завеса, също светеше - по нея се лутаха лилави, светлосини, зелени от¬блясъци, сякаш картата отразяваше случващото се в държавата или в небесата над нея.

Да не би да е дошъл председателят? - мина му абсурдна мисъл. - А охраната се е объркала?

Той инстинктивно затвори дясното си око. Погледна само с лявото.

И видя.

Всички бяха там. Застанали край бюрото.

Умрелите от собствена смърт и екзекутираните. Изчезналите безследно. Превърнатите в герои. Изпадналите в немилост. Почитаните и зачеркнатите от енциклопедиите. Всички мъртви стопани на Лубянка. Всичките ù смъртни любовници.

Слезлият от постамента бронзов Дзержински.

Лепналият се за него като сянката на паметник Менжински с блестящи кръгли очила.

Тревожният, отслабнал, посивял Ягода.

Изящният, но опустошен, надживял сам себе си в килията Агранов.

Побелелият, потрошен, приличащ на дървена кукла на конци Ежов.

Месестият, обръснат до голо, подобен на очовечена свиня Фриновски.

Белоликият, оплешивяващ Берия, с тънки чувствени устни, облечен в цивилен пуловер и със счупено пенсне.

Меркулов с тежките увиснали бузи.

Доброто пухкавобузо момче Абакумов.

Изпадналият в немилост и разполовен от електричка, едва събрал се накуп Круглов.

Ушатият Игнатиев с дебели джуки, от¬говорен за "Делото на лекарите", пратен на заточение някъде в дълбоката татарска провинция.

Бледият, неподвижен, все още поразен от неотдавнашната си смърт Андропов.

Дванайсет.

Дванайсет какво?

Шевкунов отстъпи крачка назад.

И чу, че коридорът вече не е празен.

Зад всички врати се чуват гласове. Напрегнати. Тревожни. Уплашени.

Шевкунов чувстваше тембъра, тона на този страх. Отгатваше го със слуха си. Веднъж и той самият се беше страхувал така. Нали беше стигнал до тук от низините. От строителното управление на МГБ. Беше започнал, командвайки затворници на строеж. Строяха жилищен блок за служителите в един северен град.

Затворниците не се справяха зле, бяха опитни. Само дето се намери един, Пчелата му викаха, който все всяваше смут.

Шевкунов си имаше осведомители, знаеше много неща. Само за Пчелата не му разказваха внятно или му пробутваха разни лъжи. А Пчелата въртеше далаверки на дребно - ту шитне вар на някого, ту уреди водка. За подобни неща е прието човек да си затваря очите, ако иска пандизчиите да бачкат.

Но Шевкунов чувстваше, че от този тарикат може да очаква много беди. И веднъж го завари с приятелчета в недостроената сграда. Затворниците бяха наобиколили Пчелата, стояха клекнали: сигурно ще си правят чифир или са си намерили трева. Но не - побъбриха си, май спореха нещо, а след това Пчелата извади една лъжица, обикновена алуминиева лъжица. Сложи я върху дланта си. Завъртя я надолу.

А лъжицата не пада.

Виси!

Шевкунов се беше нагледал на всякакви пандизчийски фокуси, такива факири имаше, че Госцирк бледнееше.

Но сега го достраша. Уж нищо не е: лъжицата се е захванала за дланта на Пчелата като залепена. Трик, ловкост на ръцете. Но от това страхът още повече се засили, защото той самият усеща със сигурност: не, не е трик. Усеща го и е безпомощен. Дадено му е да отгатне, а защита няма.

После се успокои, разбира се. Досрамя го. Шевкунов реши, че Пчелата подкокоросва бандата да бяга. Виждаше как става: баламосва отрепките, наприказва им небивалици и те ще тръгнат подире му през огън и вода, срещу карабините на охраната.

Тогава той извика Пчелата. Онзи се яви навъсен и лукав, но го поздрави почтително.

Шевкунов искаше да си даде вид, че знае за подготвяното бягство, че вече са му докладвали, а се изпусна като новобранец, отсече, все едно дяволът го дръпна за езика:

- Какви са тези фокуси с лъжицата, Шмельов? Голям естраден артист се извъди! Може би можеш и да гадаеш отгоре на всичкото?

Пчелата бавно вдигна глава: в погледа му личеше презрение, което не бива да се прощава на затворниците.

Шевкунов стисна юмрук, но не можа да вдигне ръката си, а лицето на Пчелата посивя, състари се, и каза Пчелата неохотно, сякаш някой го принуждаваше да говори, сякаш не можеше да не отговори на Шевкунов, защото законът е такъв:

- Зелен си ти, капитане. Лубянка плаче за теб. Чело от лико. Стълб от сол. Къща от...

И загуби съзнание. Просна се на масата.

А Шевкунов обратното - напрегна се, вкамени се, чак мускулите го заболяха, сякаш му бяха направили някаква инжекция, а след това също се свлече и думите на Пчелата се отдалечиха, заглъхнаха.

Шевкунов сметна за най-добре да прати Пчелата в дърводобива. А на него, щом приключи строителството и комисията одобри строежа, му предложиха да го прехвърлят в Москва. И тогава му се сви сърцето: май така го беше предрекъл Пчелата. Но Шевкунов се взе в ръце, а и Марина, жена му, нямаше да му позволи да се откаже, винаги си беше мечтала за столицата.

А ето че сега онези думи на Пчелата се завърнаха, отново прозвучаха в ушите му. И Шевкунов се отдръпна, разбра, че трябва да се омита, тихо да се омита, иначе ще го чуят онези в кабинетите.

Спомни си за какво не е прието да се говори: как тук свои са измъчвали до смърт своите, чекисти - чекистите. А след това други са измъчвали предишните мъчители.

Спомни си и осъзна, че се е издал. Точно с тази мисъл се беше издал. Завъртя се и побягна. Само че пътеката в коридора, гадината, изведнъж запълзя насреща му, отне му крачките. И отзад го сграбчиха, извиха му ръцете с ловка хватка, зашепнаха му в ухото:

- Хванахме ли те, гад!

Пуснете ме! - понечи да кресне властно той, но само изписука слабо и глупаво:

- Ама аз съм свой!

- Тръгвай, кучи сине! - закикотиха се зад гърба му.

Изчезнаха пагоните от мундира му. От джоба му изчезна удостоверението. Тялото боли, боли нетърпимо, покрива се със стари синини. Устата му беззъба фъфли, ломоти осакатени звуци, които преди това са били име. Влачат го надолу по безброй стълбища и зад гърба му се чува кикот - шпионин, шпионин, шпионин, и му се иска час по-скоро да се озове там, най-долу, в бездната, защото там всичко ще свърши.

Но не свърши. Хвърлиха го в килия, затвориха вратата. И когато от тавана се посипаха пясък и камъни, когато сградата се залюля чак до корените, той скочи в самозабрава, опря ръце в ниския таван, спасявайки себе си - Нея, любимата и проклетата - и държа, държа, докато силата отгоре надделя и камъните се стовариха връз главата му.