Статията не е част от редакционното съдържание на “Дневник”
"Жената, която пишеше писма" на Карстен Хен (откъс)

В рубриката "Четиво" Дневник публикува откъс от "Жената, която пишеше писма", с автор Карстен Хен, предоставен от Издателство "Ера"
Кой все още пише писма в днешно време? По старомодния начин - на хартия и на ръка?
Кати Валдщайн. Кати иска да започне нов живот. Ето защо решава да напише прощални слова към всеки човек, който ѝ е повлиял по някакъв начин - дружелюбната касиерка в супермаркета, строгата учителка по математика, безразличния ѝ бивш съпруг... Общо 37 писма, написани на хартия за сандвичи, която баща ѝ е събирал специално за нея. Но тези писма изкарват някои тежки истини и неподозирани тайни наяве.
В този повратен момент от живота си, Кати среща мистериозния Северин. Двамата наистина изглеждат родени един за друг, но не могат да открият пътя към другия... докато Кати не осъзнае, че не е нужно да се сбогува с миналото си, за да посрещне своето бъдеще. А Северин трябва да приеме случилото се преди, за да продължи напред.
Съдбата може би определя кой идва в живота ни, но сърцето е онова, което решава кой ще остане в него...
Карстен Хен е популярен автор на повече от осемнайсет бестселъра. Познат е на българските читатели с "Човекът, който разхождаше книги" и "Пекарят, който създаваше истории".
Откъс от "Жената, която пишеше писма" на Карстен Хен
Госпожо Лупенау,
Вие ми отнехте вярата в самата мен, когато трябваше да ми дадете препоръка за гимназията. Упражнявах се прилежно, учех усърдно, повиших успеха си по всички предмети. През учебната година вие ме хвалехте често, но в крайна сметка не получих препоръка за гимназията. Така и не разбрах защо. Цяла седмица плаках и се опитвах да проумея къде съм сгрешила. И защо учителката ми през цялото време се е преструвала, а после ми е причинила най-голямата болка.
Обичах ви, знаете ли? Исках да стана учителка, да бъда като вас.
Затова предателството ви ме нарани дълбоко.
Други деца сигурно щяха да преодолеят болката и да тръгнат напред с желанието да покажат на света колко струват. Аз обаче бях само едно пречупено малко момиче, което оттогава си мисли, че не е достатъчно умно, за да успее. Щом чуя, че някой е завършил гимназия и е взел матура, се чувствам като човек втора класа.
При това дълбоко в себе си съм сигурна, че ако тогава ми бяхте дали шанс да продължа, щях да успея. Вместо това вие стъпкахте самочувствието ми.
Кати подаде писмото на Гудрун Лупенау. Оставаше ѝ последната дума. Както винаги, тя беше най-трудната. За пореден път се наложи да си поеме дълбоко дъх и да намери в себе си сили да я произнесе твърдо и категорично. Да бъде друга, макар и само през този кратък момент.
Сбогом!
Кати връчи плика на някогашната си учителка и ѝ обърна гръб. Знаеше колко е важно да си тръгне бързо, преди получателят на писмото да е успял да реагира. Ала класната ѝ отвърна светкавично: втурна се към нея, заключи я в прегръдките си и избухна в плач.
- О, Кати, милата ми Кати! Толкова съжалявам! Ужасно съжалявам!
Кати не отговори на прегръдката. Не желаеше да получи знак на внимание от страна на Гудрун Лупенау. Не желаеше да ѝ покаже, че и тя не е равнодушна към нея. Искаше само да се махне оттук.
- Направих го за твое добро - опита се да обясни учителката ѝ. Говореше с искрена болка.
Кати мразеше това изречение открай време. Изричащият тези думи бе убеден в собствената си непогрешимост и не приемаше човека насреща си сериозно.
- Не е вярно!
Старата дама се отдели от нея и се опита да изтрие сълзите от лицето си с опакото на ръката.
- Всъщност постъпих така само защото майка ти настоя.
- Майка ми ли?
- Да. На родителската среща ѝ разказах колко прилежно учиш и че ще получиш препоръка да продължиш в гимназия, защото заслужаваш, но тя... тя ми каза да не го правя.
