В Огледалната зала на Софийския университет "Св. Климент Охридски" на 7 февруари, сряда, ще се състои премиерата на приносното издание на "Бившите хора" на концлагерна България" от доц. д.н. Мартин Иванов, съобщи издателство "Сиела". Входът е свободен, началният час е 17,30.

В разговора за систематичното унищожаване на българския елит от БКП и ДС след 9 септември 1944 г. ще се включат доц. д-р Михаил Груев и проф. д-р Петя Кабакчиева, а модератор на събитието ще бъде писателят и главен редактор на издателство "Сиела" - Захари Карабашлиев.

В интервю за "Дневник" Мартин Иванов разказа, че изследването му е стимулирано от проект на Института за изследване на близкото минало на проф. Ивайло Знеполски. Целта е била да се съберат спомени на хора, живели през петте комунистически десетилетия.

Терминологичната пъстрота неминуемо говори за отсъстваща хомогенност сред, нека тук ги наричаме - "бившите хора". Без съмнение те са един повече политически, отколкото реален социален конструкт, именно чиято неопределеност и както предстои след малко да видим - пропускливост на границите, го прави особено зловещ. Инструмент на произволната власт на партия с претенции след Девети септември да бъде с голямо "П", удобна "яма", в която да бъдат запратени всички неудобни на режима противници, но също така и хора, които пречат или биха могли в бъдеще да попречат на конкретни користни лични интереси на някой от властимащите.

Именно тази лекота, с която БКП напълно фриволно приписва идентичности според точното наблюдение на Росица Любенова, допринася съществено за социалното страдание на "бившите" .

Още преди двадесетина години американската социална историчка Шийла Фицпатрик забеляза тази "всеядност" на конструираните след 1917 г. в СССР социални категории. Ако според класическото разбиране на Карл Маркс класата е онази обществена група, "към която човек принадлежи по силата на своето социално-икономическо положение и отношение към средствата за производство", то в ленинско-сталинска Съветска Русия класовата принадлежност се приписва от държавата, като до голяма степен, твърди Фицпатрик се следва старата имперска традиция на закрепените отгоре съсловия . Американската изследователка дори говори за "съсловия-класи" , декретирани, често съвсем произволно по административен път въз основа на предреволюционния статус на лицето.

Веднъж приписана, идентичността на хората и още по-страшно - на техните деца и внуци, остава според комунистическото разбиране завинаги "закрепостена" към дадената социална категория. Особено ревностно този, както го нарича Фицпатрик, "генеалогичен принцип" е следван спрямо членовете на стигматизираните "бивши хора": "синът на свещеник остава завинаги "от духовенството", независимо от неговата професия; синът на благородника завинаги е "от дворянството" . И докато след смъртта на Сталин на "враговете с партиен билет" може да бъде "простено", дори да им се извинят с половин уста за "грешката", а предишният им статус да бъде възстановен, то на "бившите" класи подобна рекласация е възможна само чрез ритуален и показен отказ от своята приписана идентичност - чрез съгласие за доносничество на ДС и/или заявление за вливане в редовете на БКП.

Неотменимостта, като кръвната група или като ДНК, на произхода, определящ социалния статус дори на второто и третото, родено след революцията поколение, се оправдава с предаваното по наследство антисъветско съзнание. "Дори след елиминирането на една класа класовият враг оцелява ... в лицето на живите нейни представители", твърди през 1934 г. главният прокурор Николай Кириленко, цитирайки, както се предполага, непубликувано изказване на Сталин . Оттук следва и преследването на "кръвта" чак до "девето коляно".

Единствената надежда да се заобиколят неотменимите "биологични закони" за социална класификация (и декласиране), е те да бъдат заблудени чрез "изчезване" и "скриване" в друг регион и професия. "На всеки роднина на кулак, който е изпратен в трудов лагер - разказва Ш. Фицпатрик, - има няколко, избягали от село по време на колективизацията и започнали нов живот другаде." Както предстои да видим по-долу, заради по-бързото укрепване на комунистическия режим (отсъствието на проточила се гражданска война) и много по-тесните географски измерения на страната у нас възможността да прикриеш своя "класово чужд" произход е много по-трудно, а от втората половина на 50-те години - фактически невъзможно.

В резултат на непрекъснатата конкуренция между произволност и "генеалогични принципи" в България социалната категория на "бившите хора" набъбва непропорционално, като обема както довоенните елити, така и големи части от "средната класа" - интелигенция, свободни професии, чиновници от междинните нива на администрацията и дори съпротивляващи се бедни селяни, занаятчии и работници.

Макар да няма ясна нормативно-правна дефиниция , с навлязлото у нас след 1947 г. клеймо на "бившите хора" се маркират практически всички "класово чужди елементи":

Сходен, разширен обхват на категорията на "бившите хора" е възприет и от американската изследователка Шийла Фицпатрик , както и от руската ѝ колежка Татяна Смирнова . От своя страна Дъглас Смит, София Чуйкина и Агнйешка Левандовска-Какол разглеждат като "бивши" единствено представителите на аристокрацията. Както показват документите на Държавна сигурност в следдеветосептемврийска България, у нас режимът следва значително по-инклузивен подход . "Бивши" от гледна точка на българските служби за сигурност са:

В рамките на този "пъстър конгломерат от класи, слоеве и групи", както показва руската историчка Татяна Смирнова , от гледна точка на комунистическата държава могат да се отчленят три основни подгрупи - "експлоататори", "прислужници на експлоататорите" и "лакеи на буржоазията". Всъщност автор на тези етикети е Ленин, който в много популярното си писмо до Максим Горки от есента на 1919 г. настоява, че:

Тук, разбира се, трябва да се подчертае цялата условност на понятия като "буржоазия" и "експлоататорски класи" в една преимуществено селска страна на дребни собственици с твърде тънък градски слой. Безсмислието на привнесените идеологически клишета в рамките на българската действителност след Втората световна война може да бъде видяно много добре от изповедта на чифликчията Михаил Пенчев, която той записва в своя дневник през 1949 г.:

Ето защо, струва ми се наред със сляпото копиране на ленинско-сталинския модел след 9 септември у нас е проведена операция за лично обогатяване и главно - за ликвидиране на всички потенциални среди, от които би могъл да бъде застрашен властовият монопол на комунистическата партия. Или с други думи - цели се заличаването "бившите" класи не толкова заради тяхната капиталистическа и експлоататорска природа, а заради стремежа да се разчисти всяка потенциална конкуренция за властта.

Липсата на отчетлива правна дефиниция позволява към "бившите хора" отговорни фактори на режима често да прибавят или да изключват хора по политически, конюнктурни, а и по чисто лични подбуди (стари вражди, заграбване на жилище и пр.). В България наред с имуществения критерий (буржоазия, експлоататори), за дефиниране на групата властта се ръководи и от реалната или мнима опасност прослойката "да започне подривна дейност", водена от "своя социален произход, служебно и обществено-политическо положение и антинародна дейност преди 9 септември 1944 г. или поради наказания за враждебна дейност след победата на социалистическата революция".

Пред актива на Държавна сигурност в средата на 1948 г. Георги Димитров недвусмислено посочва "бившите хора" като основни врагове на новата власт: