- Българската публика ми се видя жадна да научи нещо ново за румънската култура - публика, открита и заинтригувана от чуждестранната литература. По време на Коледния панаир на книгата, на който присъствах през 2022 г., имаше много читатели, които според мен са движени от силно интелектуално любопитство.

Сърдечни хора, които искрено се интересуват от книги и особено от съвременна литература. Бях много щастлива, че имам такава страхотна публика, благодарение на която първият ми роман, преведен на български език ("Вятърът, духът, дъхът"), беше втората най-продавана книга на издателство ICU на Коледния панаир.

- Обикнах София от пръв поглед. Мисля, че е красив град, харесаха ми червените покриви, зелените трамваи, животът по улиците и малките магазинчета. Впечатлиха ме катедралата "Александър Невски" и просторните площади, но и онези кътчета, съхранили живота на стара София, сякаш изведнъж се озоваваш в друга епоха. Струва ми се, че градът не е бил толкова засегнат от комунистическия режим, колкото Букурещ.

Старата архитектура в София е оцеляла и улиците пазят един дух, съчетаващ магията на миналото с чара на настоящето. За мен има два вида градове: такива, в които мога да пиша (особено литература), и такива, в които не ми се получава. София е от първите - има си своя ритъм, има една атмосфера из улиците, която ме кара да се чувствам свързана с пулса на мястото, с хората, кара ме да се чувствам у дома.

- Мисля, че това е естествен, емоционално пречистващ начин да се освободиш от травмиращото минало. Според мен един творец не може да живее в кула от слонова кост, откъснат от всичко, което се случва в света. Напротив, творците неизбежно са свързани със значимите събития от историята и политиката на своята страна, а и не само.

Една колективна, дълбока травма като тази от комунизма няма как да бъде забравена или пренебрегната и е логично да намери своята художествена интерпретация. Много съвременни романи се занимават с епохата на комунистическия режим, която в Румъния преминава през различни етапи, но въпреки това според румънските критици все още не се е появил онзи "роман за комунизма", който изчерпва или поне подлага на обсъждане основните аспекти на нашата история през тези десетилетия.

Интересно е също така да се види как темата е третирана в изобразителното изкуство, в живописта и скулптурата, както и във филмите, които със сигурност са най-достъпни за чуждестранна публика. Но по темата е изписано много, включително от моето поколение, и мисля, че литературните формули все още не са изчерпани.

- Всъщност винаги съм писала художествена литература, започнах през студентските си години с кратки прозаични текстове, които излязоха в различни литературни списания. Имах достатъчно материал за сборник, но точно тогава се запознах с моя професор по литературна теория, ключова фигура в полето на семиотиката, и тази среща доведе до едно десетилетие, през което се занимавах основно с академични изследвания.

Под ръководство на моя професор защитих докторантура и направих постдокторско изследване към Центъра за изучаване на образа и това оказа съществено влияние върху превръщането ми в писател - както на художествена, така и на нехудожествена литература. Важен факт беше дисциплината, на която се научих и която все още спазвам, независимо какво пиша. Вярвам във вдъхновението и в литературния талант, но романите са сложни, фини конструкции и човек трябва да е много добре обучен и дисциплиниран, за да овладее всички нишки на повествованието.

Така че бих казала, че винаги съм имала този стремеж, този импулс да пиша литература, но трябваше да получа и школовка, за да мога да пиша този вид литература, която стига до различни пластове на историята и обема различни географски пространства.

- Винаги съм обичала да пиша. Членувах в няколко читателски клуба и пишех разкази. Не си спомням първата си чернова, но що се отнася до романите ми, всичко започна, когато четях и анализирах стари документи от Националния архив. Тогава осъзнах, че съм си създала навик да записвам специфични неща около хората, за които чета, а също така понякога си представях възможни продължения на техни действия.

- Определено идеята. Тя се появява още преди да завърша романа, който е в процес на работа, обикновено щом наближа финалните глави. Случва се някои от героите да се родят още преди да знам накъде ще поеме следващият роман, нито какви ще бъдат темите му.

- Бих казала, че нещата се оформиха, без да ги обмислям твърде много. Знаех, че ще бъде роман с няколко пласта, тъй като обичам сложни, комплексни конструкции, които отпращат назад към минали векове. Но начинът, по който се подредиха нещата, дойде естествено, роди се от потока мисли, идеи и емоции, върху които чувствах, че нямам особен контрол.

