"Трансатлантик". Радикалната емпатия
Ревюто е препубликувано от "Литературен вестник".
"Трансатлантик" от Колъм Маккан
превод от английски: Жени Колева, "Жанет 45", 2023
"Дължината на живота, вероятността да оцелееш. Няма формула за иронията на съществуването ни", мисли си героинята на Колъм Маккан в края на романа "Трансатлантик". Формула действително няма, но съществува един пронизващо крехък символ на човешкото съществуване - писмото.
Хартиено писмо, което не носи почти никаква информация и остава неотворено близо сто години - именно то е една от свързващите метафори в романа. Писмо, прелетяло над Атлантическия океан с първия изобщо полет, осъществен от двама мечтатели през 1919 година. Двама пилоти, които успяват на косъм - със секстант, три компаса и много късмет сред пронизващия студ високо в небето. Приземяват се в блато, Ирландия ги посреща с гарга върху овчи гръб, свещеник и процесия от хора, които са били на литургия. Чудото на делничния живот. Точно за него разказва Колъм Маккан.
Чудото на делничния живот в кратки, задъхани изречения, голяма част от които са метафорично натоварени. И това неуловимо отместване от директното значение сякаш носи друг, голям, недостъпен за човешкия ни разум смисъл. Утешително недостъпен. Затова и видяно от "самолет" съществуването ни е просто брънка от друга процесия - тази на поколенията.
Времето може да бъде мерено и през поредица родени едно от друго човешки същества или през съдбата на тези, които са оцелели благодарение на куража да помечтаят друг живот. Колъм Маккан разказва и тази - уж ирландска история, обхващаща годините между 1845 и 2012.
Какво се случва с хората по време на изпитание? Не е ли това моментът, в който най-чисто се проявяват качествата на личността? И в този си роман (както и в обикнатия от българския читател "Нека големият свят се върти") Колъм Маккан държи сметка за многоликостта на съществуването и създава полифоничен свят, изпълнен с различни персонажи. Хора с различна възраст, пол, занятие, живеещи в различни времена, които обаче са изправени пред един и същи трансцендентен въпрос: "как животът борави с неочакваното".
| Точно в междата на логичното и несъвместимото с дребната човешка логика се случва оцеляването. За всички майки, загубили синовете си в дългия и кървав конфликт в Северна Ирландия. За всички жени, загубили любим или дете в инцидент. За всички жени, преборили се за правото си да бъдат равноправно приети в професията си. За всички мъже, живеещи с усещането за мисия или преодоляващи суетата от културното превъзходство. За нищите духом. За всички нас. |
Пред читателя се простира, сякаш видяна от онзи крехък самолет, прекосил за пръв път Атлантика, картина на множество съдби. Както и малки, многозначителни композиции. Камъче, подритнато в сумрака от мъж. Огромен куб лед, премазващ тела. Гири, направени от оковите на афроамерикански роб. Жена, която се преборва името ѝ да стои под журналистически материал, когато това още е недопустимо. Всички трогателни усилия на всеки отделен човек мултиплицират голямото, бавно придвижване на човечеството. Въпреки страха, въпреки че никой от нас няма поглед върху голямата картина.
Затова и онова неотворено писмо придобива статут на символ. Символ на вярата, че всяко усилие е нужно и променя света.
Затова и съдбата на Ирландия, на която романът "Трансатлантик" обръща особено внимание, е толкова патетично присъстваща. Колъм Маккан извежда трудностите на региона и невъзможността за политическото разрешаване на конфликта много деликатно, но и също толкова категорично. Става въпрос за многовековно кърваво противопоставяне между католици и протестанти. Романът обаче акцентира върху човешката гледна точка. Гладът. Икономическата емиграция. Бунтовете по-късно. Горчилката, безпорядъкът, хилядите загинали синове. Усилията на група политически мъже, които постигат Споразумението от Разпети петък 1998, когато е създаден административен орган към автономното правителство на Северна Ирландия.
Самият Колъм Маккан е роден в Дъблин, живял е основно в САЩ, но и около година в Япония, а текстовете му винаги са се интересували от човешките жестове на съпричастие, особено в периферните социални общности. Когато според повечето хора една кауза е изгубена, обикновено се намира някой, който просто иска да доведе нещата докрай.
Маккан изследва добронамерено точно този "някой"- дарения да трансформира обществените процеси. В "Трансатлантик" един сенатор успява да спре кървавите размирици, двама мъже успяват да прелетят над океана, една жена оцелява, след като е загубила всичко, за което си струва да се живее. Романът на Колъм Маккан е своеобразна колекция от персонажи, които не се вписват в стереотипите. Те не са непременно бунтари, но носят в себе си силата и ината да променят света.
Под повърхността на всички описани събития имаме поредица от жени, чиято лична съдба е колкото вдъхновяваща, толкова и повтаряща се в трудните лични победи. Затова и отказът от лесен финал, от щастливо разрешаване на трудностите в края на романа имат особено, благотворно въздействие. В съвременността катарзис сякаш може да бъде постигнат само чрез отказа от хепиенд.
"Винаги има място за поне две истини" - този роман е наясно, че в политическия и социалния живот има победители и губещи. Значещи за човека обаче са малките победи, заради тях героите преживеят, устояват и се завръщат. Навярно именно затова избраната непопулярна гледна точка - тази на жената, придава особен, витален смисъл на разказаното.
"Всички добри истории за мен са свързани с радикална емпатия", казва Колъм Маккан в едно интервю за Литературния фестивал в Луизиана през 2013. Свързаността на всичко с всичко - отвъд времената и събитията - е и основният патос на "Трансатлантик". Основното верую. Все едно колко изгубени се чувстват героите.