В интервю за вестник "Берлинер цайтунг" Шлинк, който през юли ще навърши 80 години, споделя, че открай време следи с тревога какви настроения възникват и се затвърждават в десния политически спектър.

Прибра се вкъщи. Беше десет вечерта; в четвъртък затваряше книжарницата чак в девет, в девет и половина беше спуснал решетката пред витрината и входната врата, после беше тръгнал през парка, пътят му през парка беше половин час - по-дълъг, отколкото ако вървеше по улиците, но пък действаше успокояващо след дългия работен ден.

Паркът беше занемарен, лехите с рози - обрасли с бръшлян, а живият плет от лигуструм отдавна не беше подкастрян. Но пък ухаеше приятно, на рододендрон или на люляк, на липа или на айлант, на окосена трева или на влажна почва. Минаваше по този път както през лятото, така и през зимата, при хубаво и при лошо време. Докато се прибереше у дома, ядовете и тревогите му от деня се стопяваха.

Живееше заедно с жена си на първия етаж на висока къща в стил бел епок, купена евтино преди десетилетия, а междувременно покачила цената си и представляваща тяхната сигурност за старините.

Широкото стълбище, извитият парапет, външната мазилка, скулптурата на гола красавица, чиято дълга коса се спускаше от етаж към етаж - харесваше му да влиза в къщата, да се качва по стълбите и да отваря вратата с шарени цветя по горната ù стъклена част. Дори и когато знаеше какво го очаква вътре.

На пода в коридора лежеше палтото на Биргит, бяха захвърлени и две пазарски торби с хранителни продукти. Вратата към всекидневната зееше отворена. Компютърът на Биргит, както и вълненото одеяло, което тя обичаше да мята отгоре си, бяха на пода. До бутилка вино имаше обърната чаша, от която червената течност се беше изляла върху килима. Една обувка беше до вратата, друга до кахлената печка; както обикновено Биргит беше събула обувките си и ги беше запокитила накъдето ù падне.

Той закачи палтото си в гардероба, постави обувките си до шкафа и влезе във всекидневната. Сега забеляза, че и вазата с лалетата е съборена; счупените парчета и увехналите цветя лежаха в локвичка до пианото. От всекидневната влезе в кухнята. До микровълновата фурна имаше празна опаковка от пиле с ориз, а в мивката беше оставена полупразната чиния на Биргит и съдовете от закуската им. Трябваше да измие, избърше и подреди всичко.

Стоеше там и усещаше гнева в стомаха и в ръцете си. Но това беше уморен гняв. Твърде често се случваше да избухне и да утихне. Какво можеше да стори? Ако на следващата сутрин гневно нападнеше Биргит, тя щеше да го погледне засрамено и в същото време вироглаво, после щеше да извърне поглед и да го помоли да я остави на мира; само мъничко е пила, няма ли право и тя поне веднъж да пийне малко повечко, а колко пие, си е нейна работа, щом му пречи пиенето ù, може да си ходи. Или щеше да избухне в сълзи и да се обвинява и унижава, докато той започне да я уверява, че я обича, че е добра и че всичко е наред.

Не беше гладен. Засити го това, което Биргит беше оставила от пилето с ориз. Притопли го в микровълновата и го изяде на масата в кухнята. После подреди покупките в хладилника, пренесе бутилката от вино, чашата, счупената ваза и увехналите цветя от всекидневната в кухнята, избърса водата, поръси с лимонов сок петната от червено вино по килима, затвори компютъра, сгъна вълненото одеяло и изми съдовете. До кухнята имаше малко помещение - някога килер за хранителни продукти, сега перално; той премести прането от пералнята в сушилнята, а това от коша пъхна в пералнята. Свари вода, запари чай и седна с чашата си на кухненската маса.

Беше вечер като много други. В някои вечери, в които Биргит отрано се запиваше, по пода лежаха повече неща от две торби и чаша, а счупеното беше повече от една ваза. В други вечери, в които беше изпила първата чаша малко преди той да се прибере, беше весела, словоохотлива, мила, а ако не беше пила вино, а шампанско, беше обзета от жизнерадост, която го правеше и щастлив, и меланхоличен, както всичко хубаво, за което човек знае, че не отговаря на истината. В такива вечери си лягаха заедно. Иначе тя беше вече в леглото, когато той се прибереше, или лежеше на дивана или на пода и той я отнасяше до спалнята.

След това сядаше на табуретката пред тоалетката и я гледаше. Сбръчканото лице, повехналата кожа, косъмчетата в ноздрите, слюнката в ъгълчетата на устата, подпухналите устни. Понякога клепачите ù потрепваха, ръцете ù правеха някакви движения, тя изричаше думи, които нямаха смисъл, стенеше и въздишаше. Хъркаше - не чак толкова силно, че той да не може да заспи, когато по-късно си легнеше до нея - но достатъчно, че да му е трудно да се унесе.

Трудно му беше и да понася миризмата ù. Миришеше на алкохол и на болен стомах, а понякога от миризмата ù го пробождаше нещо, което му напомняше за топчетата против молци, които баба му слагаше в гардероба си. Ако Биргит повърнеше в леглото, което, за щастие, се случваше рядко, той отваряше широко прозореца и задържаше дишането си, докато почистваше леглото и пода, като от време на време отиваше до прозореца, за да си поеме дълбоко въздух.

Но никога не пропускаше момента на табуретката. Гледаше я и виждаше в съсипаното ù лице онова другото, незасегнатото, лицето от хубавите дни, което можеше да изглежда така различно при различните ù настроения, че понякога той се объркваше, но което винаги, дори и когато беше сънливо, уморено или смръщено, беше пълно с живот. Колко безжизнено обаче беше изражението ù, когато беше пила! Понякога в сегашното ù лице се виждаха и нейните по-ранни лица: решителното лице на студентката в синя риза, лицето на младата книжарка - предпазливо, сдържано, често изглеждащо му като загадка и вълшебство - лицето ù, когато се беше захванала с писане - съсредоточено, сякаш тя постоянно мислеше за романа си и никога не можеше да го изхвърли от ума си - зачервеното ù лице, когато, след като късно в живота си беше открила карането на колело, се прибереше у дома след едночасова или двучасова обиколка.

Лицето ù беше старо. Тя беше стара. Но нейното лице беше лицето, което той обичаше. На което искаше да говори и което трябваше да говори на него; чиито топли кафяви очи сгряваха сърцето му, чийто смях го подмамваше също да се засмее; което искаше да вземе в ръцете си и да целува, което го умиляваше. Тя го умиляваше. Нейното търсене на мястото ù в живота, тайната, с която обгръщаше писането си, мечтата ù по закъсняващия успех, страданията ù заради алкохола, радостта ù от деца и кучета - във всичко това имаше много неизпълнени, много неизпълними неща, които го умиляваха. Дали пък умиляването не беше по-слаба форма на любовта? Може би, ако то беше всичко. За него не беше всичко.

Когато ставаше от табуретката, не усещаше примирение. Не преставаше да иска нещата да са други. Но беше спокоен. Така се беше случило. Отиваше във всекидневната, сядаше на дивана и четеше новите книги - заради никога непресъхващия поток от нови книги беше станал книжар.