- Защо чета? Ами, защо сутрин отварям очи и гледам? Защо чувам гласа на майка ми? Смея се, ходя, дишам...

Просто има неща насъщни и привични. Неща естествени. И ако тръгнем да търсим конкретна причина за тях, рискуваме да се оплетем като патета в кълчищата на някакви претенциозни умозрения.

Мисля, че четенето е естествено човешко състояние. То е част от това да си жив и това да си човек.

Но пък кой знае? На второ четене може би ще отговоря по друг начин на този въпрос. Може би всъщност чета, защото искам да съм богата и да съм секси. Богата, защото ако се замислите - с думи човек може да купи всичко. Секси - защото не трябва да подценяваме прелъстителната сила на приличния речников запас.

- Както и варива... Познавам и харесвам производителя или следвам препоръката на човек, чието мнение уважавам.

Ние живеем във времена на дигитален дарвинизъм - оцеляват тези, които викат най-силно. Светът е пълен с инфлуенсъри и лъжепророци, които практикуват занаята на амбулантни търговци. Но аз приканвам всеки да се вслуша в това, което ще му подшушне някой книжар или библиотекар някой преводач от старата школа или някоя стряскащо млада учителка по литература. Когато става въпрос за книги, това са професии, на които би трябвало по-често да даваме мегафона.

- Цанко Лалев, Цочо Бояджиев, Тони Морисън, Октавия Бътлър...

- "Карай плуга си през костите на мъртвите" на Токарчук. Рядко се случва още с първото изречение на романа главният герой да те привлече на своя страна и да не те пуска въпреки всичко.

- Когато чета в електронен формат, чета както и където се случи. Ако обаче говорим за хартия, за онова "тънко, гъвкаво и бяло, ароматно книжно тяло" - то и аз като поетесата Мария Донева предпочитам да съм насаме с него. Да не бързам. Да посягам към чашата с чай или вино, докато отгръщам следващата страница.

При малко късмет с печатната книга мога да се отдам на едно приятно воайорство - да видя как човекът, който я е чел преди мен, е минал през текста. Как се е спрял замислен пред нещо, което аз иначе небрежно бих подминала. Но той старателно го е подчертал с молив. Другаде е извил три сърдити въпросителни или пък е трепнал и разчертал знак на удивление. Понякога читателят преди мен дотолкова губи приличие, че започва да разсъблича собствените си мисли по чистите полета отстрани. И аз вървя след него и ги събирам като пране. Докосвам хартията и сякаш докосвам ръкава му.

Има наслада в това, има тръпка. Изглежда, започваме да усещаме този тип консумация на текста като един вид гурме - удоволствие, което бързата храна и бързото аудиочетене трудно могат да ни дадат.

Но пък от друга страна, ако държим в тези времена да се "храним" винаги бавно и табиетлийски, направо ще си умрем от глад. Налага се да го правим и на крак, и на път, със слушалки в ушите, таблет в скута и телефон в ръка.

- Чета и на английски език. Но съм убедена, че колкото и добре да владеем даден чужд език, една част от него винаги ще ни се изплъзва - най-деликатните нюанси, намеците, хуморът, двусмислиците. Нещо от написаното някъде по пътя ще се загуби, без дори да си даваме сметка за това.

Този езиков дефицит обаче се компенсира донякъде от един неочакван езиков излишък. Защото познанието за всеки чужд език неизбежно е повлияно от познанието на майчиния език. Тези езици не съществуват в главите ни, затворени в отделни противникови съблекални. Те са футболни агитки, които непрекъснато се провокират една друга, разменят си реплики и знаци, надвикват се взаимно по трибуните на ума ни, преминават от един сектор в друг. Затова, когато чета на английски, аз без да искам, привиждам и чувам в текста неща, които не съществуват за читатели, които не говорят български.

Найс, а?!

- Ще отговоря така. Случва се, някоя обувка да те стяга, някой дом да ти е тесен, някой град да ти е малък. Случва се най-задушаващото усещане за клаустрофобия да ти причинява не друго, а някой човек.

Но книгата, независимо дали смешна, тъжна, малка, голяма - дава простор. Книгата извежда душата ти нашироко и я загръща с утеха и с надежда.

Мисля, че най-хубавите неща в живота човек ги намира точно защото изобщо не ги търси. И не само с живота. И с книгите е така.

- Нямам любим жанр. Уважавам, но не чета научна фантастика (с изключение на Беляев, Бредбъри и Джон Уиндъм от младостта ми).

По-скоро бих казала, че имам слабост към конкретен маниер на писане - пестелив и овладян. Писане, в което няма натрапчива декларативност. Няма дълбоко деколте, има удължената извивка на шия и приплъзване на глезен. Писане, в което има нещо недописано - нещо, което не е в думите, а в онова смислово пространство помежду им, което читателят запълва сам. Нали знаете, Чехов пише: "Не ми казвайте, че луната свети. Покажете ми отблясъка на студена светлина в парче счупено стъкло."

