Като Толстой. И като Вазов
Ревюто е препубликувано от списание "Култура".
"Рана" от Захари Карабашлиев
"Сиела", 2023
Проф. Людмил Димитров ми е разказвал защо Толстой написал двата си големи романа "Война и мир" (1865-1868) и "Анна Каренина" (1878). Първият представлявал напътствието на графа към обърканата Русия след катастрофалното ѝ поражение в Кримската война (1853-1856) и отмяната на крепостничеството (1861). А вторият бил отговор на разлюляната от Януарското въстание на поляците (1863-1864) империя, от една страна, а от друга - на "ходенето при народа" ("хождение в народ"), пропагандирано както от емигранта Херцен ("При народа! Към народа! - там е вашето място, изгнаници на науката"), така и от анархиста Бакунин ("Идете при народа, там е вашето поприще, вашият живот, вашата наука") и народника Лавров, разгърнало се през 60-те години на XIX в. По повод "Анна Каренина" пък проф. Светлозар Игов издига тезата, че Вазовият opus magnum "Под игото" бил създаден като своеобразна полемика с Толстой заради това, че в последната глава Левин е против войната с Турция, за нас освободителна.
Догадката има резон: Иван Вазов е реагирал по най-малък повод на тежненията, скърбите и/или обидите срещу българите. Помним стихотворенията му, извикани от войната през 1885 г., помним и "Към руските воини" от 1916 г., където пита: "О, руси, о, братя славянски, защо сте вий тука? Защо сте дошли на полята балкански, немили, неканени гости?".
Каквото прави Лев Николаевич за руснаците през XIX в., каквото прави Иван Вазов за българите в края на XIX и началото на XX в., същото прави и Захари Карабашлиев за българите в началото на XXI в. А именно: откликва на тревогите им, отговаря на вълненията им, съответства на домогванията им. Всеки негов роман е такъв, такъв е и последният му "Рана". В който, между другото, срещаме и Вазовите "братя славянски", "неканени гости".
Асоциация "Българска книга" отличи най-добрите издателски проекти за 2023 г.
Преди време "18% сиво" постави въпроса какво като българи правим в странство, кое е онова, което ни принуждава да се натискаме там, макар че понякога се налага, за да успеем, да престъпим закона. Романът се яви откровение за мнозина, които видяха в него причина да се върнат. Тъкмо поради това той стана една от книгите - изненадващо! - влязла вихрено в класацията "Голямото четене".
След това с "Хавра" се опита да ни ориентира в едно социално състояние, в което всички затъвахме като в блато и нямаше изгледи за измъкване. "Хавра" обаче показа пътя - непримиримост, неприспособимост, непоколебимост: качества темелни както по отношение на героя му в съвремието, тъй и за героя му в миналото.
"Опашката", от своя страна, дойде във време на протести, когато сякаш изглеждаше, че страната е непоправимо пропукана и че няма никакъв шанс да се оздрави наново. Захари Карабашлиев за пореден път се съпричасти с лутанията ни, предупреждавайки, че дори и най-малкият компромис със статуквото може да навлече фатални последици.
"Рана" излиза в момент, когато споровете ни със Северна Македония доведоха връзките между двете страни до арктическа точка. Романът иска да покаже, че ако не спрем да чоплим тая мъка - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни, тя няма да отшуми и ще ни тормози вовеки. Сава Сотиров обаче, офицерът с раната, който признава, че "седнах край реката и плаках от безсилие", за разлика от нас все пак успява да намери душевна мощ и да продължи, въпреки трагедията, сполетяла го/ни в Тракия. Както продължава - бидейки смъртно ранен - със спасяването на малкото момиченце Елена (Ленче). Наивно като българче. Като компенсация може би, че се проваля в спасението на невръстната си сестричка Екатерина (Катя). Но изпълнил вече дълга си, осигурил (ни) надежда, склопва очи. За да остане споменът за него в симпатията между двама доскорошни врагове - българина Терзиев и румънеца Доро. А за нас остава поуката, че достойнството не е в омразата, а в приятелството.
С "Рана" Захари Карабашлиев за сетен път доказва, че не е просто писател, а е писател с мисия. С обществена, национална и персонална мисия.
Като Толстой. И като Вазов