Крис Клийв: Успехът често е отблъскващ и неизменно трагичен

В края на февруари на български ще излезе романът "Злато" от британския писател и журналист Крис Клийв, съобщи издателство ICU. Романът, публикуван на английски през 2012 г., разказва историята на две приятелки в живота и съпернички на пистата - професионалните колоездачки Кейт Медоус и Зоуи Касъл. Те се познават от времето им в програмата "Елитни надежди", когато са на деветнайсет, до навечерието на Олимпийските игри в Лондон през 2012 г.
Критиката във Великобритания приема с одобрение "Злато", като отбелязва, че както всеки роман за спортисти, е много повече от това, че надхвърля клишетата на спортната журналистика.
Крис Клийв (50) е възпитаник на Бейлиол Колидж в Оксфорд, където завършва психология. Автор е на четири романа ("Възпламеняване", "Другата ръка", "Злато" и "На смелите се прощава"), пише и разкази. Дебютният му роман "Възпламеняване" е и адаптиран като филм, а вторият му роман, "Другата ръка" или "Little Bee" в Америка, е №1 бестселър в класациите на New York Times с над 2-милионен тираж. Между 2007 и 2010 година списва регулярна рубрика, посветена на децата и родителството (Down with the kids), в "Гардиън".
Клийв е носител на престижни литературни награди. Живее в Лондон със съпругата си и трите им деца.
"Дневник" публикува предговора на книгата, писан от Крис Клийв специално за българското издание. Той е предоставен на редакцията от издателство ICU. Преводът е на Невена Дишлиева-Кръстева.

Предговорът към българското издание на "Злато"
Скъпи читателю, благодаря ти, че ще дадеш нов живот на тази история, като ѝ посветиш от своето безценно време и внимание. Надявам се, че ще ти е приятно да я прочетеш.
За да представя тази книга, е редно да обясня, че съм лондончанин по рождение, а също и по убеждение. Всичките ми романи по някакъв начин са свързани с идеята за този град. Лондон няма своя специфична архитектура като красивия Париж, нито може да се побере на сбито пространство като сгъчкания Хонконг.
Лондон изобилства от несъвместими стилове и се е ширнал от Уотфорд до Грейвсенд, през цели осемдесет чудати километра от варовиковите хълмове на Чилтърн Хилс до печалното кафеникаво устие на Темза. Човешкото съществуване е като всяко друго нещо - като затворник или литър вода: приема формата на съда, в който го поставиш. Иначе казано, животът може да е това или онова, но ако си израсъл в Лондон, е възможно да не осъзнаваш напълно къде минава границата му и си свикнал, че може и да не споделяш житейските възгледи на съседите си. В това се състои магията на мястото и това го превръща в интересен град, в който да се учиш да бъдеш човек.
Лондон не признава писаните правила. Това не ти е процедурният Вашингтон, нито пунктуалният Цюрих. Тук стават злополуки, за които само съдбата носи отговорност; влаковете идват или не идват. Конституциите и разписанията може да не важат, но пък слуховете се разпространяват на повече от триста езика. Веднъж в два през нощта, по време на размирици, обхванали целия град, съседското момче, петнайсетгодишен хлапак, надрусан с райски газ, търчеше по средата на нашата улица и крещеше: Идват! Идват! Тук са!.
Всички се струпахме на шосето, за да видим какво става. Докато чакахме метежниците да се появят, никой не носеше ножове или сопи. Всъщност изобщо не е ясно защо бяхме наизлезли, цялата наша квартална общност от медицински сестри и възпитатели, домакини и дентални хигиенисти. Двама се бяха въоръжили с пожарогасители, а неколцина носеха фенерчета, сякаш тълпата, която евентуално щеше да се появи, можеше да донесе огън, но също и мрак.
Беше топла августовска вечер. Млада двойка разпъна сгъваеми столове насред тротоара, от онези за къмпинг с мрежичка за термос или бутилка бира на всеки платнен подлакътник. Това беше техният цивилизован начин да чакат развилнялото се в обществото насилие. Само че докато чакахме, в нощния въздух не прозвучаха сирени, нямаше и следа от сълзотворен газ. Едра жена с розов пеньоар държеше голям тиган в едната си ръка и цигара в другата. Извън кабинета на психотерапевта не е много приемливо да питаш хората кой какво си представя. Може би тиганът щеше да ѝ послужи, за да сплеска метежниците като анимационни герои, които се щурат наоколо с побити, подкосени крачка. А може би жената е държала тигана, когато са я прекъснали, и просто го е взела навън със себе си?
