Преди време имах намерение да напиша монография с работното заглавие "Идеята за храм в българската литература", която, разбира се, трябваше да успореди и по-скоро да "заплете", да едини езиците на религиозно-етическото и художествено-естетическото (а те често пъти са неразлъчни), на религиозната и художествената херменевтика.

Самата аз съм ученичка в родната ми Варна на литератора богослов Димитър Ефендулов (завършил Славянски филологии в Софийския университет и Софийската духовна семинария), чиито уроци бяха незаменима школа по "херменевтика на художествения текст", по "екзегетика" на нравствено-философските рефлексии в литературата. Тълкувателските му инвенции неизменно бяха наситени с религиозно-верски заряд, но и с едно органично, синхронно, адекватно - като интерпретаторски ключ към определени творби теологическо (по)знание.

Тези уроци, няма как, се превърнаха и в своеобразни "строители" на светогледа ми, а по-късно и в оптики, призми, през които и досега чета литературата. И може би неслучайно - най-високостоящите класици в българската литература според личната ми ценностна скала са Йовков и Лилиев - разказвачът и лирикът, които "говорят с Бога"

Но да се върна на идеята за "храм в българската литература". Имах предвид както онези творби, които са центрирани около реалния строеж или пребиваване в църквата, във верската обител - от "Зидари" на П. Ю. Тодоров през обемното творчество на Константин Петканов (всъщност, тогава имах намерението наистина да се съсредоточа върху цялостното наследство на един от най-верски богоотдадените български писатели на ХХ в., "псалмопевеца" на българската православна църква, претопил всякакви светско-земни страсти в литургичното време, течащо между редовете на книгите му, но и върху топло-съкровената му екзистенциално-творческа връзка с Илия Бешков - може би най-вцърковените, най-безусловно религиозните представители на родната интелигенция от оная епоха) до потопената в раната и болката на света, но отвърната от него, взряна в други, отвъдни измерения, тиха, боголюбива проза на Деян Енев, да речем.

Но имах предвид и онези художествени произведения, които тематично, идейно, визионерски-поетологически ни отвеждат към трансцендентните висини, към метафизическите просвети, вгледани в неизразимото, вглъбени в неизречимото, потънали във всеразбиращата тишина на неразрешимото тук на земята (струва ми се повече от необходимо създаването най-малкото на литературноисторически и аналитично-интерпретаторски ескиз върху "молитвата" в българската литература - от Ботев и Вазов през Яворов, Дебелянов и Далчев до наши дни).

Защото, "ако метафизиката е познание за "невидимите неща", то тези неща са видими именно за и от литературата" (Велкова-Гайдаржиева, А. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов) в сентенционален литературноцентричен дух постулира Св. Игов.

Казвам всички тези неща не само за да изразя удоволствието и удовлетворението си от задълбочената и в основата си компаративистична книга на Калин Михайлов, но и защото тъкмо прочитът ѝ ме завърна към тях.

Християнски светогледната и в най-общ смисъл духовно-верската разтвореност на художествено-естетическата проблематика е същност на това изследване, което е повече от необходимо и своевременно за българската литературна култура. Струва ми се, че до момента нямаме цялостен монографичен труд, фокусирал се не просто върху отношението, а върху сцеплението, дифузията на християнство и литература, на време и вечност, на отсамно и оттатъшно - въобще върху религиозния светоглед, който е толкова насъщен, но от друга страна, маргинализиран не само в съвременното ни литературознание (редом с книгите на Д. Ефендулов от 90-те години на миналия век "Българска литература и библейска традиция", "Религия и художествена литература", "Религиозни първообрази в поемата "Септември" на Гео Милев, бих посочила и предходната книга на Калин Михайлов "Християнство и идентичност", а също и "Прочити върху християнския дух на българската литература" от Мария Огойска, "Екзегези. Из историята на българската литература" от С. Сивриев). При това - без никакъв българско-балкански комплекс за малоценност, поставяйки българската литература редом до световната.

