Главната героиня е Матилда Зилберберг, накратко Тули. Нейните черти и съдба напомнят на класиката "Матилда" от Роалд Дал. Тули е странна и неподправено ексцентрична, добродушна и безразсъдна, начетена, без да е завършила гимназия, а животът ѝ я среща с редица неприятни хора, въпреки които тя успява да съзрее. Когато на десет години Матилда изчезва от дома си в Банкок, тя поема на шеметна обиколка из света в компанията на група особняци.

Историята на Тули и необичайните обстоятелства около нейното израстване се оказват завладяваща мистерия. След като се сдобива с упадъчната книжарница "Краят на света" в затънтен Уелс, тя получава загадъчно съобщение, което съживява миналото й. Момичето тръгва на път в търсене на истината. Разкрива тайни и живее на ръба, което има своето очарование, но и крие много капани. Губи се, често под влиянието на други, по-могъщи от нея сили, и се намира - винаги благодарение на себе си.

Като се прибра в Бруклин, си легна, изморена след прекараната в тясното единично легло нощ. Когато се събуди, бе настанала тишина, складът потрепваше като претоварен камион, който се тътри по магистрала 278. Хъмфри влезе в стаята ù с чаша разтворимо кафе, оставящ пътечка черни точки по циментовия под чак от кухнята.

Тя седна в леглото и взе чашата с благодарност. Нямаше нужда да обяснява къде е била през нощта - той си запушваше ушите, ако тя споменеше романтичните си набези. Хъмфри отказваше да приеме, че се е превърнала в жена, и все още се отнасяше към нея като към малко момиче: като към другар с равни интелектуални способности. Всичко останало си беше неприкосновено.

Това я устройваше, тъй като предпочиташе да пази своята сексуалност за себе си, демонстрирайки полова неутралност - с дрехи с мирис на нафталин и момчешки гуменки, - която бе усвоила още в началото на пубертета. На този етап подобен стил на обличане я караше да се чувства удобно; беше ù немислимо да си сложи рокля.

- Ти как се казваше? - попита я Хъмфри, седнал на края на матрака ù.

- Тули.

- И коя си?

- Млъкни - отвърна тя с усмивка.

- Напомняш ми на Лайбниц.

- На кого?

- Немски философ от XVIII век. Има рошава коса като твоята и умира, след като заклещва крака си в едно авокадо.

- Как умираш от авокадо?

- Щом не схващаш, не ми се обяснява. Щом не си интелектуалка, това не е моя работа.

Тя затвори развеселена очи, после се изправи на матрака, протегна ръце към тавана и изквича.

- Днес разхождах прасе - заяви. - Или беше вчера. Кога сме?

- Утре. Сега върви да се измиеш - каза ù той. - Имам някои задачи за обсъждане.

Тя добре познаваше хитростите му. Той копнееше за компания, прекарал самотна вечер без нея. Сигурно я бе чакал до малките часове, заслушан във вратата. От години живееха заедно, споделяха квартири в десетина града. Местеха се единствено заради Вен. Той решаваше да тръгне внезапно и подканяше Тули да се срещнат след няколко седмици в поредния град (най-добре да не пътуват заедно). На Хъмфри му харесваше да я придружава, колкото и това да усложняваше нещата - имаше толкова много книги за пренасяне!

В някои градове Тули се виждаше всеки ден с Вен, превръщайки се в негова спътница, довереница, съюзница. Той дори ù готвеше понякога или пък я извеждаше заедно със съдружниците си - мъже, които иначе биха я отминали пренебрежително, но сега замлъкваха, за да я чуят. Двамата можеха да се разхождат километри наред, да зяпат хората и да се закачат - толкова жизнени бяха тези периоди, че минаваха дни, без да е прочела и дума. Друг път пък бяха само с Хъмфри в продължение на седмици.

Тя се изкъпа и предвид късния час веднага си облече пижамата. Съквартирантът ù я очакваше на масата за тенис, десният джоб на панталона му беше натъпкан с топчета, за да не му се налага да се навежда, когато някое отскочеше - налагаше ли се да реагира бързо, за да уцели, той просто подвикваше: "Вън!".