- Много са, разбира се. Сещам се за "Елегантността на таралежа" на Мюриел Барбери. Или "Парфюмът" на Зюскинд.

Моята благодарност обаче е не само към човека, който ми ги е подарил, но и към преводачите. В конкретния случай това са Галина Меламед и Юрия Симова. Защото добрият превод също е подарък. При добрия превод всяка дума се променя така, че накрая нищо да не се промени.

- Като ученичка си падах по граф Болконский. След това пораснах и първо започнах да го презирам, а след това - да го съжалявам. Тази сутрин първото име, което ми идва на ум, е Зорба гъркът - тази дяволска машина, в която "туряш хляб, вино, риба, репички и излизат въздишки, смях и сънища".

Но снощи си мислех за домашния елф Доби от поредицата за Хари Потър - и за това как сме разпнати между копнежа да сме свободни и копнежа да принадлежим някому. Голям рев му хвърлих, когато Дж. К. Роулинг мимоходом го уби в един абзац.

- Възхищавам се преди всичко на произведения, не на автори. И все пак ще спомена Кобаяши Исса, Неруда, Е.Е. Къмингс, Дороти Паркър, Ахматова, Превер, Маргарет Атууд, Джулиън Барнс, Арундхати Рой, Макюън, Джонатан Сафран Фоер.

От българските пера ще спомена само отлетелите на небето, защото не бих искала неволно да обидя някои от многото пишещи хора, които са ми близки. Йовков, Димитър Димов, Талев, Ивайло Петров, Георги Божинов, Виктор Пасков, но също Яворов, Добромир Тонев, Миряна Башева, Екатерина Йосифова, Георги Рупчев.

Вкусът ми е малко старомоден, но пък както казваше Кристиан Таков: "Вечните неща по необходимост са старомодни."

- Като всички други хора - на рафтове и на купчинки.

- Често ме разсмиват книгите, които ме и разплакват. Добър пример за рубриката ви тук е "Фирмин" на Сам Савидж - разказ за книжния плъх, роден в хартиената утроба на малка квартална книжарница. Фирмин се храни с литература - буквално и метафорично. И всичко в краткия му горестен живот е едновременно нелепо и възвишено. Ако литературният жанр трагикомедия трябва да има родов герб, то в него задължително ще са и мустаците на Фирмин.

- Баронеса Карен Бликсен, известна повече с псевдонима си Исак Динесен, казва: "Всичко на този свят се лекува със солена вода - с пот, със сълзи или пък с море."

Искам да кажа, че сълзите са благодат. Страшното е друго - когато не можеш да плачеш, но мъката в теб тихо и методично те разглобява чарк по чарк. Отвън си стегнат и безукорен като образцов английски иконом, а отвътре си пуст и опустошен. Като икономът Стивън от "Остатъкът от деня". Но и като читателят, който чете разказа на Стивън и иска да заплаче, а не може.

- Понеже стана дума за Ишигуро, ще спомена друг негов роман - "Погребаният великан". Не ме повали тази книга.

- В сферата на мечтите - бих искала да прочета историята на моя живот, написана от двете ми деца. Подобно четиво би било огромно изпитание, но и познание за мен самата. Да си призная обаче - малко ме е страх. Твърде добри са.

- Не знам дали всяка книга си струва да бъде написана, но със сигурност не всяка заслужава да бъде дочетена. Има обаче и друго. Ние сме пощръклели на тема ефективно използване на времето. Сакън да не попилеем някоя минута. А понякога човек трябва да прояви малко търпение, да упорства и да разчупи текста като орех, за да стигне до ядката в него. Спомням си как едвам прочетох първите стотина страници на "Възвишение". А после се захласнах.

- Хайде, сега, няма да се излагаме... Скоро обаче стана дума за "Одисей" на Джеймс Джойс. Не знам дали някога ще го прочета.

- Стиховете на Мери Оливър!!! Есетата на Сюзън Зонтаг. Оскар Уайлд, Чехов. Донякъде по необходимост - Въпросниците на Макс Фриш. "Работна Мецана" на Леда Милева.

- Все по-нетолерантна съм към многословието - чуждото, но и своето собствено. То нали знаете как е - човек най-много се дразни в другите от това, което не понася в самия себе си. В случая говоря за небрежното разточителство на думи, разпасани параграфи, емоционална натруфеност.

Стивън Кинг казва, че пътят към ада е постлан с обстоятелствени пояснения. Съгласна съм. И все повече се убеждавам, че един текст наистина е готов - свършен и съвършен, не когато няма какво повече да добавиш към него, а когато няма какво повече да махнеш.

- Бърнард Шоу го е казал по-добре от мен: "Четенето направи Дон Кихот джентълмен. Вярата, че всичко прочетено е вярно, го направи луд."