Шон Даниълс възвърна съзнанието си полека, на непостоянни вълни. Първо натежалите му клепачи потрепнаха, а после дробовете му отчаяно поеха на пресекулки глътки въздух. Малкото въздух, който успя да вдиша, беше застоял, задушен, със странна смесица от миризми, които той не разпозна. Шон преглътна няколкото капки слюнка, които жлезите му успяха да произведат, но почувства, че гърлото му стърже и пари, сякаш е изгълтал купа смлени лютиви чушки, гарнирани с натрошени стъкла. Болката го накара да потрепери и да затаи дъх за няколко секунди. Очите му, объркани и разфокусирани, инстинктивно се отместиха наляво и после надясно.

Нищо.

Шон не виждаше нищо друго освен мрак.

Мисълта не го изненада и главоболието, което току-що избухна в черепа му, наистина беше като най-ужасния махмурлук.

- Ох - изпъшка той и отново напълни белите си дробове със застоял въздух.

Опита се да преглътне още малко слюнка, но се закашля и това предизвика изгарящата болка в гърлото му да обедини сили с главоболието му. Накара цялото му лице да пулсира.

- Мамка му - прошепна Шон и изпусна още един сънен дъх. - Какво съм пил снощи... Бензин?

И тогава той осъзна, че лежи по гръб върху някаква не много удобна повърхност. Това със сигурност не беше неговото легло.

Ала когато Шон се опита да помръдне, не се случи нищо.

- Какво става, по дяволите?

Той отново се помъчи да се раздвижи.

Абсолютно нищо - пръстите, краката, ръцете, вратът му... нищо не помръдваше.

- Какво става, мамка му?

И тогава Шон чу странен звук, който се разнесе някъде вдясно от него. Все едно някой премести тежестта си върху стол.

Шон веднага стрелна очи в тази посока, но не видя нищо.

- Хей? Кой е там? - опита се да извика той, но гърлото му беше пресъхнало и гласните му струни бяха твърде немощни, за да произведат други звуци освен шепот. Шон обаче продължи: - Моля, ще ми помогнеш ли? Не мога да помръдна.

Не получи отговор.

- Хей? - помъчи се отново той. - Има ли някого там?

Тишина.

Шон стисна силно очи, доколкото можа, после примига и отново ги отвори. Не му се струваше, че сънува. Всичко сякаш беше истинско - мракът, пулсиращото главоболие, парещото гърло, задушният въздух... и не можеше да помръдне. Той почувства, че бързо го обзема отчаяние.

- Добре. Буден сте.

Монотонният и неясен мъжки глас, който Шон чу, се разнесе вдясно от него.

Той се помъчи да обърне глава в тази посока, но мускулите на врата му не реагираха. Очите му, от друга страна, се отместиха надясно, доколкото можаха.

- Кой е там? - попита Шон със задавен глас. - Може ли да ми помогнеш, моля? Не знам какво се е случило, но не мога да се движа.

- Да, знам - спокойно отговори мъжът и щракна електрическия ключ за осветлението.

Точно над Шон проблесна два пъти електрическа крушка, монтирана в солидна метална решетка, и после светна, обливайки стаята в толкова ярка светлина, че опари ретините на Шон. Той инстинктивно затвори очи, но тъй като главата му беше върху същата неудобна повърхност, върху която лежеше, и не можеше да помръдне врата си, нямаше как да избегне яркия блясък, който го прониза като коварен удар. Въпреки че беше затворил очи, светлината беше толкова силна, че проникна през клепачите и зрителния му нерв и се сблъска с вече непоносимата болка в главата. Шон имаше усещането, че мозъкът му ще се разтопи.

- Ох - изпъшка той и дъхът заседна в гърлото му. - Светлината е адски силна.

- Изчакайте една минута - спокойно отвърна мъжът. - Очите ви ще свикнат.

- Какво става? - попита Шон с тон, доближаващ се до отчаяние. - Къде съм? Защо не мога да се движа? Кой си ти?

