Мемоарите на Георги Фотев: жизненият свят на един социолог

Мемоарите на Георги Фотев: жизненият свят на един социолог

Малцина знаят, че именно професорът измисля крилатия лозунг на СДС "Времето е наше"
"Издателство - Нов български университет"
Малцина знаят, че именно професорът измисля крилатия лозунг на СДС "Времето е наше"
Ревюто е препубликувано от списание "Култура".
"Моите мемоари" от Георги Фотев
НБУ, 2023
Това не е обикновена мемоарна книга. Това е самоописание на едно битие-с-другите в рамките на многомерна историческа ситуация. Авторът, големият български социолог проф. Георги Фотев, споделя в предисловието как още навремето в "Социална реалност и въображение" (книга събитие от 1986 г., посветена на социологията на Ренесанса) си е дал сметка, че всяка биография е вписана в историята. И че автобиографията или автопортретът са опит да се надмогне преходността на живота и индивидуалната смърт.
Така методът на социолога сработва и в собственото му жизнеописание, очертавайки двете абсолютни граници на човека от плът и кръв: точката на раждането и неизбежността на края, която повдига толкова въпроси. Всяка граница е мистерия. Мястото като отправна точка: село Димитровче, Свиленградско. Датата в календара: 24 август 1941 г. Тези "ограничители" задават траекториите в живота на малкия Георги, който по спомените на близките си е твърде питащо дете. А историята неумолимо ще му даде своите отговори.
И за да не си помислите, че става дума за чисто "рефлексивно повествование", ето едно описание на заслушване в детството:
"Харесвах сухата есен, когато се изкачвах на хълма недалеч от нашата къща и се скатавах до някой храст на завет, а есенният вятър духаше и свиреше на стръковете на избуялата и вече изсъхнала трева Стръковете бяха като струни и вятърът свиреше на тях по по-различен начин, отколкото по клоните на храстите и клоните на дърветата".
Ала скоро следва рязък обрат. В "Дългата нощ на комунизма в България" (2008) Георги Фотев е разказвал за трагедията, сполетяла неговото семейство. Тук преживяното нахлува със спомените. Баща му, който е николапетковист, бяга през границата, защото го заплашва разправа. Така обаче дамгосва като "врагове на народа" жена си и двете си деца.
В една ранна утрин въоръжени милиционери нахлуват в дома им с кучета. Изселват ги, без да им кажат нищо. Озовават се в с. Голям извор с малко покъщнина, с летните си дрехи. За да ги изхрани, майки им чисти на чужди хора. След смъртта на Сталин им разрешават да се върнат у дома. Но клеймото на "врагове" си остава. Независимо от отличната диплома на бъдещия социолог е отредена "трудова повинност" в ТЕЦ "Марица - Изток". А той мечтае да постъпи в Художествената академия. Не го допускат до кандидатстудентски изпити - нали е "син на враг на народа". Няма друг избор - работи на "великия строеж" на металургичния комбинат "Кремиковци".
Има късмет да попадне в бригадата на героя на социалистическия труд Карауланов. Със застъпничеството на художника на комбината - Петър Дочев - започва някакво странно "студентство" в Академията. От онези години е и приятелството му с художника Димитър Казаков. В средата на 60-те пада забраната срещу политически неблагонадеждните деца на "бивши хора". Така Георги Фотев записва да учи философия в Софийския университет. Прекарва дните си над книгите в Народната библиотека, без да подозира, че властта го следи.
Малко преди да се дипломира, Държавна сигурност спуска нареждане да бъде изключен. Ако не е било застъпничеството на Николай Генчев и на група преподаватели, никога е нямало да се дипломира. След което не го допускат до аспирантура, работи като възпитател в провинцията. Пак с ходатайството на Георги Карауланов е назначен във в. "Труд" и става задочен аспирант. Така вратите на науката се отварят за него, за да се стигне до "немислимото" - до личната и научна свобода след 1989 г.
Малцина знаят, че именно Георги Фотев измисля крилатия лозунг на СДС "Времето е наше". В най-трудните дни на прехода е министър на науката и образованието в правителството на Димитър Попов. Но не остава в политиката, връща се в науката, за да напише "Диалогична социология" (1997), "Граници на политиката" (2001), "Българската меланхолия" (2010), "Диалогичният разум" (2022) и множество други книги.
А що се отнася до "романа" на този нелек живот, той приключва с думи за истината:
"Не сме господари на миналото. Ето защо истината е над нас. Тя ни е победила В такъв смисъл съм казал в предпоследния вариант на заглавието, че истината е последна. Тя е дори над смъртта".