Карол минава през парка с колелото си, като все още вижда само на няколко метра напред. Изсмива се високо под клоните на дърветата с леко пожълтелите листа по улиците зад болницата, след което завива нагоре по улица ,,Мария" и протяга ръце във въздуха. Движи се с максимална скорост, без изобщо да докосва дръжките. Спира на ъгъла сред аромата от парфюмирани продукти за коса, носещ се от фризьорския салон. Чак тогава пъхва ръка в дамската чанта, която е сложил в раницата си, и изважда едно портмоне. И то е от мека кожа, а хастарът му е изработен от гладко кадифе. Марково е. Стара кучка, държаща на качеството. Харесва такива.

В едно малко отделение с цип намира кредитна карта. Без снимка. В голямото отделение има няколко банкноти в евро. Друго не намира.

Разбира малко от дамски чанти; не е ровил из малко. Често си е представял собственичките им, преценявал ги е и ги е подреждал в съответните категории според съдържанието на чантите им. Скъпи или евтини огледалца. Козметични чантички във всякакви цветове. Ключове, носни кърпички, четки за коса, чорапогащници, прашки. Нерядко намира презервативи, а веднъж даже и дилдо и чифт белезници.

Но в тази чанта няма почти нищо. Един тампон в едно от отделенията. В друго намира неотворена спирала и тубичка с мехлем за очи. И малък плик с храна за котки.

Продължава нататък към площад ,,Луиза Блаха". Мъглата е стигнала чак дотук, плъзгайки се по улицата. Той кара трийсет-четиресет метра само на задната гума.

Важното е да продаде кредитната карта колкото може по-бързо. Повечето хора веднага се обаждат на банката си, но някои се шокират и започват просто да се въртят наоколо, сещайки се да блокират картата си едва когато вече е твърде късно. Онази със сивия костюм изглежда като съвсем обикновена наивна кучка. Сигурно си е мислила: "Невъзможно е да се случи на мен". Като повечето хора. Но изруга като стар алкохолик, когато я удари. Цялата й мутра се изкриви и изглеждаше странно. А и не му хареса как го погледна.

Завива по улица ,,Нипсинхаш" и се изплюва бавно в канавката зад гърба си. От тънката мъгла отпред се появява една кола. Избибипква му, а той й показва среден пръст, след което не се сдържа и се засмива. Изважда предпоследното хапче амфетамин и го пъхва в устата си. После глътва и последното и пуска плика да се рее из въздуха като прозрачна птица.

Едва десет и половина е, така че ,,Йети" още не е отворил. Отива до изхода откъм задната страна. Качва се по тъмното стълбище и потропва на вратата на първия етаж.

Нищо не се случва, така че потропва още веднъж, и то по-силно. Накрая се чуват нечии провлачени стъпки и вратата се открехва. Зад веригата се показва най-грозната женска мутра в града.

- Ти ли си? - пита жената и се прозява, показвайки широките си жълти зъби.

- Трябва да говоря с Палмър.

- Той не приема никого - заявява жената и затръшва вратата.

Карол заблъсква по нея с юмрук.

- Кажи му, че няма да мръдна оттук, докато не ме пусне да вляза.

След това продължава да блъска. След две минути жената се връща, като този път сваля веригата и отваря леко вратата.

- Няма ли да спреш да досаждаш?

Устните й се разтеглят в широка усмивка. Той не й обръща внимание; тя е въздух и даже магаре, което мирише на нещо средно между слама и почистващ препарат.

Но не й го казва. Все пак е участвала в ММА мачове и мачове с тайландски бокс. На това се дължи носът й с форма на изтъркано седло.

Пуска го да влезе в коридора, а после го отвежда в една кухня, пълна с мръсни чинии, шишета и пепелници, с под, покрит с вестници за попиване на влагата. Влизат в бара. Оттам нататък жената оставя Карол да се оправя сам, след което той хуква нагоре по стълбите и потропва на последната врата на етажа. Дрезгавото ръмжене, което достига до него, вероятно означава ,,влез".

Палмър е седнал зад бюрото. В скута му се е разположило едно момиче с дънкова пола и разкопчана блуза.

- Какво, по дяволите... - започва той и махва с ръка, сякаш се опитва да прогони досадна муха. Карол обаче се е натъпкал с амфетамини и няма никакво намерение да си ходи.

- Кой, по дяволите, те пусна? - изръмжава Палмър, а момичето в скута му се обръща. Всичките му приятелки са хубави, но тази е най-хубавата от всички, които е виждал Карол. И едва ли е много по-голяма от него.

Тя извърта очи и се загръща с блузата си.

- Нося ти нещо - заявява Карол, вдигайки чантата във въздуха.

Звукът, който се понася от дъното на гърлото на Палмър, не вещае нищо добро. Момичето си вдига крака и слиза от скута му така, сякаш слиза от кон.

След това прекосява стаята. Има дълги крака, а под блузата е гола. На Карол му се приисква да я прегърне през кръста, да я придърпа към себе си и да помирише врата й.

- Попитах как влезе - заплашително изръмжава Палмър.

- Магарешката мутра - отговаря Карол, поглеждайки го право в очите.

Палмър му отправя суров поглед. Накрая по устните му пробягва лека усмивка. Опитва се да я прикрие, като отваря една табакера, пъхва дебела пура в устата си и я запалва.

- Дръж - казва после, хвърляйки още една пура и запалка ,,Зипо" от чисто злато на бюрото.

Двамата сядат и започват да пушат. След няколко секунди обаче Палмър поглежда ролекса си и подканва натрапилия се гост да кара по същество, защото бил зает човек.

Карол изважда портмонето от чантата и вдига кредитната карта във въздуха.

- Ебаваш ли се с мен? - изръмжава Палмър и отново се раздразва. - Казах, че вече няма да ти помагам с такива работи.

- Сметката е голяма. Богата кучка. Имаше цели пачки с евро в чантата.

- Не се занимавам с такива работи - започва да се ядосва Палмър. - Колко още ще ми се влачите тук да просите помощ?

- Само този път.

Палмър захапва пурата си.

- Даже и моята добрина си има граници.

От първия път, в който Карол и брат му се появиха на вратата му, минаха няколко години. Представиха се. Обясниха и коя е майка им, в случай че Палмър ги бе забравил. Не беше. Когато обаче Карол намекна, че са роднини, побесня.

- Няма циганчета в рода ми, мамка му. Веднага се махайте или ще нахраня змиорките в реката с черните ви дробове.

Карол обаче не се отказа. Никога не го прави.

- Не сме цигани - отсече той. - Освен това старият ни прати при теб. Говорим унгарски.

Палмър отвърна, все още подразнен:

- Да не би всички деца, които говорят унгарски там горе в Нитранския край, да са ми роднини? Това ли казваш? Шибано копеленце.

Но всички знаеха, че Палмър има деца навсякъде - и в Нитранския край, и по други места. Гордееше се с това.

Свърза се с едно място, ръководено от Църквата - дома ,,Свети Томаш". Там приеха двамата братя топлосърдечно и с твърде отворени обятия.

Любов към ближния, както го наричаше директорът.

Карол си дръпва дълбоко от пурата и хвърля кредитната карта на бюрото пред Палмър така, сякаш беше асо пика в роял флъш. После отмята глава назад и издиша малки клъбца дим към тавана.

- Намерих си експерт по измамите с кредитни карти.

Палмър се изкашля или пък се засмива.

- Да, така изглежда. А сега и компютърен гений.

Въпреки това взема картата, хвърля й бърз поглед и я пъхва в едно чекмедже, след което изважда няколко банкноти.

- Десет хиляди - отсича той, - и то защото съм наивен негодник с добро сърце.

- Евро?

От другата страна на бюрото се понася жесток смях.

- С това цената падна на осем хиляди, момче. Форинта.

- Ще ти дам и чантата за пет хиляди - опитва се да се спазари Карол, вдигайки я във въздуха. - Маркова стока. Виж колко е тежка.

На Палмър обаче му е дошло до гуша.

- Да не мислиш, че държа магазин за парфюмерия и козметика?

След това става и заплашително махва с ръка към вратата.

- Можеш да я дадеш на някоя от приятелките си - не се отказва Карол. - На онази отпреди малко например. Как се казва?

Палмър застава до него.

- Имаш три секунди да се ометеш оттук заедно с дамската си чанта.

След това грабва чантата и я хвърля върху главата му.

- Ето, виж колко ти отива - отбелязва, когато Карол застава до вратата с чантата в ръка.

Накрая прави реверанс и се засмива високо. Този смях обаче е заплашителен и показва на Карол, че е стигнал до границата и даже леко я е прекрачил.

- Шибано копеленце - промърморва Палмър, докато той излиза от кабинета му.