Младото момиче стоеше в сянката пред високия прозорец и като омагьосано наблюдаваше с вълнение бомбите, които падаха над града. Небето на изток, където бяха доковете, току проблясваше, озарено от всевъзможни цветове - жълто и синьо, розово и бледомораво, издигаха се и огромни облаци дим, поръбени в червено. Сякаш нощта на Гай Фокс* беше подранила. Или не: по-скоро приличаше на театрално представление, на последното действие в опера, като целият спектакъл се дирижираше от претърсващите небето палки на прожекторите.

И наистина тя си представи как играе на сцена, зад гърба й е огромната потънала в сенки стая, а в далечината небето пламти.

След това от мрака се появи нещо, прелетя много бързо, удари се в стъклото, пред което стоеше, и тя отскочи назад. Като отмина първият шок, се приближи до прозореца и видя птицата паднала върху дребния чакъл отвън, просната по гръб с криле, прибрани до тялото с неестествена старателност. Потръпваше конвулсивно, очите й бяха отворени и ги виждаше като малки черни мъниста на фона на небесното зарево. Каква беше тази птица? Не и бухал - възможно ли е да има бухали тук, насред града? - но би могло да е скорец, или дори малка врана. Знаеше, че птицата ще умре и още докато я наблюдаваше, потръпването секна и крилете се отпуснаха.

Тя си представи струпалите се по доковете хора, работници, моряци, пожарникари, минувачи по улиците и дори по домовете си да умират по същия начин с притиснати до телата ръце, загледани в пламналото небе, а после как погледите им помръкват и ръцете им се отпускат.

Вратата зад нея се отвори.

- Какво правиш? - попита сестра й с остър тон.

- Нищо - отговори момичето, без да се обръща.

Сестра й се приближи и побърза да дръпне тежките завеси, затвори ги, от което халките на високия корниз издрънчаха.

- Не знаеш ли, че има въздушна тревога и всичко трябва да е затъмнено?

Сестра й беше с четири години по-голяма и ужасно важна.

- Лампите не бяха запалени.

- Няма значение, разпоредено е всички завеси да бъдат спуснати, след като се стъмни.

Малкото момиче въздъхна. Казваше се Маргарет. Беше на десет.

- Една птица се удари в прозореца и умря - каза й тя. - Отвън е, на земята. Ако искаш, погледни.

- Не бива да стоиш тук, до прозореца. Ако падне бомба, прозорецът ще се пръсне на парчета от взрива и това ще те убие.

- Нима ще хвърлят бомби по нас, тук?

Това беше вероятност, за която не беше и помисляла преди това. Стана й любопитно какво ли е да полетиш във въздуха. Но Дворецът беше толкова голям, че със сигурност нямаше да се срути. Може само покривът му да пострада и най-много капаците на комините да паднат.

- Хвърлят бомби навсякъде - отвърна сестра й. - Хайде, тръгвай, мама и татко ни чакат.

Поведе я навън от стаята. Тръгнаха по широк коридор с полилеи и позлатени столове, наредени един до друг от двете страни на пътеката, както и големи, богато инкрустирани огледала по стените, бездушни като стражи.

Докато вървяха, Маргарет се загледа в сестра си с любопитство.

- Ама ти трепериш - подхвърли й.

- Какво?

- Страх ли те е от бомбите?

- Разбира се, че не - отвърна сестра й без да я погледне.

Стигнаха до широка двойна врата с двама облечени в ливреи лакеи, които стояха мирно - по един от всяка страна.

- Не мога да разбера защо птицата се блъсна в прозореца - каза Маргарет замислено. - Сигурно се е уплашила от експлозиите и светлините.

Двамата лакеи пристъпиха със стегната крачка напред и всеки отвори своята половина от двойната врата, за да влязат момичетата.