В крайна сметка в живота често се случва, увлечени в едно или друго, да забравим да се освободим от някакъв товар. Има тежки тенджери и тигани, които продължаваме да мъкнем от детството. Както и да е, метежът така и не стигна до нас и всички се прибрахме по къщите, всеки с товара си.
На всяка улица в Лондон е същото. Всеки реагира посвоему, все едно пада от небето. Няма го онзи общ дух, който да ни даде път или посока - сигурно защото национализмът не може да пресече шестте натоварени платна на околовръстното. Дори голямата река, която приижда с прилива, не знае накъде да тръгне. Кафявата вода тече и в едната, и в другата посока еднакво енергично, сякаш непрекъснато се колебае дали да отиде на среща на випуска или в дом за палиативни грижи.
И над нас нощем няма пътеводни звезди, само ярко отражение на сиянието на града, с което сякаш трескаво търсим отговор от вселената на жизненоважен въпрос, а облаците се надвесват и ни прошепват, че косата ни изглежда добре - което не е каквото сме попитали. Така че природата тук не помага по никакъв начин. Лондон е човешкият живот в човешка опаковка и ни казва, че единственото, с което разполагаме, за да поберем собственото си безпокойство, сме ние самите. Ние сме ужасяващо свободни.
Написах "Злато" през 2010 г., когато Лондон се подготвяше за домакин на Олимпийските игри през 2012 г. Домакинството на Олимпийски игри е работа за цял град. За каквото и събитие да става въпрос, всеки трябва да предложи гостоприемство по свой собствен начин: градоначалниците логистично, журналистите чрез информация, религиозните водачи духовно, писателите и творците емоционално.
През 2012-та най-великото представление на света щеше да се случи в моя град и аз исках да бъда негов домакин в качеството ми на писател. Опитах се да впиша Олимпийския идеал в представата си за Лондон. Олимпийският идеал гласи, че сме способни да преодолеем различията помежду си в името на човешкия стремеж към по-бързо, по-високо, по-силно. А Лондон ни учи, че сме свободни да мечтаем именно така - ужасяващо свободни всъщност, защото никой няма право да ограничава устрема ни. Това е историята в "Злато": две жени си поставят много различни граници в преследването на успеха.
От позицията на времето забелязвам, че "Злато" е единствената разказана от мен история, в която някой поне за известно време печели в живота. Може би темата ми е била близка, когато съм бил на прага на четиресетте. Днес обаче осъзнавам, че успехът, към който още от деца ни учат да се стремим, често е отблъскващ и неизменно трагичен.
Ужасно е, когато успехът на един е провал за друг (когато моят златен медал означава ти да се примириш със сребърен), и е трагично, защото винаги предполага отказ. Всички постепенно ще се върнем в пръстта и колкото по-високо на стълбицата се изкачим, толкова по-мъчително ще е падането. Трудно е да се откажеш от успеха, без да натрупаш горчивина, както прави Сатаната в Изгубеният рай, когато просъсква: о, слънце, за да чуеш колко мразя твоя зрак,/ че той ми спомня от каква сияйна висота / пропаднах, как блестях преди далеч над твойта сфера . Днес съм на петдесет, възраст, на която мнозина от нас пропадат. Опитвам се да пея, докато падам, не да съскам, но елате да ме видите в понеделник сутрин.
Изключително съм благодарен за винаги милото отношение и подкрепа на българския ми издател Невена Дишлиева-Кръстева и нейния екип в издателство ICU. Благодаря ти, Невена, че преведе толкова търпеливо още една книга. Благодаря и на всички вас, мои читатели в България, за многобройните ви, толкова мили и проникновени съобщения. Изпращам ви обич и благодарност от необятната мозайка на един някога олимпийски град.
Крис Клийв
Лондон, 5 февруари 2024 г.