Много критици предполагаха, че числото 3 има определено значение, не бих казала, че няма, но по-скоро е свързано със случайните, неизвестни, изненадващи неща, завихрили се около раждането на една книга.

- Наистина не мисля много за успеха, поне не в общоприетия смисъл на думата. За мен е успех, когато книгата ти достигне до качествена, интелигентна публика, която наистина разбира прочетеното. Не се фиксирам върху броя продадени книги, нито върху славата и наградите. Те, разбира се, също са важни и подпомагат разцъфването на кариерата на един автор, но в дългосрочен план са важни качествените читатели, истинската публика е тази, която е способна да общува с написаното от теб.

За мен е важно да запазя качеството и нивото на писане, да не правя компромиси и ако по този начин ще дойдат и наградите и славата - добре дошли. Истината е, че това се случи на практика и фактът, че получих толкова щедра обратна връзка, показва, че тази стратегия може да бъде доста ефективна: никога не пиши за слава и за многобройна публика, просто продължавай да бъдеш себе си и хората ще го оценят.

- Бих казала, че думата "модерен" изобщо не подобава на речника на един писател. Днес - и тук имам предвид румънския книгоиздателски свят - съществува цяла гама, голямо разнообразие от повествователни формули и литературни стилове, които определят писането на автори от различни поколения. Според мен това е нещо естествено.

Ако един писател вижда реалността като нещо фрагментирано и накъсано, ако смята, че именно по този начин може да организира своята повествователна вселена, значи така би трябвало да бъде. Но не мисля - и винаги го казвам на моите студенти в часовете по творческо писане - че някой трябва да променя стила, структурата, темите и идеите си, за да ги напасне към това, което се търси от публиката или към "хоризонта на очакване", както би казал Ханс Роберт Яус. Стилът е човекът, може да е клише, но е вярно. Най-добрата литература е тази, която не фалшифицира вътрешната реалност на писателя, а върви по пътеките на неговите най-съкровени идеи и чувства.

Освен това мисля, че писателите винаги търсят различни начини за обрисуване на действителността и се стремят да избегнат утъпканите пътеки, затова експериментират много и така се появява фрагментарното, нехронологично повествование. Но това е просто различен начин да се разкаже една история, важното е да бъде съобразена с твоите изразните средства, с артистичната ти индивидуалност.

- Между художествената и нехудожествената литература съществува дълбока връзка и аз я изучавам обстойно, тъй като винаги е представлявала интерес за мен. Бих казала, че реалността неизбежно има и фикционално измерение, както и в художествената литература винаги има нещо реално и исторически вярно.

Те за взаимосвързани, няма как да бъдат отделени. В геокритиката съществува схващането, че поетичните (литературните) образи на местата, на градовете остават в общото съзнание, а не образите от учебниците по история. В това схващане се съдържа една по-широка истина: литературата поради експресивната си природа има повече ресурс да убеждава. Така че можеш да преразкажеш по експресивен начин исторически епизоди, събития от миналото, от далечни епохи, съчетавайки фикционални черти с реални факти, и да получиш убедителен, силен разказ, който ще остане в съзнанието на читателите. Поне аз понякога се опитвам да го правя.

- Имате предвид втория ми роман, "Вятърът, духът, дъхът", в който пиша за румънците, бягащи от комунистическия режим. Бих го описала като мрачен, ужасен период в нашата история.

Да, макар и косвено. Осъзнах, че целият страх от пандемичния период, ужасът от войната, която се води толкова близо до нашите граници, болката на хората и тяхното страдание, всичко се просмуква в писането ти, дори и да не пишеш конкретно за тези теми и сюжети. Човек не може да остане безразличен към това, макар че животът продължава, както продължава и писането. Това е определен вид емоция, която се влива в писането несъзнателно.

- Бих казала, че всеки решава сам за себе си. Аз възприемам като дълг да изразяваш това, което мислиш, и мисля, че писането е мощен инструмент и дори оръжие, когато е необходимо, както историята ни е показвала много пъти. Но всеки автор има своя собствена гледна точка за това как трябва да изглеждат неговото творчество, обществена позиция и начин на изразяване.