Детето в най-тъмната стая на подсъзнанието

Беше тъмно. Не разбираше как се бе озовала на това място. Беше пусто, страшно и самотно. Спомняше си, че беше последвала другото дете, брат си, и то я беше завело там. Майка им ги беше изпратила "по дяволите", защото беше недоволна от живота си, от мъжа си, от себе си, от семейството, което беше създала. "Явно тук живеят дяволите" - помисли си тя. Не ѝ се струваше страшно, но беше много тъмно и самотно, а тя беше само на 4 годинки и не можеше добре да си обясни какво се случва.

Просто знаеше, че трябва да е там, защото майка ѝ така ѝ беше казала. Баща ѝ го нямаше. Него постоянно го нямаше. Тя знаеше, че е пияница и че тормози семейството, независимо че по-скоро беше отсъстващ. Беше избрал да отсъства, защото не знаеше как да се включи, пък и жена му енергийно го прогонваше. Именно жената, майка на момиченцето, идваше в тъмното от време на време и момиченцето беше убедено, че майка му много го обича, защото прекосяваше света и минаваше през дяволите, за да го види. Е, да, оставаше за малко и после пак си тръгваше, но какво да се прави.

Момиченцето знаеше, че животът е тежка война, и го беше приело. Тази мисъл му даваше спокойствие, докато си живееше в изолираната тъмнина. В тъмното имаше и друго дете, по-голямо. То правеше компания на момиченцето за известно време, но после изчезна. Момиченцето не разбра къде отиде това другото дете, но беше убедено, че някой нарочно го е отвлякъл и го е отнел от него, защото иначе то никога не би си тръгнало. Момиченцето не беше чувало за свободна воля, затова не я познаваше и не я уважаваше. Един ден някой отвори вратата и оттам се видя светлина.

Беше ослепителна. Някой я попита защо седи в тъмното и я покани да излезе. Тя запищя от страх и от болка и се скри в най-тъмната част на стаята. Толкова страшна ѝ се струваше светлината, пък и не я познаваше, не можеше да ѝ се довери. Друго си беше в тъмното. Там нищо не се виждаше и това създаваше усещане за познато, спокойно, уютно. Усещаше, че контролира тъмнината или поне така се надяваше. В нищо не беше сигурна и за да не си личи, говореше категорично и на висок глас. Все едно имаше на кого "Колко съм смела - мислеше си момиченцето.

- Дори и да се появи най-страшното чудовище или най-големият ми враг, аз няма да го видя в тъмното и няма да се уплаша." Ставаше му приятно, когато си мислеше така. Момиченцето се имаше за смело, о̀правно и силно. Владееше мрака. Или той владееше него. Не беше сигурно. Е, да, не знаеше къде ходи и накъде отива, но му беше спокойно, защото това просто нямаше значение, все си беше в тъмното. Не си спомняше колко време беше прекарало в тази стая. Може би бяха дни, може би години или десетилетия. Това не го интересуваше, защото то си беше все същото.

През това време някакви хора се опитваха да влязат, но никой не можеше да остане дори за минута, защото мракът беше непрогледен. То обаче беше свикнало с него и се чувстваше като у дома си. И тъй като момиченцето не виждаше нищо и не разбираше нищо, защото нямаше кой да му го покаже, то си имаше своя представа за света. В тази представа имаше хубаво семейство, мъж, дете, щастливи отношения с близките. Дори когато си ги представяше, говореше на въображаемите си близки с мил и благ тон и се радваше самò на себе си колко е щастливо.

Постепенно илюзията се превърна в единствената му реалност, а съзнанието му напълно се замъгли. С времето девойката забрави коя е, забрави какво прави, за какво живее и единственото, което ѝ оставаше, беше тази фантасмагория, която по детски си беше измислила. Но ѝ беше тъжно и самотно. Липсваше ѝ всичко, но тъй като не беше го имала, не можеше да го дефинира. Майка ѝ отдавна беше спряла да ходи при нея. Другото дете също. Надяваше се татко ѝ да се сети и да намине. Всеки ден се надяваше. И един ден стана чудо - вратата отново се отвори Как започна всичко? Как започна всичко?

На Коледа се случват чудеса

Тази година беше особена. Не усетих как сме стигнали до Коледа. Стори ми се, че след много напрегнати работни дни просто един ден по новините казаха, че е Бъдни вечер. Не се чувствах в празнично настроение. Имах нужда да си почина и да се наспя. Не исках да се събирам с никого и не ми се празнуваше. Искаше ми се да остана сам и да събера енергията си. Имаше и толкова много неща, за които да мисля. Имах нуждата да се отделя малко и да си събера мислите, да помисля за това докъде бях стигнал и накъде исках да продължа. Колкото и да спях, някъде към 12 часа на обяд се събудих и се чувствах отпочинал.

През последните години декември беше топъл. Харесваше ми. Някога, когато бях дете, това беше времето, характерно за края на септември, а сега дори на Нова година беше приятно и меко. Реших да се разтъпча в гората. Знаех, че или ще има малко хора, или няма да има никого. Запалих колата и след 20 минути бях на моето място. Нямаше никого около мен. Сложих си слушалките в ушите, пуснах си любимата музика и тръгнах на разходка. Бях взел една голяма пръчка, която по принцип носех в колата си, и се подпирах тромаво на нея.

Гората беше мистична и приветлива. Едва се влачех по пътеката и тежко-тежко се подпирах на пръчката, докато гледах нагоре към дърветата, които ме обграждаха. Пеех си песента наум, но може би не е било само наум, защото усещах, че напрягам гласа си, но не се чувах. Изведнъж усетих, че зад мен има някого. Обърнах се в недоумение и видях как един мъж вървеше след мен с моята скорост - нито се доближаваше, нито се отдалечаваше. В подобна ситуация бих се стреснал, но точно днес вътрешният ми свят беше по-важен от външния и го игнорирах. След малко той се изравни с мен, кимна ми и аз му отвърнах.

В гората има храм и видях, че той се беше запътил към него. За моя изненада храмът беше отворен. Реших, че и аз ще го посетя, но исках да остана за малко със себе си. Подминах храма и се спуснах по пътя вдясно от него. Стигнах до една срутена къща. Беше останала само вратата. Имах чувството, че много пъти съм бил на това място.

Една от стените не беше толкова разрушена и реших да седна на нея и да изчакам мъжът да излезе от храма, за да го посетя аз. Не се случи точно както очаквах. Вратата, която стоеше права, сякаш в нищото, се отвори и от нея излезе Лилит. - Какво правиш? - попита ме тя. - Ами не виждаш ли? Почивам си! - равнодушно ѝ Как започна всичко? отговорих аз, защото не очаквах да я срещна и нямах усещането, че искам да знам нещо от нея в този момент.

Просто бях уморен и исках да си почина. - Ама няма време за почивка - отвърна Лилит, прочела мислите ми. - Но как така? - сопнах се аз. - Нали дойде в гората, за да разбереш какво се е случило с Божествената майка? - нетърпеливо заговори Лилит. - Така е, но се надявах просто да си поседя сред дърветата и да получа прозрение. Ти за прозрението ли си дошла? - Разбира се! - дяволито отвърна Лилит.

- И какво е то? - попитах. - Стани, ела до мен и ще ти го прошепна в ухото - смигна ми Лилит. Невъзмутим се изправих и се доближих до нея. Наведох се в очакване да започне да говори. В този момент Лилит ме хвана за ръката и с едно ловко движение се хвърли към вратата. Не бях готов за ново приключение, но усещах, че имам нужда от него и без него не бих могъл да продължа напред.