В "Маршът на идолите" авторът води читателите към причудливите скални образувания около Кърджали, Белоградчишките скали, Банско, Бобов дол и Гърмен.

ПРЕДГОВОР

Те бдят от хилядолетия над знаковите скални светилища в България. Изглеждат като чудовища с двойна паст, огнедишащи ципо - крили, навъсени сфинксове, циклопи. Едни са със застинали в ужас човки и усти, други напомнят за ослепени от слънцето кучета, жаби и костенурки. Трети - все така смразяващи в ролята на мегалитни стражи - надзирават с пещерни отвори вместо очи, които ни пронизват и приковават според пада на светлините и сенките. Пазители на свещени пространства, посредници между поклонници и жреци или просто наблюдатели от приказните форми на изветряне са тези исполини там, където планината среща небето? И ако са само природни кодове, имат ли място във вероятността миналото да държи ключа за настоящето? Или обратното?

Предполага се, че предците ни приемали чудатите ваяния за подобия на своите богове и затова ги обожествили, създавайки около тях култови центрове. И че вече дооформени в образи за преклонение, идолите участвали като декор в обредите, наред с вкопаните наоколо жертвеници и хранилища за дарове, с всечените олтари, улеи и преливници.

Това са места преносители на неразчетена информация, те са складове за астрономическите познания на древните, послания за строителните им умения, настоява друго тълкуване. Какво правят иначе там изсечените карти, копиращи небесните съзвездия? Защо все там, в зоните на свещенодействия, се намират протоскулптури на летци и на неземни напрaви, на съоръжения, напомнящи за съвременни артинсталации? Как са повдигани, премествани, напасвани и обработвани монолити от по шестдесет до сто тона всеки като част от конструкции, пред които днешните технологии са безсилни? Какво ли са знаели нашите предшественици за онова, което ние трябва да знаем?

И какво още ни внушават всички тези каменни творения, сякаш неми свидетели на нещо стряскащо, връхлетяло ги някога и погубило всичко?

Кое е това гибелно нещо?

Нашествия, епидемии, катаклизми?

Как е изглеждал този прастар свят, преди да бъде затрит?

И затрит ли е бил?

И поредната загадка: кумирите ли са изниквали заради близостта на светилищата със старинните пътища, или пътните трасета са прокарвани заради вече съществуващите храмови пространства, населени с култови фигури?

Чие дело наистина е този непроучен пантеон от полухора-полубогове, натоварен с памет за отдавнашни времена?

Кой е оформил причудливите композиции високо в скалите, огромните лица, профили, торсове?

Кой?

Ерозията, стихиите, човекът?

Достигналото до нас остава забулено в тайнства. Като във филм за изчезнали внезапно цивилизации.

Дългите коси. Изящният нос. Малките, почти кръгли плътни устни. И тези празни очи, които обсебват от дълбините на времето. Най-озадачаващата структура в Източните Родопи увенчава труднодостъпна, наклонена овална площадка, затворена от юг с отвесни канари.

Вляво от Девойката (наричана още Момата), личат барелефи на мъже, а под нея е изсечена стая, до която се стига през пръстеновиден отвор. Десет, петнадесет, двадесет минути, а може би и още толкова не ще откъсвате очи един от друг.

Факт: огромното й лице ще ви следва дълго след това. Наред с изненадата, че докато преглеждате снимките си след изнурителното достигане до обекта, ще установите, че Девойката и неколцина от приближените є са вдълбани в челото на друг грамаден, едноок женски лик. Ще забележите и още страшновати образи.

Преживяване без аналог за екстремници.

Структурата властва от върха на варовиков масив, под него се вие широко над двеста метра речно кори - то. Същата южна ориентация следва и Лъвската глава над Ропотамо. И в двата комплекса животинският цар бди полегнал със затворени очи, вписан съвършено в природната среда.

И в двата случая скалата изглежда доработвана (предполага се, че прародителите ни приемали животните като връзка между хората и богове - те, но и като защитници на жреците). Зимнишкият лъв обаче e изсечен анфас, а монументалността на вну - шението поразява от километър.