Моето изказване, разбира се, се съсредоточава около българския "дял" в книгата. И в тази посока искам да подчертая, че очертавайки типологията на Йовковия свят през съпоставителен анализ с Елин Пелин, но и през интертекстуалния и бих казала екзистенциално-философски диалог с Деян Енев, К. Михайлов стига до редица проницания. Става дума за съполагането на "По жицата" от Йовков и "Лястовицата" и "Бялата лястовица" от Деян Енев: " надеждата в тези два разказа на Деян Енев "гледа" напрегнато (създавайки по този начин вътрешната динамика на инак бедните фабулно творби) и към (не)възможността да постъпиш благородно, да разбереш другия и да му съчувстваш, да прекосиш ограниченията му (вместо да издевателстваш над тях), да се отъждествиш с болката и страданието му...

Краят на разказа и тук, както при Йовков, "освобождава" натрупаната енергия, но и тук, както в "По жицата", остава жива връзката с хипотетичното бъдеще, ситуирано извън неговата рамка. Защото природата на надеждата, опираща се върху вярата, е такава: тя е насочена към нещо, което (още) не се вижда, затова то може да остане и непоказано в рамките на повествованието (ср. Римл. 4:17-18, 8:24; Евр. 11:1)

Квалификацията "гадна", прикрепена към "предстоящата" лястовица от измъченото и копнеещо за покоя на съня съзнание на момчето, появяваща се във финалното изречение на разказа, не бива твърде много да ни впечатлява: тя трябва да бъде възприемана като най-ниската "точка" в една скала, откъдето би могло да се тръгне нагоре, пак по "законите" на надеждата.

В полза на придвижването на такъв тип тълкуване говори и включеността на разказа "Бялата лястовица" в сборника "Мария", в чийто контекст част от набелязаните вече особености зазвучават по-силно" (Михайлов, К. Християнство и литература. Фигури на (не)благородното).

И понеже беше споменат сборникът "Мария" на Деян Енев от 2016 г., чийто подбор е дело на Светлозар Игов, струва ми се, че особено ценна, продуктивна тук е Св.-Иговата концептуална формула за Йовковия привиден, метафизичен реализъм от изключително проникновената и генеративна за българското литературознание книга "Балканът, ханът и чифликът. Привидният реализъм на Йордан Йовков", смислотворчески продължаваща тълкувателските находки на големия майстор интерпретатор Иван Мешеков за Йовковия художествен уж реалистичен космос като съзерцателно-мистичен, тукашно-отвъден, митологично-надвременен, изобщо за Йовков като романтик, предрешил се в реалистични одежди. Ще ми се да припомня Ив.-Мешековото определение за Йовковия "езически реализъм, етически и религиозно християнски осмислен" (Мешеков, Ив. Есета, статии, студии, рецензии). Но това вече е друга много голяма тема, отвеждаща ни към типологически важни модели на българските творчески почерци, на българските художествени светове.

Мисля си, че не би могло да бъде и другояче, след като и самата надежда, на свой ред, зависи от непредвидимото действие у човека - и тук трябва да се има предвид не само героят, но и авторът, и читателят на една творба - на друг невидим, но мощен фактор - факторът, който Писанието и юдео-християнската традиция, от която е част то, продължават да назовават и до днес с името благодат" (Михайлов, К. Християнство и литература. Фигури на (не)благородното).

Бих добавила и блаженство, което според християнския категориално-понятиен апарат, според "християнската антропология" е умението на човека да живее в мир със себе си, "надмогвайки телесните страсти, като ги подчинява на духа" (Ефендулов, Д.). Блаженството е вътрешно преживяване, озарение на ума и сетивата, при което настъпва душевна радост - тиха, външно почти незабележима.

Оная трансцендентна радост или трансцендентна красота, според интерпретацията на Калин, възможна в "отечеството на езика", в която ни потапя цялата книга, за да изживеем своите възвишения по пътя от предела на човешката низост към "рицарското" у себе си; от Виктор-Юговата епископия до Деян-Еневата "малка домашна църква"...