На Коледа, 7 януари 1924 година (до 1968 година Православната църква в България отбелязва църковните празници по Юлиянския календар), рано сутринта на гара София пристига учителката по музика Мари Айхорн. Тя тръгва пет дни по-рано от родния си град Фюрт, а по пътя преживява много приключения. Прекачва се в Мюнхен и Будапеща.

Пътува в претъпкани купета - почти само в мъжка компания. Още в Залцбург се губи големият ѝ багаж, а в Белград почти изчезва и ръчният. Митническите проверки са строги и се проточват дълго. Заради силния студ в Сърбия влакът просто спира и полузамръзналите, гладни и уморени пътници са принудени да изчакат до следващия ден, за да продължат.

Така закъснението е огромно, а посрещачите в София си отиват без да дочакат гостите. Пропада и поканата за Бъдни вечер. В чакалнята на гарата, "която между другото не правеше много добро впечатление", Мари Айхорн спокойно си поръчва "горещ чай" и нещо за хапване. После взема файтон и се отправя към дома на Борис Вазов и съпругата му Елисавета Консулова-Вазова, при които ѝ предстои да прекара година и половина.

През цялото време в България Мари Айхорн води дневник, в който подробно описва преживяното. Той съдържа неподправена информация за живота на българското общество и интелигенцията, както и за политическите събития, на които гостенката от Фюрт е станала свидетел. Днешният читател вероятно ще се наслади най-вече на описанията на всекидневния живот на следосвобожденския, още малоброен образован буржоазен елит - семейните отношения, празничните ритуали, ваканциите, развлеченията, обноските, които се формират при контактите с външния, "европейски" свят.

Мари Айхорн е родена през 1884 година. Тя е най-голямата от петте деца в семейството. Майка ѝ умира много рано и Мари поема отговорността за по-малките си братя и сестра. Връзката помежду им е много силна - това проличава ясно и в записките ѝ от България.

На фотографията, която Мари е направила в София за своя 40-и рожден ден, се вижда една симпатична дама с одухотворено лице, къса кестенява коса, облечена в елегантна рокля в стила на 1920-те. Записките в дневника ѝ обрисуват една самостоятелна и еманципирана жена, която е решила да живее и работи в непозната страна и обстановка, без да владее друг език, освен родния си немски. По нейно време пътуването в чужбина така и така си е голямо изключение, камо ли пък за сама жена.

Мари Айхорн завършва учителския колеж в Ерланген, там тя учи за учителка по музика. И сестра ѝ Сабине се дипломира в същия колеж - тя учи за учителка по рисуване. По същото време там следват и двете по-малки сестри на Елисавета Консулова-Вазова - Мара и Недялка. Мари и Сабине се запознават и сприятеляват с българските си колежки и с майка им. През февруари 1918 Мара Консулова тя посещава сестрите Айхорн и отбелязва в книгата им за гости следното:

През годините следват десетки гостувания на български приятели във Фюрт, които траят от няколко дни до десет месеца. Гости от България отиват там дори за коледните и новогодишни празници, които по правило се смятат за стриктно семейни и са съответно не се допускат външни хора. С българските гости обаче е шумно и весело, с тях Мари и Сабине, които иначе са много сериозни и дори строги, си отпускат душата и празнуват с песни и дори с шеги.

Мари Айхорн има късмет, че поради високото обществено положение на семейство Вазови тя от самото начало попада в центъра на софийската интелигенция. От образования елит на България са и другите личности, които са споменати на страниците на дневника.

Борис Вазов, най-малкият от братята Вазови, е известен журналист, политик и юрист с докторска титла от Париж. По време на гостуването на Мари Айхорн той е депутат и подпредседател на Народното събрание, впоследствие става пълномощен министър в Прага. Но по-важната фигура за гостенката от Фюрт несъмнено е неговата съпруга Елисавета Консулова-Вазова. На много места в дневника се усеща възхищението на Мари Айхорн от личността и способностите ѝ. Консулова-Вазова е една от най-ярките женски личности, които познава следосвобожденска България. Художничка, завършила един от първите випуски на Художествената академия (тогава Държавно рисувално училище) в класа на Ярослав Вешин, с многократни престои в Мюнхен и пътувания в европейските центрове на изкуството. Реализира се като еманципирана жена, която не се страхува да противостои на патриархалните нрави на времето си. А и съпругът ѝ е необичайно толерантен и я подкрепя в модерните ѝ възгледи.

Възхищението на германката от Консулова-Вазова е безгранично: "Госпожа Вазова е необикновена жена, тя въплъщава както художничката, така и съпругата на вицепрезидента, същевременно е усърдна домакиня и любвеобилна майка. Тя говори пет чужди езика, рисува, пише, шие сама най-фини дрехи, разбира от готвене, накратко тя е просто гениална. И при това има една естественост, която я прави много привлекателна. Много се радвам, че мога да бъда при нея, но, естествено, край нея се чувствам съвсем дребна. Чрез нея се запознавам с един кръг от значителни хора, това ми е много ценно и интересно."

В дневника си Мари Айхорн описва подробно всекидневието на софийската буржоазия - общуването, нравите, обичаите, заниманията. Тъкмо затова той е толкова ценен. Защото и до днес не са много мемоарните произведения, които ни показват делника на така ненавижданото от социалистическия режим "висше" общество.

Мари Айхорн наблюдава отвътре живота на градската интелигенция и успява да го представи трезво и конкретно, без умиление и подсладена емоционалност. Съзнателно или не, германската учителка по музика влиза в ролята на хроникьор на българското всекидневието по онова време, встрани от официалната история, и дава принос към така ценената днес "история отдолу".

Мари Айхорн активно се стреми "да влезе в културата", както биха се изразили днешните етнографи. Още в началото на престоя си започва да учи български, ходи на кинопрожекции с дъщерите на семейството, присъства на дебати в Народното събрание, канена е често на гости, посещава оперни представления, концерти, дори и модното ревю на известната столична модистка Пелагия Видинска. С приятели ходи на Витоша, обикаля селата в полите на планината и се запознава с народните танци и с носиите.

Много от събитията, на които става свидетелка, са така прецизно видени и разказани, че и днес биха могли да послужат като материал за сравнителни социално-психологически студии: баловете във Военния клуб, разговорите със спътници във влака за Бургас, летуването в Несебър, честванията на Великден и Коледа, освещаването на Вазовия дом, кръщенето на роднинско дете.

Мари Айхорн става свидетелка и на значими политически събития - атентата в църквата "Св. Неделя", атентатите на ВМРО, живота на руската белогвардейска емиграция. Тя разказва и за ключови културни събития - празниците около освещаването на храм-паметника "Александър Невски", юбилейното честване на Александър Божинов в Народния театър, събора на гимнастическите дружества "Юнак", гастролите на известни музиканти и певци.

Тя наблюдава и модернизацията на градския живот, вижда и нововъведенията, току-що "внесени" отвън - като ски спорт, летуване на море, посещаване на минерални бани, летен и зимен туризъм. Погледът ѝ е трезв, германката има ясно съзнание за класовото разделение на българското общество и за това, че нейните наблюдения са "островни", тоест че се отнасят само до една определена прослойка в столицата.

Свидетелство за вписването на Мари Айхорн в софийските среди е нейният споменик. В него срещаме всички личности, които познаваме и от дневника. В него пише и самият Борис Вазов: "Пожелавам на уважаемата Мария Айхорн всичко добро. Тъкмо когато започнахме да се опознаваме, тя си заминава. Нека прощава, ако е срещнала несгоди у нас. Аз и моето семейство запазваме най-добри спомени за нея. Нека и тя си спомня само доброто, което е забелязвала. Само доброто е връзка през планини, морета и граници."

В споменика на Мари Айхорн има и много емоция. Приятелка от екскурзиите до Бистрица пише: "Скъпа приятелко, когато някога пространството ще ни дели физически и прелиствайки албума, Вие бихте пожелали духовна връзка с България, тогава нека тази страница да Ви засвидетелства най-предани и нежни чувства на една българка, която Ви е говорила с езика на очите и сърцето, нека тази страница бъде пропита от лъха на Бистрица и Витоша."

Между страниците на споменика Мари Айхорн слага лист от здравец, вързан с червен конец. Той е запазен и до днес.

На 10 юли 1925 годна Мари Айхорн е отново на гара София. Изпращат я цялото семейство Вазови, техни роднини и приятели. "Двете ръце, пълни с цветя, много сладки, със сърдечни пожелания, със сълзи и целувки се сбогувахме! Как различно беше заминаването ми от пристигането!"

Мари Айхорн запазва България в сърцето си до края на живота си. Към хубавите спомени се добавя и едно особено важно обстоятелство. Макар че роднините я описват като едва ли не суха в своята въздържаност "стара мома", Мари Айхорн преживява в София вълнуващ любовен роман с един белогвардейски емигрант. Може би тъкмо поради това тя разпорежда след смъртта ѝ дневникът да бъде унищожен. Днес сме благодарни, че това не се е случило.