- Не, невъзможно! Това е безумие!
Гудрун Лупенау сгъна писмото предпазливо, сякаш беше лепкаво като капан за мухи.
- Майка ти каза, че не ти трябва гимназия. Че си от момичетата, които трябва да преодоляват препятствия. Възразих ѝ, че тя не е длъжна да те прати в гимназията, но аз се чувствам длъжна да ти дам препоръка, за да оценя постиженията ти по достойнство. Тогава тя започна да ме умолява да се откажа от намерението си. Ако ти дам препоръка, сте щели да се скарате сериозно, а това не е хубаво, нали? Не бивало да настройвам дъщерята срещу майката. Честно казано, Кати, не разбрах защо майка ти постъпва така. Инстинктът ми подсказваше да не се съглася с нея. Бях абсолютно убедена, че ти притежаваш всички необходими качества, за да вземеш матура. Но майка ти се разплака и ми заяви, че тя знаела най-добре какво иска дъщеря ѝ и не било редно да заставам срещу нея.
Гудрун Лупенау преглътна мъчително.
- Бях още млада учителка. Само след няколко години нямаше да ѝ позволя да ме манипулира, но тогава... Надявах се да съм взела правилното решение, но сега разбирам, че съм допуснала непростима грешка. О, Кати, толкова съжалявам! Не мога да поправя стореното.
Гудрун Лупенау се разплака и отново прегърна малката си ученичка.
Тогава Кати осъзна, че понякога дори прегръдката може да бъде удар от съдбата.
* * *
Кати наруши най-важното си правило: след като прочете писмото, остана при получателя. Прие чаша прясно сварено кафе с кондензирано мляко, въпреки че изобщо не ѝ се пиеше кафе. Избърса сълзите на учителката си със светлосиня салфетка и се опита да я утеши, макар че самата тя имаше по-голяма нужда от утеха.
Едва след повече от час стана и каза "Сбогом". Каза го съвсем искрено.
Излезе и се запъти към реката. Мина покрай десетки къщи с градинки отпред и стигна до края на селището, където се намираше изоставен селски двор с къща. Отдалеч видя пейката, където човек можеше да си отпусне душата. В момента нейната тежеше като олово и сигурно бе увиснала чак до земята.
На това място малката река правеше мек завой. Брегът беше осеян с гладки камъчета и есенно оцветени листа. Деца бяха натрупали клони и се бе получило нещо като дига. Реката люлееше тънките вейки и бълбукаше развеселено.
През детските си години и тя идваше да си играе тук, но по някое време загуби желание. Защото реката можеше да напусне населеното място, просто така - никой не бе в състояние да я спре. При нея беше съвсем различно. Тя нямаше право да отиде, където иска, не ѝ позволяваха да прави каквото иска. Майка ѝ определяше живота ѝ. Защото ѝ мислеше доброто.
Пейката за отпускане на душата бе изработена от благородна стомана, седалката и облегалката представляваха решетки, които незнайно защо ѝ напомниха за кухненско ренде. Отпред не растеше трева - навярно обувките на хората, дошли да поседят тук, са я стъпкали... или душите им са я отнесли надалеч. Кати беше съвсем сама край реката. Само вятърът шумолеше в короните на дъбове, липи и кестени. "Колко е красиво тук, далеч от центъра", помисли си тя. "И колко некрасиво е вътре в мен."
Много искаше да попита майка си защо е постъпила така. За съжаление мъртвите лежаха под тонове пръст и не чуваха какво им говорят независимо от височината на тона. Не чуваха даже крясъци. Затова виковете на Кати не излязоха навън, а заседнаха в гърлото ѝ.
Майка ѝ заслужаваше само едно определение: дама. И днес понякога определяха жените като нея само с тази дума. Красива, стройна жена, винаги безупречно облечена, с френски шик, маниери и изразни средства. Принадлежеше към най-доброто общество в града. Главна секретарка на господин кмета - с ударение върху "главна".
