По случай 140-годишнината от публикуването на легендарните "Записки по българските въстания" издателство "Кръг" издаде отново емблематичната творба на Захарий Стоянов. Първият от трите тома на мащабния труд излиза през януари 1884 г., затвърждавайки автора като едно от силните пера на литературния фронт на тогавашна България. Другите две части са публикувани през 1887 и 1892 г.

При излизането на "Записките" интересът към тях е бил голям, но с годините те потъват в забрава. Едва през двайсетте години на ХХ век литературоведът Александър Балабанов ги преоткрива. През 1928 г. за първи път трите части са събрани и издадени в един внушителен том.

Новото луксозно издание на "Кръг" следва оригинала. "Стилното и модерно оформление на Бояна Павлова ще привлече още читатели (включително по-млади) към тези запечатали се дълбоко в българската култура текстове, но и ще направи удоволствието от четенето по-голямо за онези, които вече познават творбата", казват от издателството.

В "Записките" Захарий Стоянов включва собствените си спомени от Априлското въстание, в което участва заедно с Георги Бенковски, Тодор Каблешков, Панайот Волов, Никола Обретенов, Баба Тонка и други революционери, но отдава почит и към самопожертвователните българи, останали неизвестни и без гроб. Той разказва за героичните им дела и създава цялостна картина на живота у нас в годините преди Освобождението.

Благодарение на "Записките" е съхранено Кървавото писмо, което Каблешков пише на 20 април 1876 година и праща на своите съратници в Панагюрище. Именно там Стоянов слуша Бенковски да чете силните и потресаващи думи, а няколко години по-късно го възпроизвежда във втория том на своя труд.

ТОМ ПЪРВИ

Глава III

БАБА ТОНКА

През есента на 1875 година, когато избухна Старозагорското въстание, в цяла България се готвеше да стане по него време всеобщо въстание, което по разни причини не успя. В дома на баба Тонка се работело деятелно, като в арсенал. Синът ù Георги, комуто се известило, на часа оставил училището в Одеса и се намерил в Русчук, отгдето набързо заминава за в Търново. От тоя последния град се приготовляваше да излезе най-голямата чета.

Това въстание обаче, както е знайно, не можа да стане, освен в Стара Загора, Шумен и Червена вода (при Русчук), отгдето сполучиха да излязат по една чета, състояща се от няколко младежи. Турците се усетиха твърде наскоро, взеха най-строги мерки, от което, естествено, излязва, че къщата на баба Тонка трябваше да пострадае най-напред. Действително тя била бастисана наскоро от полицията, но благодарение на многото порти, от които син ù Никола с още други свои другари можали да избягат, и на скривалището, в което се съхранявали всичките бунтовни принадлежности, полицията не можала да намери нищо положително.

Никола сполучил да се затвори в дома на Карамихайлова, чиновник в руското русчукско консулато и съучастник в комитета, след няколко деня се изгубил от града, за когото нищо не се знаело.

По-малкият син на баба Тонка Георги, който, както казах, бил отишъл в Търново, така също се изгубил неизвестно накъде, изгубила се и дъщеря ù Петрана, която така също имала сериозни причини да се бои от правителство¬то, защото тя приготвила байрака на четата. Баба Тонка останала пак сама. Можете да си въобразите нейното положение, като какво е било то, когато ужасната мисъл, че четирима нейни синове стават вече жертва за едно и също дело, се въртяла из главата ù - жертва, на която и тя била спомогнала до известна степен. От полицията дохождали няколко пъти да я питат къде са отишли синовете ù, но тя знаела що се говори и по такъв начин омайвала чинов¬ника, щото всяко подозрение, "че и майката е съучастница", трябвало да изчезне. "После избягванието на Никола цял един месец наред заптиите заобикаляха къщата ми и налягали из тревата, вардеха всичката нощ - разказва баба Тонка. - Най-много ме беше страх не за мене, но за тях - да не би да се излъжат някак да си дойдат нощно време."

Повече от един месец баба Тонка нямала никакви известия за синовете си, което немалко я безпокояло. Един ден обаче, по пладне, когато тя стояла на обикновеното си място на дунавския бряг, съгледала няколко души на румънското си място на дунавския бряг, съгледала няколко души на румънския бряг върху пясъка, които правили някакви си знакове, а после се заловили да играят на хоро. Баба Тонка взела телескопа и след разглеждание можала да познае, че измежду другите събравшии се на пясъка всичките нейни познайници били двамата ù синове - Никола и Георги, - които поздравлявали своята майка през мътния Дунав с маханието на бели кърпи. След няколко деня тя получила писмо от Гюргево, в което ù известявали синовете ù по кой начин можали да избягнат турската бесилница. Единият от тях пишел, че се преоблякъл в кюмюрджийски дрехи, с които можал да премине през турската стража и да влезе в немския параход; а другият разказвал, че цели двайсят деня пътувал по крака, докато достигне сръбската граница.

