Така започва новата книга на доц. Мартин Иванов "Бившите хора" на концлагерна България", издадена от "Сиела". Център на изследването е съдбата на хората, репресирани и системно декласирани от комунистическите власти веднага след 9 септември 1944 г. В научния обзор авторът представя свидетелства от оцелелите "бивши хора", огласявайки колкото се може по-пълно техните насилствено заглушавани досега гласове.

С течение на времето "бившите" вече хора са принудени върху руините на предишния си живот да изградят своите нови биографии, да оцелеят. Именно тази адаптация на "бившите хора" и трудното им битие в новата комунистическа държава осветлява авторът.

Неминуемо, като епилог към историята на "бившите хора", тази последна част ще бъде несъразмерно кратка. В нея остава да проследим житейските траектории на наследниците на дореволюционните елити след краха на комунистическия режим през 1989 г. От една страна, отпадналите в хода на промените дискриминационни катаракти, които задълго са удържали интегралната цялост на групата, водят до нейното разпадане като единен, поне в очите на властта и нейните служби, субект.

Но от друга, именно сега настъпва времето да се разкаже на децата премълчаваната пред тях фамилна история, преутвърждавайки наново претенцията за родова "различност", ако не и за елитарност, латентно битуваща досега под формата на аполитичност и "класова отчужденост". В този смисъл в това заключение ще става дума главно за възродения в своята пълнота след близо половин век семеен спомен и за неговия нов живот в новото време.

Не по-малко интересно обаче е как, макар и окастрен от своите "дискредитиращи" части, фамилният разказ оцелява през "онези" 45 години. Проведените за това изследване интервюта и събраните спомени единодушно потвърждават, че фамилната история "отпреди Девети" или поне потенциално опасните ѝ елементи се премълчават, за да бъдат опазени, доколкото това изобщо е възможно, деца и внуци.

В прекрасната инициатива на Георги Господинов "Аз живях социализма" има друг подобен разказ за окачена снимка на непознат млад човек, около 30-годишен, за когото никой вкъщи не говори:

Но същевременно фамилната "класова отчужденост" от режима не се крие, а дори целенасочено се възпитава у децата:

Именно по този начин семейният спомен за "различност" и "отчужденост" от режима оцелява и се предава на следващото поколение, дори въпреки омертата относно неговия най-травматичен пласт. Отсъстващите разкази за годините "след Девети" са заменени с още по-често повтаряните истории за заслужили за родината прадеди - Ботеви четници, опълченци, просветители и строители на възродена България. Всичко това личи от десетките видеоинтервюта в изключително ценния биографичен проект на предаването "Джинс" по БНТ. С любезната помощ на неговия сценарист и "идеолог" Георги Проданов успях да отсея 62 свидетелства на стигматизирани като "бивши" фамилии. Въпреки впечатляващата си продължителност от почти 32 часа всички те бяха скрупульозно изгледани и с тяхна помощ - картографирани каналите на паметта.

Както личи от филмираните от "Джинс" биографични разкази, съзнанието за "различност" и "класова отчужденост" е успешно предадено на следващите поколения.

Всички те свидетелстват, че независимо от гоненията, експроприациите и лагерите, напук на принудителната реконверсия и въпреки дълго премълчаваната семейна история, споменът за тази "различност" оцелява и до днес, вече три четвърти век след 1944 г. Или ако цитирам думите на Асен Стефанов от видния род на индустриалци и банкери Петрович:

Най-често, практически при всички филмирани биографии, предмет на гордост е дългата фамилна история, чиито корени опират често в 18-о, а понякога - дори в 17-о столетие, както и родовата значимост за българската история. По думите на Йордан Ведър:

Но нека да тръгнем по гънките на паметта. От историческите събития най-важен за утвърждаване на родовата "различност" е периодът на Възраждането - при 74,2% от случаите, следван от Балканските и Първата световна война с 48,4%, Руско-турската война и участието в българското опълчение с 32%, Втората световна война с 19%, Съединението и участието в борбата за освобождение на Македония - с по 16%, приемането на Търновската конституция и спасяването на евреите - с по 9,7%, и т.н.

Несъпоставими по своята дълбочина с комунистическите репресии, които "избиват" в 59,7% от филмираните свидетелства, травматична диря във фамилния спомен оставят също и бомбардировките над София и други градове през 1943-1944 г. - 11,3%, атентатът в църквата "Св. Неделя" от 1925 г. - с 4,8%, румънската окупация на Добруджа - с 3,2%, както и голямото наводнение на Видин от 1942 г. и атентатът в Градското казино през 1915 г. - с по 1,6%. Крайно любопитно е, че от близо 60-те процента, споделили пред камерата на "Джинс" за страданията, през които са преминали предците им след 9 септември, едва половината разказват с подробности за преживените репресии. При останалите - терорът и дискриминацията се явяват между другото, сякаш по навик преповтаряйки унаследения от преди 1989 г. рефлекс да се премълчи фамилната травма.

Всички те са споменати общо в 80% от отсетите видеосвидетелства в "Джинс" и са възприемани явно като един истински семеен паметник. Антитеза на действителното гробно място на прадедите, което сякаш нарочно се избягва и се явява в едва 9,7% от интервютата.

Третият репер на спомена е свързан с образованието и културата. С особено възхищение днешните наследници на обявени от комунистическия режим за "бивши" фамилии разказват за своите завършили в европейски университети деди и прадеди - при 77,4% от интервютата, за владените от тях чужди езици - при 27,4%, за богатата домашна библиотека или архив, оцелели въпреки обиските, изселванията и натрапените квартиранти - при 20,9%. И тук е мястото да припомня дикторския текст от предаването за родовете Цанови и Шишманови:

Следваща по значението си бразда в родовата памет е вкопала връзката с известни национални фигури - писатели, поети, военни, революционери, министри, просветители - при 74%. В немалка част от случаите тези познати на всички ни от учебниците българи са видни представители на самата фамилия или поне близки приятели на някои прадядо или прабаба, на който те са дарили портрет с посвещение.

Ктиторството за църкви и манастири и финансирането на училища и читалища с достойнство се споменава в 40,3% от събраните в "Джинс" семейни истории, а удостояването с орден или медал - в 21% от интервютата.

И накрая, в една разнородна група могат да бъдат обединени всички спомени, градящи семейната си гордост върху различни веществени или нематериални свидетелства за фамилната значимост - изискаността и финеса на обличане, държание и поведение - при 17,7% от видеоразказите, докарания от някой прадядо първи автомобил в града - при 3,2%, обявяването за почетен граждани - при 3,2%.

Всъщност оцелялото след толкова политически превратности самосъзнание на декласираните дореволюционни елити много напомня на случилото се с европейската аристокрация след Френската революция от 1789 г. След първопроходното изследване на Арно Майер вместо упадък и залез наложилите се през последните няколко десетилетия историографски конвенции вече единодушно приемат, че наследственото дворянство успешно се адаптира към предизвикателствата на новото време .

Докато в повечето страни аристокрацията успява да запази своя стопански капитал (имения, земи, активи), а нерядко - дори титлите си, то деградираните до "бивши хора" наши родни елити са изцяло лишени от своята икономическа котва, което ги принуждава да пренасочат стратегията си за оцеляване към наследения символен капитал - споменатите вече различни от тази на масата родова история, генеалогия, фамилен дом, лайфстайл и пр. В този смисъл българският случай напомня на наблюдението на Матю Рендъл: