- Четенето е специфично живеене, което може да бъде на по-високи обороти от всекидневното такова. То е медитация, която комбинира съпреживяване, опознаване на света и саморефлексия.

- По препоръки на приятели, познати и хора, на чието мнение се доверявам, интервюта и постове в социалните мрежи. По рецензии, колкото и да са презрян жанр в масовите медии. По интервюта и постове в социалните мрежи. По чисто информативни медийни публикации. Избирам новите книги на авторите, които следя. Обичам и препоръките на самите писатели, които те дават или са оставили, докато са били живи, в интервюта или свои текстове.

Наскоро прочетох новелата "Михаел Колхас" на Хайнрих фон Клайст, като импулсът дойде от В. Г. Зебалд и Франц Кафка. Чета и по работа. Както като журналист, така и като писател и драматург. Преди година участвах в репетиционен процес по Самюъл Бекет, така че четох доста от Бекет и за Бекет. Когато писах още непубликувания си сатиричен роман, ударно прочетох доста сатира, включително "Историята на Том Джоунс, подхвърлено дете" на Хенри Филдинг. Страшен фен съм на пикаресковите романи - ето още един начин за избор.

- То е нощна масичка, която говори за моя безпорядък. Част от книгите са "Произходът на тоталитаризма" на Хана Аренд, "Нека забравим тези разкази" на Делян Еленков, "Хуан де Майрена" на Антонио Мачадо, "Мене ме, мамо, змей люби" (сборник с народни песни), "Ходене по буквите - том първи" на Марин Бодаков, книги от Бруно Латур, Габор Мате, Цветан Стоянов, Бюрхан Керим, Томас Бернхард, Иванка Могилска. Поезия от Антонина Георгиева, Нели Закс, Цочо Бояджиев, Биляна Тодорова, Scriba, Биньо Иванов, Ева Липска, Овидий и др.

- "Разходката" на Роберт Валзер.

- Когато има време. Винаги преди лягане и по възможност няколко страници поезия след закуска. Навсякъде, включително понякога ходейки, но най-вече в леглото, независимо по кое време на денонощието. Хоризонтален читател съм. Колко? Колкото - толкова.

- Предпочитам хартията, защото електронната книга е, как да го кажа: книга без характер. В последните десетина години българското книгоиздаване предлага все по-качествени издания и много ценя работата на художниците на книгите. Имам три издания на "Петербургските повести" на Гогол и най-специално ми е това с оформлението и илюстрациите на Дора Иванова (издателство "Нике"). Много харесвам нейните неща за "Нике" и за издателство "Лист". Но често използвам електронна книга, защото е удобна, не е нужно да притежаваш всяка книга, а някои неща можеш да си набавиш с едно кликване, вместо да чакаш да ти ги доставят от чужбина. Не мога да слушам аудиокниги. Просто не мога да се съсредоточа.

- Чета и на английски, но винаги бих избрал превода, стига да е добър. Българският език ми е по-сетивен, по-плътен, по-вкусен. Не защото е по-добър или по-лош от английския или от който и да било друг език (пази боже от псевдопатриоти и лъжевъзрожденци), а защото е езикът на детството ми и езикът, в който и сред който живея.

- Чрез книгите осмислям света и себе си по-пълноценно, но всичко гореизброено също важи.

- Прозата. Всеки друг отговор би бил неточен. Първо, защото за мен няма особено голямо значение какъв е жанрът на книгата, стига тя да е добре написана и да ми казва нещо точно в този момент. Второ, защото едни от най-великите книги надхвърлят жанровете на времето си. Независимо дали става дума за "Моби Дик" на Мелвил, "Случаят Джем" на Мутафчиева, "шпионската" трилогия "Лицето ти утре" на Хавиер Мариас или за "Емигрантите" на Зебалд.

Не мога и без поезия, макар там да съм по-сложен - много трудно намирам мои си поети.

- Постоянно получавам и подарявам книги, така че това е труден въпрос, но първата, за която се сещам, е "Maus" на Арт Шпигелман - първият графичен роман, отличен с "Пулицър".

- Не съм много по любимите неща. Да видим. Швейк, княз Мишкин, Пипи Дългото чорапче?