- Вие сте в моята операционна зала - отговори мъжът. - Върху моята операционна маса.

- Операционна маса ли? - Шон примига и отвори очи за част от секундата, а после ги присви. Светлината все още беше твърде силна, за да ги отвори напълно. - Болница ли е това? Претърпял ли съм някакъв... - Гласът му стана грачещ, когато си помисли за последиците. - Нещастен случай? О, боже, какво се е случило? Моля те, кажи ми, че не съм парализиран.

Мъжът не отговори веднага, сякаш мислеше какво да каже. Накрая реши да продължи с въпрос вместо с отговор.

- Кое е последното, което си спомняте, господин Даниълс?

Шон чу, че стъпките на мъжа го заобиколиха от другата страна.

- Хмм... - Той се опита да мисли, но главоболието сякаш беше изградило крепост около паметта му. - Аз... аз... не помня. Главата ме боли толкова силно, че имам чувството, че ще се пръсне.

- Не бързайте - рече мъжът. Сега гласът му се чу от лявата страна на Шон. - Вие бяхте упоен. Главоболието, пресъхналото гърло, сковаността, замъглената памет... всичко е съвсем нормално.

В същия момент Шон чу друг звук, нещо като изтракване на метал върху метал. Той изпусна затаения си дъх и отново примига. Очите му най-после се успокояваха от ярката светлина и успя да ги задържи полуотворени. Веднага ги отмести от дясно наляво и се опита да види колкото може повече.

Поради невъзможността да движи врата си и да промени положението на главата си, тъй като лежеше плътно по гръб върху операционната маса, Шон не можа да види много.

Таванът беше боядисан в бяло. Стените бяха облицовани с плочки, също бели, и доколкото виждаше Шон, излъскани до блясък. Миризмите, които не можа да разпознае отначало, започнаха да се изясняват - почистващи препарати, антисептични средства, дезинфектанти... типичната странна комбинация на миризми, каквато имаше във всяка болница.

- Хмм... - Шон затвори очи и отново напрегна паметта си. Главоболието обаче беше много достоен противник. - Главата ми е пълна каша... и адски ме боли. Може ли да получа нещо срещу болката?

- Това не е добра идея - отвърна мъжът. - Болкоуспокояващите не взаимодействат добре със седатива, който ви беше даден. Моля, положете усилия.

- Паметта ми е замъглена като на проститутка на метамфетамини - каза той и отново примига срещу ярката светлина. - Но аз... имам някакъв смътен спомен, че отидох до кварталния бар да изпия едно-две питиета.

- Къде се намира? - попита мъжът. - Помните ли името на бара? Помните ли къде живеете?

Шон се поколеба за момент. Паметта му засичаше като стар двигател.

- Хмм... Живея в южен Лос Анджелис.

Мъжът зачака, но Шон не продължи.

- Може ли да бъдете малко по-точен? - настоя мъжът. - Помните ли квартала в южен Лос Анджелис, където живеете?

Този път Шон се забави само една секунда.

- Да - отговори той, когато нещата най-после започнаха да придобиват очертания в паметта му. - Живея в Ломита, на ъгъла на Ешелман Авеню и Двеста и петдесета улица.

- Много добре, господин Даниълс - рече мъжът и най-после се приближи достатъчно, за да може Шон да го види за първи път.

Мъжът се надвеси над операционната маса, но тъй като лежеше и лампата светеше право в очите му, за Шон беше невъзможно да прецени дори колко висок е той. Косата на мъжа, ако изобщо имаше такава, беше плътно прибрана под синьо-зелена хирургическа шапка. Носът, устата и брадичката му също бяха скрити под стандартна хирургическа маска. Шон видя само очите му - тъмни и дълбоко хлътнали зад предпазни очила.

- Помните ли нещо друго?

Шон напрегна още малко паметта си.

- Хмм... Мисля, че разговарях с някого. Но не помня с кого.

- В бара ли?

- Така мисля, да.