- Хъмф, не е вън само защото не ти се занимава да отвърнеш на удара.

- Ако не в такива случаи, то в кои?

Но само след две точки той остави хилката си и се върна на дивана.

- Трябва да се преместим.

- Къде?

- Може да отидем на някое цивилизовано място. Защо - продължи той - все трябва да следваме Вен?

- Какво бихме правили ние с теб - подразни го тя, - ако сме самостоятелни?

- Същото като сега: дейности и задачи.

- Тенис, четене и шах?

- Та какво повече има в живота?

- Дори и да имахме пари, къде щяхме да идем?

Той заби поглед в обувките си.

- Хъмф, хайде де! Не ми се ядосвай.

- Ама че глупост на глупостите.

- Кое?

Той нямаше за какво да се ядосва, затова се сниши.

- Не ми се гневи. - Хъмфри си проправи път през купчините бумаги, взе няколко окаяни четива и ги стовари на дивана. Седна тежко, от което книгите отскочиха и паднаха разтворени, сякаш се бяха разбудили стреснато. Скръстил ръце на корема си, той се обърна към нея: - Седни, седни.

Тя се канеше да стори тъкмо това, когато той вдигна разтревожено ръка.

- За малко да седнеш върху Джон Стюарт Мил!

Тули отмести тома на този бележит джентълмен, а после се пльосна върху който и да е имал нещастието да остане под сянката на натъртените ù задни части.

- Не ме интересува дали е Платон, или Аристотел.

- Не е моя вината, че не си интелектуалка - оплака се той и ù подаде най-близката му подръка книга: "Светът от вчера" от Стефан Цвайг.

Още откакто се запознаха преди повече от десет години, Хъмфри я снабдяваше с книги на случаен принцип. Творби за бронзовата епоха, Космоса, Втората световна война, Ренесанса, гръцката митология, надпреварата за изграждането на атомната бомба, римските императори, Волтер и Лок, Мохамед Али и Дейвид Нивен, архитектура, дневници на личности със скандална репутация, хазартни измами, икономика, Граучо Маркс. Двамата бяха разгръщали страници хиляди приятни часове, а той определяше кои факти и конспирации да станат част от образованието ù.

Хъмфри презираше само един вид книги - измислените. Светът бе много по-обаятелен, отколкото можеше да си представи човек. В художествената литература, бранеше се той, животът се стеснява до една-единствена приказка с един-единствен главен герой, а това насърчава себичността. В истинския живот няма главни герои.

- Чий разказ е това? Моят ли е - от раждането до смъртта ми, където ти си второстепенен герой? Или пък е твоят, Тули, и аз съм просто статист? А може би е на баба ти? Или пък на правнука ти? А всичко това е само въведението.

- Аз няма да имам деца.

- Естествено, че ще имаш. А тогава чий е разказът? На внука ти? И може би всичко, което казваме сега, е просто фон на нечия чужда история. Как ти се струва това? Не, не, не, няма главни герои. Има един¬ствено знание и забрава. Нищо няма значение.

- Нищо ли?

- Страхувай се от онези, които твърдят, че в жи¬вота има смисъл. Смисълът съществува само там, където има край.

- Не съм съгласна.

- Защото четеш твърде много високопарни разкази за толкова ниско момиче. Вярваш, че нещата завършват красиво. Смяташ, че необяснимото се изяснява.

- Не непременно.

Тя се разтегна на дивана, сядайки на крака си, за да се стопли.

- Днес говорил ли си с някого?

- С много хора.

- С кого?

- С Джон Стюарт Мил например. С Жан-Жак Русо. Може и да си чувала за тях.

- Мъртвите философи не се броят. И преди да ми кажеш, че това не са философи, а мислители от XVIII век...

- Джон Стюарт Мил се ражда чак през XIX век, драга.

- Говорил ли си с някого на глас?

- Сега говоря с теб. Ти не се ли числиш към мислителите на XX век?

- Не мисля, че ставам за велик мислител на XX век, не.

- От който и век да не си мислител, аз пак говоря с теб. Доволна?

