Откакто преди пет дни Райън ми предложи да се преместя при него и се съгласих, той няма търпение това да се случи. На сутринта след вечерното парти се събудих и го заварих да говори по телефона с фирма за преместване и да уговаря услуга за по-късно на същия ден благодарение на отмяна на друг ангажимент в последния момент.

Убедих го да почака малко, дори и да е за една седмица, за да се увери, че действително иска това, а не го е казал просто заради вечеря със скъпо вино и идеално приготвено говеждо филе. Освен това споменах, че малко е избързал с обаждането на преносителите, при положение че още нищо не съм опаковала.

- Ако в действителност не искаш да се преместиш при мен, ще ми кажеш, нали?

Райън е застанал пред огледалото в банята и завързва вратовръзка на тъмносиньо и сиво райе и се опитва да се държи така, сякаш ме е попитал нещо съвсем незначително. Нацупил се е. Нещо, което забелязах и преди, когато нещата не станат така, както му се иска.

Скачам на плота и се приплъзвам по бялата мраморна повърхност, докато не сядам точно пред него. Той поглежда над рамото ми, сякаш все още може да види нещо от напредъка си в огледалото зад мен. Тази сутрин се държи леко по бебешки.

Запомнила съм вече лицето му, но все още го изучавам във всеки удобен случай, като гледам за всяка малка част, която може и да съм пропуснала. Той е привлекателен по един класически начин. Има гъста тъмна коса, която е склонна да се начупва в краищата, когато порасне твърде дълга - както е сега. Сините му очи са поразителни и въпреки че тъкмо се е обръснал, знам, че до довечера челюстта му ще е леко потъмняла и ще ме полазят леки тръпки, когато ме подраска с нея по врата.

Избутвам ръцете му и му помагам да завърже вратовръзката си докрай.

- Разбира се, че искам да се преместя при теб. Откъде ти хрумна това?

Райън поглежда надолу към вратовръзката си, изправя я, въпреки че е вече права, но просто иска да свърши нещо. Тази сутрин не ме е докосвал и почти не ме е поглеждал. Да, абсолютно бебе.

Тъй като не отговаря на въпроса ми, добавям:

­- Да не си променил решението си за това, дали ме искаш тук? Знам, че си мислиш, че избягвам да опаковам вещите си, но съм отделила целия си ден днес, за да свърша тази работа, а от "Гудуил" ще дойдат да вземат всичко, което не ми трябва. Но мога да им се обадя и да анулирам поръчката...

Той най-сетне ме поглежда и докосва.

- Все още искам да се преместиш тук. Не знаех, че това са плановете ти за днес. Но си избрала деня, в който няма да мога да ти помогна. Днес съм затрупан със задачи.

Днес е четвъртък и той ще е на осемдесет километра оттук в офиса си в Източен Тексас. Както прави всеки четвъртък.

- Знам, че моментът е кофти. Но днес беше единственият ден, в който можех да се освободя от работа и единственият следобед, в който от "Гудуил" могат да изпратят товарен камион. Нямам кой знае колко вещи, така че дори да съм сама, няма да ми отнеме много време.

Той ме притиска отстрани, докато се навежда и ме целува по устните. Вече не се цупи, а аз сключвам крака около неговите и го придърпвам по-близо до себе си.

- Може би пък мога да се обадя и да кажа, че съм болен. В крайна сметка шефът съм аз и е крайно време да злоупотребя с властта си - казва той със смях.

Подсмихвам се между целувките.

- Запази болничните си за нещо по-добро от опаковане на кашони. И наистина няма да има толкова много неща за пренасяне, след като съм решила да даря почти всичко. - Хвърлям поглед през вратата към банята. - Моите вещи не са толкова хубави, колкото са твоите, така че нямам причина да ги пазя.

Той обгръща лицето ми с ръце.

- Казах ти, че ще направим място за всичко, което искаш да донесеш. Не е нужно да изхвърляш вещите си.

Леко прехапвам долната си устна и отговарям:

- Уверявам те, че не искаш грозния ми диван от магазин за втора употреба в хола си.

- Как да знам дали не искам грозния ти диван от втора употреба в хола си? Ти никога не ми даваш да го видя.

Опитвам се да избегна този опасен като минно поле разговор, като отклонявам поглед встрани, но Райън придърпва брадичката ми обратно и отново се взираме един в друг.

- Няма нужда да се притесняваш.

- Напротив, има - отвръщам аз, задържайки погледа си в него. След това се навеждам и бързо го целувам, за да избегна ново цупене. - Ще видиш в събота, когато се срещнем с хамалите там. Вчера се уговорих с тях. А неделя ще посветим на търсене на място за нещата ми тук. Запази болничния си за понеделник. Дотогава и двамата ще сме изтощени и съм сигурна, че ще имаме нужда от ден по пижами. Като пижамите не са задължителни.

Той опира челото си в моето, а усмивката му е заразителна.

- Уговорено!

След последна бърза целувка той ме избутва и бавно излиза от банята.

Двайсет минути, след като шевролетът "Тахо" на Райън излиза от алеята, аз правя същото с моята десетгодишна тойота "4-Рънър". Лейк Форбинг е средноголям град в Северна Луизиана, известен с плодородните си земи и дълбоките си залежи на природен газ. Има много пари в този район, но е по-скоро спокойно място. От къщата на Райън са необходими петнайсет минути, за да стигнеш до "Лейк Вю Апартмънтс", и доколкото мога да преценя, той изобщо не е близо до езерото, на което е кръстен.