В просторния салон с висок таван тапетите бяха с цвят на старо злато, а килимът - тъмножълт. И тук висеше полилей. Големите потъмнели картини, главно портрети в различни оттенъци на черното, кафявото и червеното, не опираха в стената, а бяха леко наклонени напред, сякаш хората в тях стояха внимателно заслушани във всичко, което се случваше в салона. Имаше и огромна мраморна открита камина, в която зад решетката тлееше абсурдно слаб огън на въглища: по време на войната всеки беше длъжен да пести гориво.

Бащата на момичетата, висок и слаб, с костюм от сив туийд в три части, стоеше до камината с чаша шери в едната ръка и с цигара в другата. Майка им, със зелена копринена рокля, прическата й - като шлем от стъпаловидно подредени, накъдрени на маша букли - седеше върху покрито с лъскава басма канапе; тя също държеше цигара и чаша в ръка, въпреки че в нейната имаше джин.

- Ей, вие, двечките, здравейте! - обади се закачливо баща им. Поредица от бомби гръмна недалеч от тук и стъклата на прозорците се раздрънчаха, затова добави: - Страшна дандания, нали?

Говореше с леко заекване, което се усилваше, когато беше разстроен или превъзбуден.

След петнайсет минути сирените засвириха отбой. Маргарет и баща й се бяха настанили пред малка кръгла маса с извити крака, които завършваха с лъвски лапи. Играеха на шашки**. Майка й, все още излегната на канапето, прелистваше списание "Пънч". По-голямата сестра се беше настанила в кресло с отворена в скута си книга. Личеше си, че само се преструва, че чете. Маргарет я поглеждаше от време на време с присвити очи; беше й ясно, че сестра й все още се страхува, въпреки че бомбардировката беше спряла.

Баща им се приведе над играта.

- Аха! - извика победоносно. - Виж, ще стана крал.

Маргарет се изсмя презрително.

- Тогава ставаш крал на квадрат.

- Точ-ч-ч-чно така! - отвърна баща й и леко се изчерви, поради трудността да произнесе думата; срамуваше се от заекването си, или от този "говорен дефект", както майка й държеше да го наричат, въпреки че всъщност много рядко го споменаваха и никога в негово присъствие. Тя също се притесняваше заради него.

Не познаваше друг възрастен, който да заеква.

- Лилибет, скъпа - жената от канапето се обърна към по-голямата си дъщеря, която седеше, притиснала книгата върху коленете си - сигурна ли си, че и двете сте стегнали багажа си с всичко необходимо?

Госпожица Наш ще пристигне всеки момент.

- Да - отговори момичето - всичко ни е готово.

Продължаваше да седи без да вдига очи от книгата. Маргарет отново й хвърли един поглед. Атмосферата в стаята стана напрегната.

- Трябва да бъдете смели, и двете - подхвърли майка им уж небрежно. - Няма да е задълго и после пак ще бъдем заедно.

- Защо просто не отидем в Шотландия и тогава вие ще може да дойдете с нас? - попита Маргарет.

- Защото баща ви и аз трябва да останем тук, да бъдем с хората и да споделяме тяхната... тяхната...

- Тяхната какво? - настоя по-малката.

- Тяхната смелост - обади се баща й. - И да покажем на господин Хитлер, че не се страхуваме от него, нито от неговите бомби, и че никога няма да се оставим да ни терор-р-ризира. - Обърна се към по-голямата си дъщеря. - Нали така, Лилибет?

- Да, татко - отговори му момичето от креслото. Баща й посегна към един от пуловете, но се поколеба и се замисли. Маргарет отново се обърна тайничко към сестра си, присви очи и като видя, че родителите й не я гледат, изкриви лицето си в гримаса и й се изплези.

- Не разбирам за каква смелост става дума, като ни изпращате в Ирландия - обади се тя. - На мен това повече ми прилича на бягство.

Родителите й се спогледаха.

- Понякога си мисля, скъпа - каза кралят, като се усмихна към по-малката си дъщеря над дъската за шашки - че май е по-добре да ви изпратим направо при господин Хитлер. Сигурен съм, че само като го погледнете в очите и ще го изплашите до смърт!

Навън сирените отново завиха. Момичето в креслото вдигна очи от книгата към запердения прозорец и прелисти страницата.