Не се отличаваше с особена сърдечност, но се грижеше за Кати и вземаше участие в живота ѝ. Беше от жените, които нахлупват вълнената шапка на детето си през зимата, слагат по още един сандвич в кутията за училище и повтарят по три пъти, че улицата се пресича само на пешеходна пътека. "Сигурно често я е обземало желание да ме скрие в стъклена сфера", помисли си Кати. Това отношение продължи и когато момичето завърши училище. Двете се разбираха добре, но Кати я възприемаше по-скоро като компаньонка, която следи за приличието, отколкото като майка. Надяваше се един ден положението да се промени и от компаньонката да се излюпи истинска майка - като пеперуда от пашкул. Само дето майка ѝ си остана в пашкула до края.
Кати стана и отиде до реката. Намери мястото, където водата беше плитка, а течението - бавно. Впи поглед в отражението си: треперещо, неясно. Но очите бяха на майка ѝ. Потърси в зениците им отговор, който да обясни всичко случило се, да се извини и да затвори раните.
- Защо? - попита тя. Чувството ѝ подсказа да произнесе въпроса гласно, да го изпрати надалеч, за да чуе отговор.
Внезапно нещо прошумоля. Сякаш се надигна силен вятър и разпиля купчините листа.
Едва когато шумът заглъхна, Кати разбра, че е чула удари на криле.
Птицата кацна точно пред нея, стъпи в реката и се наведе да пие вода. След малко изправи главичка и издаде гърлен звук, нещо като "гру, гру". Втренчи поглед в Кати и тя забеляза яркочервена точка над всяко око. Жерав. Висок около един метър, а размахът на крилете му сигурно беше двойно по-голям. Сребристосива перушина с широка черна ивица от шията към главата. Върховете на крилете също бяха черни, сякаш носеше дълги ръкавици от гласе.
Кати замръзна на място.
Жеравът направи две крачки към нея с дългите си крака и наклони глава на едната, после на другата страна. Черните зеници, подобни на капки мастило в средата на жълтите очи, останаха вторачени в лицето ѝ.
- Какво правиш тук сам? - пошепна Кати.
Жеравът вдигна единия си крак и го мушна в перушината. Запази баланс без усилие.
- Да не си объркал полета?
Високо над тях прелетя черен триъгълник. Понесоха се същите гърлени звуци. Песента на жеравите разказваше за копнеж по далечината и за топла южна страна.
След минута мъжки глас разсече тишината като брадва:
- Останете на място! Не мърдайте!
Кати се обърна към другия бряг, вдигна глава към слънцето и различи мъжка фигура, ала не можа да види лицето.
- Не се отдалечавайте! - извика ѝ той и забърза към нея. - Нито крачка, моля ви!
Стреснат, жеравът се завъртя към мъжа и се затича по речния пясък. Ускори ход, разпери криле и се издигна към небето със силни тласъци. Много скоро се присъедини към другите жерави.
Мъжът вървеше към нея. Ей сега щеше да влезе в реката.
Кати следеше полета на жерава. Двамата преживяха един идеален миг, но птицата го отнесе със себе си. Тя въздъхна дълбоко и обърна гръб на реката.
- Недейте! - извика мъжът. - Тъкмо изглеждаше съвършено.
Кати усети как студена, костелива ръка с името "страх" се плъзна към сърцето ѝ. Отдалечи се с бързи крачки, след малко се затича. Мина покрай стария селски двор и се насочи към обитаваните къщи. Задъха се, но продължи да бяга.
Мъжът не я последва.
Кати спря, наведе се и опря ръце на хълбоците. Пое си дълбоко дъх и се постара да се успокои. Вдигна глава към небето и го оприличи на лист синя хартия. Празен лист. Жеравите бяха отлетели.
Птиците знаят кога е време да си тръгнат от място, където са живели известно време. Природните закони живеят в костите и мускулите им. За тях е жизненоважно да не пропуснат точния момент - ако чакат твърде дълго, няма да оцелеят.
Самата тя още не бе определила кога ще замине. Докато се взираше в безкрайното празно небе, Кати изведнъж конкретизира датата. Взе решение и то мигом се превърна в магнитен северен полюс на нейния свят. От днес нататък щеше да се съобразява със своя полюс. В края на октомври, когато последният жерав потегли на път, тя ще си тръгне от родното място заедно с него и ще си потърси друга родина. Ще отлети с жеравите на юг и ще разчисти всички големи, тъмни облаци, струпани на пътя ѝ.