Книгата е родена (почти едновременно с "Мандарините") през 1954 г., но е издадена много (34 години) след смъртта на авторката си, през 2020 г., от доведената дъщеря на Симон дьо Бовоар - Силви. Затова не е без значение, че героинята, от чието име се разказва, също носи името Силви. А така също, че когато е писана повестта, все още неосиновената дъщеря на Симон дьо Бовоар е на възрастта, на която са двете деца в "Неразделни".

Шест години по-късно (тогава Силви е вече студентка по философия и е на възрастта, на която умира Заза, главната героиня) Силви льо Бон става дъщеря на Симон и (официално) се превръща в Силви дьо Бовоар.

Някъде тогава, в прословутата си лекция "Какво може литературата", френската писателка ще каже, че смисълът на писането е именно в това: "Да се бори с времето, да се бори срещу забравата и в крайна сметка - срещу самата смърт". Ето защо, вярва тя, разказването трябва да напомня чудодейния акт на възкресението. И което е по-важно, то трябва да пресъздава живите. Според образеца заложен в спомените.

До тази идея стига и осиновената дъщеря на Симон дьо Бовоар, която в предговора към "Неразделните" ни показва как сложната плетеница от тела, родства, спомени и текстове е формирала първо майка ѝ, а по-късно и самата нея. "Тайнствено като любовта приятелство" ще нарече тази плетеница Силви дьо Бовоар и дискретно ще ни подсети (стр. 7), че то нямаше да бъде възможно, ако двете невръстни деца не са знаели за приятелството на Монтен с Ла Боеси. Нещо подобно ще признае и друг от героите в книгата - юношата Паскал Блендел. Той също ще излезе от страниците ѝ, ще оживее и (с врeмето) ще се превърне във философа Морис Мерло-Понти. Ала част от сянката му ще си остане в същите онези времена и събития, описани в романа. Защото и той ще се влюби в Заза и защото същата тази любов ще го формира както като човек, така и като учен хуманитарист.

Така, точно век след сприятеляването на двете деца, тази повест ще дойде на бял свят, за да ни покаже, че няма нищо по-важно от лабиринтите на паметта. С уговорката, че ние не сме това, което помним. Нито онова, което разказваме. Нито онова, което се разказва за нас.

Вероятно затова книгата започва с признанието:

Струва ми се, че отговорът е в предпоследното изречение: "Гробът ѝ беше покрит с бели цветя и почувствах смътно, че Андре бе умряла, задушена от тази белота". Възможна ли е подобна смърт? Възможно ли е да се умре от белота? Вярно е, че има "бяла смърт", но тази е друга. Това е белота, която пáри. (Неслучайно, когато Андре/Заза е осемгодишно дете, роклята ѝ пламва и бедрото ѝ изгаря до кост). В подобна белота няма нищо привидно и нищо неистинско. Затова и момиченцето, с простота не от този свят, заявява: "Омръзна ми да играя" (стр. 24) и заживява с историите на Дон Кихот и Сирано дьо Бержарак.

Живее не с поезията, а във или вътре в поезията, превръщайки стиховете на Мюсе и Вини в свой дом (41 стр.). Дали ѝ е било уютно в този дом или е живяла в него, защото е единственото място, където би могла да намери подслон? Сякаш в разплитане на загадката другото - вече превърнало се в жив класик на френската литература, четиридесет и шест годишно момиченце - ще разкаже за онази неразделност, в която две деца и днес, сто години по-късно, продължават да водят същия онзи разговор:

Случайно или не, фигурите, които разговарят, все още са под сянката на смоковницата, ала дали тази смоковница е същата, под която са били Натанаил и Филип (Йоан 1:48), ние не знаем. Но ще научим, когато отново станем деца.