- Точно в този момент мога да посоча Лукиан, Сенека, Сервантес, Джонатан Суифт, Франсоа Рабле, Лорънс Стърн, Гогол, Достоевски, Тодор Икономов, Христо Ботев, Стоян Михайловски, Франц Кафка, Ярослав Хашек, Светослав Минков, Чавдар Мутафов, Самюъл Бекет, Вера Мутафчиева, Асен Христофоров, Томаж Шаламун, Чудомир, Рилке, Ева Липска, Силвия Чолева, Радослав Чичев, Ани Илков, Иван Методиев, Стефан Иванов, Ренета Бакалова, Джон Кенеди Тул, Кърт Вонегът, Хавиер Мариас, Марин Бодаков, Итало Калвино, Давид Албахари, Даниил Хармс, Роберто Боланьо, Сесар Айра.

От най-младата българска проза - Момчил Миланов и Емине Садкъ. Вероятно утре списъкът би изглеждал по различен начин. Тъпо е, защото нито паметта ми става за нещо, нито човек може да се сети за всички, които би изброил. Но Чарли Кауфман е велик сценарист и филмът "Адаптация" на Спайк Джоунз по негов сценарий си е учебник по сценарно писане. Възхищавам се на журналистическата работа и иронията на Полина Паунова и би ми било интересно някой ден да прочета книга, написана от нея.

- Ужасно.

- "Вулкан" на Елена Алексиева.

- Аз съм от хората, които плачат веднъж на няколко години и по принцип не плача на книги, но ми се насълзиха очите на последните страници на "Пътят" на Кормак Маккарти. Тоест ревнах - по моя си начин, тихо.

- "Пари" на Мартин Еймис. Не знам дали ви се е случвало, докато четете някоя книга и все повече просто се напъвате да я прочетете, да се издразните до такава степен, че просто да ви се иска да праснете автора по мутрата или поне да му биете един чимбер. Казвам го като пацифист, който се е бил два пъти през живота си (с поражение). Накрая захвърляте книгата и не искате да я гледате повече, така че ако на някой му се чете "Пари" на Мартин Еймис, може да ми пише по "Фейсбук". Не бих я подарил никому.

- Най-честно ще е да си я напиша сам, но още съм далеч от тази мисъл. По-скоро искам да напиша автобиографична книга, чийто фокус да е майка ми, която си отиде преди осем години. Още не съм открил как да започна.

- Заглавията идват в процеса на писане. Така че засега се казва "Работно заглавие".

- "Диатриби" на Епиктет (а не на Епитет, както си помисли служителят в книжарницата, от която си я купих).

- През това лято голяма тежест падна от читателския ми гръб, когато (на плажа, на електронна книга) прочетох "Това не е краят на книгите", където Умберто Еко безсрамно признава, че никога не е чел цялата Библия. Щом един от най-видните медиевисти не е чел Библията от кора до кора, какво мога да кажа аз? Не съм чел кой знае колко. И все пак трябва да отговоря, така че падам на колене - не съм чел "По следите на изгубеното време" на Марсел Пруст, но времето ѝ дойде. Би ми помогнало за книгата за майка ми.

- "Балада за Георг Хених" на Виктор Пасков.

- Непостоянно и все пак някак логично.

То не е факт, а по-скоро наблюдение. Докато чета "Произходът на тоталитаризма" на Хана Аренд, няма как да не забележа, че както през ХХ век са били дехуманизирани евреите, така днес антилибералната пропаганда (била тя русофилска или не) работи неуморно за дехуманизирането на ЛГБТИ+ хората. Със същата сила от кризата със сирийските бежанци насам тя работи и за дехуманизирането на мюсюлманите.

Поне в България изглежда, че пропагандата до голяма степен си е свършила работата, поне що се отнася до мюсюлманите, защото твърде голяма част от уж либералните българи днес открито и гордо дехуманизират мирното палестинско население, приравнявайки го изцяло с "Хамас" и отказвайки да признаят, че то има човешки права по силата на международното право. А допълнителният паралел на евреите между двете световни войни като хора-без-държава, стигнали до положението на хора без човешки права просто защото няма държава, която да им ги осигури, и днешното положение на хората-без-държава, живеещи в Ивицата Газа и отново оказали се хора без човешки права, защото международните организации не могат да им ги осигурят - не и без съдействието на някои държави - изобщо не помага. Ако понякога хората имат човешки права, а друг път - не, най-добре изобщо да не говорим за човешки права. Иначе е лицемерно.

Чувствам се длъжен да допълня, че приравняването на всяка критика към правителството на Израел с антисемитизъм показва неумение да се направи разграничение между народ и правителство. Точно по тази логика у нас истинските либерали (които за съжаление не се оказаха толкова много) са известни като антибългари, като родоотстъпници, като врагове.