- Добре. Спомняте ли си нещо друго?

Шон се опита, но паметта му беше като кална локва.

- Не, нищо - отговори той и очите му се напълниха със сълзи. - Моля те, кажи ми, какво се е случило с мен. Защо съм тук? Защо не мога да се движа? Защо не помня почти нищо?

Мъжът отстъпи назад от операционната маса и изчезна от полезрението на Шон.

- Всичко е наред, господин Даниълс. Няма за какво да се тревожите. Ако бъда напълно откровен, на спомените не може да се има доверие, знаете ли това? Особено на онези, които се създават веднага след травмиращо събитие. Те се изкривяват, раздробяват се и после, когато се опитваме да си спомним, се сглобяват отново по начини, които изобщо не приличат на първоначалните. И тогава започват проблемите.

Хората имат голямо доверие в онова, което уж помнят, като смятат, че това е дословен разказ на случилото се. Но рядко е така. Там, където има празноти в паметта ни, мозъкът прави догадки и ги запълва с онова, което мисли, че е подходящо. Важни детайли, които не може да си спомни, се заместват от въображението. Разбирате ли колко проблематично може да е това?

Шон нямаше представа.

- Твърде много хора възприемат спомените като факти - продължи мъжът. - Но те не работят така. Те са по-скоро като възприятие на случилото се, отколкото истинска реалност.

- Тогава... - Шон се поколеба и в долните му клепачи се насъбраха сълзи. - Искаш да кажеш, че може никога да не си спомня какво ми се е случило?

- Не, съвсем не. Мога само да ви кажа, господин Даниълс, че сте отишли да пийнете нещо в кварталния бар и в това време сте си навлекли неприятности.

Шон отново чу онова, което звучеше като тракане на метал върху метал. Звукът не беше силен - по-скоро като поставяне на инструменти върху метален поднос.

- Неприятности ли? - попита Шон с колеблив и разтревожен глас. - Какво искаш да кажеш? Какви неприятности? - Отстрани по лицето му се стече една сълза.

Мъжът отново пристъпи в полезрението на Шон. Този път буташе количка с инструменти.

- Вие сте разговаряли с някого в бара, господин Даниълс. И този някой е бил неприятност.

- Какво? - стъписа се Шон, като все още примигваше срещу ярката светлина и усилено се мъчеше да си спомни.

Сбил ли се беше? Наръган с нож ли беше... или прострелян? Дали онзи, с когото е разговарял в бара, някак бе увредил гръбнака му? Затова ли не можеше да се движи? Това ли се опитваше да каже докторът?

Сред всичките тези въпроси, една нова мисъл изскочи на преден план и разтревожи Шон. Той се опита да се фокусира върху лицето на мъжа.

- Не разбирам. Откъде знаеш, че човекът, с когото съм говорил в бара, е бил неприятност?

Мъжът се ухили и задържа напрежението още няколко секунди.

- Защото онзи човек бях аз.

Шон се намръщи.

- Какво?

Мъжът протегна ръка към нещо върху подноса с инструменти вдясно от него.

- Имам един въпрос към теб... Шон.

Промяната в обръщението очевидно беше умишлена.

Мъжът взе малък чук от подноса с инструменти и нещо, което приличаше на длето с дебел, заоблен край вместо заострен.

- За чупене на кости - каза мъжът, - мислиш ли, че този вид длето ще свърши работа, или да потърся нещо малко по-тежко... и може би по-остро?

- Какво? - Шон стрелна очи към чука и длетото за секунда и после отново се съсредоточи върху лицето на мъжа.

- Не искам да разкъсам кожата - обясни мъжът. - Искам да счупя костта, но не искам да правя разрези на кожата или плътта. - Той повдигна рамене. - Но очевидно хематомите и нараняванията са в реда на нещата. Трудно е да счупиш кости, без да причиниш наранявания, нали?

Сърцето на Шон пропусна един удар.

- Аз... не разбирам.