Спирам на празното място, определено за апартамент 203, точно до оставения наблизо камион на "Гудуил".

- Подранил си, Пат - обръщам се към шофьора, щом и двамата слизаме от автомобилите си.

Той кимва.

- Първият обект не ни отне толкова време, колкото си мислех. Кой е апартаментът?

Пат ме следва нагоре по стълбите, докато помощникът му отваря задната част на камиона. Спирам пред една от вратите и изваждам ключовете от чантата си.

- Ето ме и мен.

Той кимва отново и слиза обратно долу. Отнема ми няколко опита, докато отворя резето. След известно неизползване отново е заяло. Точно когато го завъртам, чувам туп, туп - звука от товарна количка, която подскача нагоре по стълбите.

Задържам вратата отворена, докато Пат и помощникът му се мъчат да прокарат количката през тясната врата.

- Къде да ги сложим? - пита ме той.

Оглеждайки се из празния апартамент, му отговарям:

- Просто ги оставете в средата на стаята.

Хвърлям поглед на първия куп кашони, всичките пълни с вещи, които съм опаковала през последните четири дни. Вещи, които Пат е складирал за мен в ремаркето на камио­на, докато стана готова да ми ги донесе тук. Вещи, които ще преместя в дома на Райън в събота. Вещи, за които ще ка­жа, че притежавам от години, вместо от дни.

Нужни са два курса, за да качат всички кашони горе. Изваждам пет банкноти от по двайсет долара от задния си джоб и ги подавам на Пат. Това не е услуга, която предлагат от "Гудуил", но срещу определена сума пари в брой той е повече от щастлив да помогне. Момчетата почти са излезли от апартамента, когато ги питам:

- О, донесохте ли допълнителните кашони?

Пат свива рамене и се обръща към помощника си.

- Да, в камиона са. Искате ли да ви ги донесем?

Дори някой от тях да смята това за странно, не го показва.

- Не, можете да ги оставите на тротоара пред колата ми.

Придружавам ги обратно навън. Докато разтоварват купчината несгънати кашони, аз отивам до задната страна на колата си и изваждам от багажника малка черна чанта. Благодаря им отново, докато се качват обратно в камиона. Остават само няколко неща, за които да се погрижа.

Разпределението на апартамента е съвсем стандартно. От входната врата се влиза в малък хол с кухня срещу черна стена. Тесен коридор води към банята и спалнята. Килимът, паркетът и стените са всички в бежово.

В кухнята разопаковам черната чанта и изваждам четири менюта от разположените наблизо ресторанти и три снимки на мен и Райън, които съм разпечатала в будката на CVS, както и седем магнита, с които да ги прикрепя към хладилника. След това вземам различните подправки и преди да ги наредя на вратата на хладилника, изсипвам половината от всяка в мивката.

С черната чанта в ръка се премествам в банята, където изваждам шампоана и балсама и изливам половината от бутилките в мивката, преди да ги сложа на ръба на ваната. След това разопаковам един сапун "Lever 2000" и го слагам на сифона на мивката, пускам водата да тече и го завъртам на всеки няколко минути, докато надписът избледнее, а ръбовете на блокчето се заоблят.

След това го оставям в малкото вградено пространство на стената на душа. Пастата за зъби е последна. Започвайки от долния край, изстисквам една част, но оставям няколко капки по ръба на мивката, точно както правя при Райън, макар и да знам, че той ще мрънка за това. Без да слагам капачката обратно, оставям тубичката на плота близо до чешмата.

Последно минавам през спалнята. Изваждам няколко метални и пластмасови закачалки - последните неща в чантата - и ги подреждам върху празната метална пръчка в гардероба. Връщам се обратно в хола и разбутвам наоколо подредения куп кашони, докато подът не се покрие напълно. Вземам и отварям две от кутиите - едната е пълна с книги, а другата - с различни стари парфюми. Кутията с книги е лесна за разопаковане, така че ще отнеме няколко минути да наредя няколко малки купчини до кутията, сякаш все още се каня да ги опаковам.

За флаконите от парфюми ми трябва малко повече време. Премествам кутията на малкия кухненски плот, разопаковам първите четири парфюма най-отгоре и ги поставям на ламинираната повърхност. Светлината от прозореца попада точно върху тях, като тънкото цветно стъкло играе ролята на призма, разпръсквайки лъчи в синьо, лилаво, розово и зелено из цялата стая.

От всички неща, които купувах през седмицата, флаконите от парфюми бяха най-трудни, но и най-забавни за търсене. Всъщност е случайност, че изобщо ми се наложи да ги търся, но след като се натъкнах на публикация във Фейсбук, в която Райън беше отбелязан, осъзнах, че точно това е предметът, който трябва да "колекционирам".

Миналата година той беше подарил на майка си един за рождения ѝ ден. Беше ар деко модел - топка гравирано стъкло, увита в сребро и украсена с малки огледални квадратчета и изглеждаше точно като типа подарък, който Джей Гетсби би подарил на Дейзи. Беше красив и от усмивката на лицето ѝ си пролича, че ѝ харесва.

А ако бях от типа жени, които колекционират нещо, то със сигурност щяха да са парфюми.