Въстанието през 1875 стана в месец септември, 16 - 18 число, а в края на месец октомври русчукският затвор беше изпълнен с млади българчета, замесени в това въстание, най-много от шуменската чета. Също по това време в румънския градец Гюргево стояха около 15 - 20 души емигранти, всичките голи и боси, които едвам бяха сполучили да избягнат от турските власти в България. Между тия последните бяха: Ст. Стамболов, Панайот Волов, Георги Апостолов, Стоян Заимов, Христо Караминков, Иван ха¬джи Димитров, Иларион Драгостинов, двамата синове на баба Тонка и пр., за които ще говоря по-нататък. За тая последната се отворило сега голямо поприще за работа. Тя трябвало да помага и на избягналите в Гюргево, и на затворените в русчукската тъмница младежи.

Но нейната сиромашка черга се била изтощила вече, тя не била в състояние да удовлетвори патриотическата си постъпка, без да не прибегне до чуждата лепта.

Времената не били вече такива, както в 1868 г., когато мина четата на Хаджи Димитра. Онова, което се осъждало по онова време, на което плюел всеки така наречен благоразумен базиргянин, сега, после седем години, захванало да намира тук-таме поклонници и последователи между честната младеж. Заради това баба Тонка тръгнала от дюген на дюген, разбира се, по познатите приятели, да събира помощи от всякакви неща за затворените в русчукската тъмница и за емигрантите в Гюргево. Тя станала вече много повече известна между турците за "коджа комита", но можела да ги върти така, щото оставяли я свободно да се вижда с всекиго. Често тя ходела и в Гюргево при момчетата, за да им носи едно-друго и да им прибира ризите, които перяла и кърпела в Русе и пак ги изпращала обратно.

Понеже емигрантите в Гюргево решили да минат изново в България, между Русчук и Гюргево била устроена поща за писма и други разни потребности. Всяка вечер в къщата на баба Тонка пренощували по трима-четирима души власи каикчии, които бедната жена била длъжна да храни и пои. Тия разбирали значението на своята мисия, та затова не се отнасяли твърде скромно и не се задоволявали с онова, което им се давало. Много пъти до сутрин осъмвали да пият и се веселят, а баба Тонка им слугувала от почит и уважение не към тях самите, но за святото дело, на което служели.

В това време в дома на баба Тонка дошел да живей един турски големец с многочислен харем. Той бил изпратен нарочно, за да надзирава що се върши в къщата на старата жена. Минало се Рождество Христово и емигрантите от Гюргево започнали да минуват Дунава за в България. Мнозина от тях, т.е. всички, които минали през Русчук, трябвало да се отбият при баба Тонка. През нощта тя им опирала ризите, преобличала ги в други дрехи и пр.

Една нощ дошли в къщата ù трима души от тия апостоли: войводата Стоил, Георги Икономов и Христо Караминков; докато им се намери кола за Търново, тия трябвало да преседят един ден затворени в една стая. Работата била твърде опасна от страна на турците, които живеели в същия двор. За да отстрани всяко съмнение, баба Тонка прибягнала към хитрост. Тя взема две стъкла в ръцете си и започнала да играе из двора, като се и провиквала в същото време. Ветрените кадъни излезли да я гледат и заедно с мъжете си примирали от смях; тия били уверени, че бабата се е напила; но не знаяли какъв огън е горял в това време на нейната глава, когато тримата апостоли, които правителството търсело и под земята, готвели се да посрещнат всякоя опасност със запрегнати револвери в ръката.

Трябва да ви кажа и това, че баба Тонка е жена с весел и шеговит характер. Обстоятелствата я научили и на тая проста истина, че ако човек знае и умее, то много може да спечели пред простодушните турци, които не бяха престанали още от да не уважават пиените и да не благоговеят пред лудите, били те от каквато и да е народност. Ако някой строг забитин, който я виждал за пръв път, започвал да я ругае и да я заплашва, че ще да я покачи на въжето, защото проводила четирима души синове в комитета, то тя му казвала, че е намислила наскоро да се жени, а нему, на забитина, ще да купи жълти ботуши от сватбата.

Правителственият човек не можел да разбере що за човек е тая жена, правел сравнение между шейсетгодишна бабичка и жълтите ботуши и най-после се засмивал.

- Тия мои синове не излязоха от сой - казвала баба Тонка обикновено пред големците, - но сега, като се оженя, ще гледам да не раждам вече царски душмани.