- О, съжалявам - рече мъжът и върна чука и длетото върху подноса с инструменти. - Моля, позволи ми да поясня. Снощи в бара сипах нещо в питието ти.

Този път Шон само присви очи и се вгледа в него, опитвайки се да прецени дали не се шегува.

- Беше единайсет и петнайсет - продължи мъжът. - Тогава ти ми каза, че трябва да си тръгваш. Предложих да те почерпя по още едно - последно, нали се сещаш? Знаех, че няма да откажеш още едно уиски, затова, когато отиде до тоалетната, сложих опиат в питието ти.

- Това... някаква шега ли е?

Мъжът размаха ръка, посочвайки стаята, в която се намираха.

- Очевидно не.

Шон примига и отстрани на лицето му се стече още една сълза.

- "Подправял" съм питиета доста пъти преди - продължи мъжът - и мога да кажа, че съм овладял до съвършенство техниката и подбирането на подходящия момент. Вече бяхме изпили питиетата си и излизахме от бара, когато опиатът започна да действа. Когато ти изпадна в безсъзнание, бяхме до колата ти. Нямаше свидетели. Беше фасулска работа да те кача в нея.

- Аз... не разбирам. - Страхът беше завладял гласа на Шон. - Защо? Защо го правиш?

- Краткият отговор ли? - отвърна мъжът. - Защото ще ти причиня болка, Шон. Много болка. - Гласът му прозвуча напълно сериозно.

Шон отново се опита да се размърда, но нито един мускул в тялото му не реагира.

- И това е страхотно за състоянието, в което се намираш, Шон - обясни мъжът. - Каквото и да ти направя - да счупя костите ти, да изтръгна ноктите на краката ти, да смачкам тестисите ти, каквото и да е... няма да усетиш нищо. - Той замълча умишлено. - Засега... Но въздействието на невромускулния блокиращ агент, който ти дадох и който те парализира от врата надолу, ще премине след...

- Мъжът погледна часовника си. - След около един час и петнайсет минути. И после ще дойде болката... отначало лека, докато нервната ти система бавно възвръща сетивността си. Вероятно ще започне с мускулни болки, които постепенно ще се превърнат в спазми. След това ще имаш чувството, че ставите ти са откъснати и заменени с натрошени стъкла.

Шон прикова изумените си от ужас очи в мъжа, който отново се надвеси над операционната маса.

- После... - Мъжът явно не беше приключил с обясненията. - Стомахът ти ще се напълни с жлъчен сок и ще повърнеш. Няма какво да направиш срещу това, но ще имаш чувството, че някой е забил горящ юмрук в хранопровода ти, изгаря и разкъсва стените му и изпраща в гърлото ти кръв, която ще те задави и задуши, и ще имаш усещането, че се давиш. Колкото повече се събужда нервната ти система, толкова повече сигнали за болка ще изпраща към мозъка ти... и колкото повече сигнали получава мозъкът ти, толкова повече ще повръщаш, защото болката ще бъде непоносима. Ще се погрижа за това. Но в твоя случай имам страхотна изненада за големия финал.

Шон почувства, че въздухът около него сякаш стана по-тежък... и му е по-трудно да диша.

Мъжът пак взе чука и длетото от количката с инструментите. Въпреки че хирургичната маска покриваше носа и устата му, Шон можеше да каже, че се усмихва.

- Сигурен съм, че вече си го осъзнал - добави мъжът, - но не се намираш в болница. И аз не съм лекар, но ще направя всичко по силите си. - Той се обърна и се консултира с лист хартия върху количката с инструментите. - Е, да започваме ли?

- Моля те... - рече Шон с глас, задавен от сълзи. - Каквото и да мислиш да направиш... моля те, недей. Нямам много пари, но можеш да ги имаш всичките. Моля те, не го прави. Моля те, пусни ме да си вървя.

- Шшшт! - прошепна мъжът, сложи длетото върху дясното бедро на Шон и вдигна чука високо във въздуха. - Не затваряй очи. - Той кимна. - Гледай това.