За първи път на български излезе романът "Последни поръчки" на Греъм Суифт

За първи път на български език излезе емблематичният роман на английския писател Греъм Суифт "Последни поръчки", съобщи издателство "Кръг". Преводът е на Юрий Лучев, а корицата - на Милена Вълнарова.
Въпреки световната си популярност като майстор на прозата и открояващ се литературен глас, авторът е малко познат в България - само с един сборен том от края на 80-те години.
"Последни поръчки" е отличен с "Букър" през 1996 г. Обосновката на журито гласи: "Скръбта и възмущението се смесват със страст и съжаление в това откровение от Суифт за една променяща се Англия и за това колко непреходна е човешката тленност". Пет години по-късно, през 2001-ва, по романа е заснет и холивудски филм с участието на Майкъл Кейн, Боб Хоскинс и Хелън Мирън. Екранизацията печели любовта на зрителите, както и няколко награди, сред които за най-добър актьорски състав от Националния съвет на кинокритиците в САЩ.
"Последни поръчки" е разказан с гласовете на четиримата мъже и на вдовицата на техния приятел Джак.
"Лондонска кръчма по обед, стари приятели с по питие на бара, а до тях - урна с тленните останки на покойния им другар Джак Артър Додс. Време е за неговото последно поръчение - прахът му да бъде разпръснат от кея Маргейт. Какво общо има той с това отдалечено място и защо в писмото, отворено след смъртта му, е пожелал именно там да е последният му дом? Въпросите са повече от отговорите, а предстоящото пътуване вещае избухването на емоции, каквито никой от наглед суровите мъже не си е представял. Известният с късмета си Рей, избухливият Лени, сдържаният Вик и отрасналият в семейството на Джак Винс попадат във въртележка от разговори и спомени както за покойния си приятел, така и за самите себе си и взаимоотношенията си. Парче по парче се подрежда своеобразен пъзел на историите им, с чиято цялост никой от опечалените не е запознат. Тайни, подли предателства и премълчавани добрини от последните шест десетилетия постепенно излизат наяве, за да доизградят и същевременно разрушат устоите на едно дългогодишно приятелство - и да разкрият доколко то е било истинско, а не фабрикувано", разказват от "Кръг". |
Греъм Суифт (75) е английски писател и член на Кралското общество за литература. Приет за един от най-звучните гласове на Острова, Суифт е автор на 11 романа, както и на няколко сборника с разкази и есета.
"Дневник" публикува ексклузивен откъс от "Последни поръчки", предоставен от издателство "Кръг".
Из "Последни поръчки" от Греъм Суифт
БЪРМЪНДЗИ
Вик взема урната и понечва да я напъха обратно в кутията, но това се оказва нелесна работа. Кутията се изплъзва от скута му, пада на пода и той слага урната на барплота.
Голяма е горе-долу колкото халба.
- Бърн! - извиква той.
Бърни е в другия край на барплота, както обикновено с кърпа през рамото. Обръща се и идва при нас. Кани се да каже нещо на Вик, после вижда урната до бирата на Лени. Спира се и пита:
- Какво е това? - Но сякаш вече знае отговора.
- Това е Джак - казва Вик. - Прахът на Джак.
Бърни поглежда урната, Вик, след това набързо обхожда с поглед целия бар. Изглежда така, както когато е решил да изхвърли нежелан клиент, в което го бива. Сякаш набира пара. Накрая лицето му се успокоява, става почти плахо.
- Това наистина ли е Джак? - казва той и се навежда по-ниско, като че урната може да му отговори, може да каже "Здрасти, Бърни". - Господи - продължава Бърни, - какво прави той тук?
И Вик обяснява. Най-добре Вик да обясни, като професионалист. Ако излезе от устата на Лени или от моята, може да прозвучи като голяма глупост.
После аз казвам:
- Така че решихме да го вземем с нас в "Каретата" за последен път.
- Разбирам - казва Бърни, но май не разбира.
- Стана неочаквано - казва Лени.
Вик казва:
- Налей ми голям скоч, Бърни. Налей и на себе си.
- Ей сега, благодаря, сегичка, Вик - казва Бърни, преливащ от любезност и уважение, сякаш скочът е точно каквото трябва, и не върви да отказваш почерпка от собственик на погребално бюро.
Взема две чаши от рафта, поставя едната под бутилката със скоч и натиска два пъти, после другата - само веднъж, за себе си. Обръща се и плъзга двойното към Вик. Вик подава петачка, но Бърни вдига ръка.
- За сметка на заведението, Вик, заведението черпи. Не се случва всеки ден, нали? - После надига чашата си, поглежда урната, сякаш се кани за някакъв грандиозен тост, но изрича само: - Господи, ами че той седеше там само преди шест седмици.
Всички заравяме поглед в питиетата си.
Вик казва:
- Е, за него.
Вдигаме чаши, мърморим. Джак Джак Джак.
- И за теб, Вик - казвам аз. - Свърши добра работа в четвъртък.
- Хареса ми - добавя Лени.
- Нищо особено - отвръща Вик. - Как е Ейми?
- Справя се - казвам аз.
- Значи не е размислила за идването си?
- Не, ще ходи при Джун, както обикновено.
Всички мълчат.
- Тя си решава, нали? - казва Вик.
Лени забива нос в чашата си - явно не желае да говори.
Бърни се взира в урната, после тревожно оглежда бара. Отмества поглед към Вик, сякаш не иска да го прави на въпрос, но...
- Разбрах, Бърни - казва Вик и взема урната от мястото й. Посяга към падналата кутия. - Не е много добре за бизнеса, а?
- Не е добре и за твоя, Вик - добавя Лени.
Вик плъзга урната внимателно обратно в кутията. Часовникът на Слатъри показва еди¬найсет и двайсет и обстановката в бара вече не е като в църква. Прииждат още хора. Някой пуска джубокса. Някой ден, каквото и да става, ще се върна край синята лагуна... Така е по-добре, по-добре е.
Първите мокри кръгове върху махагона, първите кълбета син пушек.
Вик казва:
- Е, единственото, което сега ни трябва, е шофьорът.
- Свирят неговата песен - казва Лени. - Чудя се с какво ли ще се появи. Напоследък всяка седмица кара нещо различно, доколкото забелязвам.
- По още едно? - пита Бърни.
Докато говори, откъм улицата се разнася звук от автомобилен клаксон. Пауза, след това отново.
- Като че ли е той - казва Лени. - Прилича на Винси.
Отново прозвучава клаксон.
Вик пита:
- Няма ли да влезе?
- Мисля, че иска ние да излезем - отвръща Лени.
Не излизаме, но ставаме и отиваме до про¬зореца. Вик държи кутията, сякаш някой ще тръгне да я краде.
Изправяме се на пръсти с глави една до друга, за да виждаме над заскре¬жената половина на стъклото. Аз не виждам почти нищо, но си мълча.
- Боже мили - казва Лени.
- Това е мерцедес - казва Вик.
- Имай доверие на шефа - казва Лени.
Подпирам се на перваза, за да се повдигна още малко. Под априлското слънце навън блести яркосин мерцедес с бежови седалки.
- Господи - казвам аз. - Мерцедес.
- Ромел щеше да е дяволски доволен - добавя Лени.
Звучи като шега, която е пазил петдесет години.