Тя го обгърна през кръста. Той вяло се опита да се измъкне, а топките за тенис заискачаха от джобовете му, разпилявайки се навсякъде.

- Колко трябва да трае тази прегръдка?

- Същинско мъчение, а? - Тя знаеше, че е последният човек на света, който още прегръща този овехтял старец. Накрая го целуна леко по бузата.

- Невероятно е с какво се примирявам тук - измърмори той. - Не бих повярвал, ако сам не го бях видял с ушите си. - Погледна я. - Тули, трябва да поговоря с теб за някои важни задачи.

- Дейности и задачи?

- Стига си се закачала. Имам неща за казване.

- За какво?

- За... - Той се изправи нестабилно, обърна се, като че ли беше в капан, и седна на мястото си.

Житейската история на Хъмфри беше заплетена. Според някои легенди той бе избягал от Съветския съюз като млад, оставяйки родителите си завинаги. Но в други разкази играеше покер с баща си, който загадъчно се появяваше в Южна Африка. Ситуацията още повече се объркваше от митове, намекващи: че е живял в Китай и е работил за Мао (прекалено раболепно, за да е истина); че е бил крупие в Макао (как ли пък не - математиката му бе катастрофална); че е търгувал с краден пеницилин в следвоенен Виетнам (той действително знаеше много за лекарствата); че тайно е страшно богат (никакви доказателства); че мизерства (изобилни доказателства); че бил еврейски адвокат, чието семейство от Средна Европа изгубило всичко във войната (в него нямаше нищо аристократично).

Самият Хъмфри твърдеше, че е израсъл в Ленинград през трийсетте в светско руско-еврейско семейство. Като повечето граждани на СССР, и неговите хора преживели чудовищни лишения по време на Втората световна война. И въпреки това този период представляваше бяло петно в спомените му. Когато го питаше за него, той споменаваше само другарите си по шах от Марсилия и един равин, който изкарал две години в затвора, обвинен в пране на пари за колумбийски наркокартел. "Той е евреин от Европа - отбелязал равинът.

- На подходяща възраст е. В моята общност често не знаеш кой на каква война служи, докато не умре. И тогава някой споменава нещо на погребението."

Но Хъмфри не бе видял най-големите ужаси на този период и със сигурност не бе стъпвал в нацистки лагер. "Нямах привилегията да преживея на гърба си Хитлеровия холокост", обясни сухо веднъж той. Каквото и да се бе случило в крайна сметка, след войната той останал в Съветския съюз, където през юношеството си все повече се разочаровал от правителството, а остроумията му в крайна сметка довели до ареста му.

По-късно избягал от СССР и се оказал в Южна Африка, след като някакъв глупак го посъветвал да се качи на грешния кораб. Този млад интелектуалец от руско-еврейско потекло се озовал на южния бряг на Африка, заобиколен от слабоумната жестокост на апартейда. Не можел да го понася, затова се махнал и взел да обикаля света. Без корени, без нищо, което да го задържа, и с опасен майчин език, той така и не постигнал кой знае какво. Както се изразяваше сам, Хъмфри бил "притиснат от историята". Тоест младежкото му намерение да пообщува с великите мислители било заличено от идиотията на собствената му епоха.

- Трябва да говоря с теб - повтори той. Откри една полупразна бутилка водка във фризера, изпразни последните капки във винена чаша и вдъхна аромата ù. После удари топката в масата за тенис.

- Ами говори.

- Мислиш си, че се майтапя - каза той и пресуши водката. - Но аз се тревожа. Нещо може да ти се случи. Много скоро.

- Да, да, знам - някое нещастие, ако не избягаме заедно.

Хъмфри взе празната бутилка от водка, като се преструваше, че иска да изцеди още някоя капка от нея. Той пиеше умерено - рядко повече от едно малко - и презираше пиянството, което приемаше за територия на посредствените създания. Днес обаче имаше нужда от още някоя глътка, така че се впусна в бруклинската нощ за още водка.

- Когато се върна - обеща тържествено той, - имам важни задачи да ти казвам.

- Тръпна в очакване.

- Никъде няма да се запиляваш.

- Няма.