Писателят, повлиял силно върху самооценката ни: излезе биография на Алеко Константинов
Издателство "Книгомания" издаде биография на класика на българската литература Алеко Константинов (1863 - 1897). Автор на "Алеко Константинов. Das Wunderkind. Биография" е Иво Милев - юрист, писател, преводач, изкуствовед и куратор.
"Книгата на Иво Милев е много сполучлив опит за изследване и тълкуване от гледната точка на съвременника на жизнения, политическия, научния и творческия път на Алеко Константинов. Важен принос на автора е издирването на непубликувани разкази и на единствения драматургичен опит на Алеко, запазени в архивохранилищата, но непотърсени от изследователите", отбелязва литературният историк и изследовател на българската литература Румяна Пенчева.
Иво Милев е автор на романи, на монографии за български художници (Илия Бешков, Николай Ников, Тодор Цонев, Владимир Димитров - Майстора). Важно място заема книгата му "История на българското изобразително изкуство", базирана на архива на Кирил Кръстев.
"Дневник" публикува откъс от предговора на биографията на Алеко Константинов, предоставен от "Книгомания".
Из "Алеко Константинов. Das Wunderkind. Биография" от Иво Милев
На Алеко Константинов може да съперничи единствено славата на неговия злополучен герой. Няма български писател с такова огромно присъствие в българската култура, с такова влияние върху самосъзнанието и самооценката на българина, върху самочувствието на интелигенцията ни, играл толкова успешна роля не в областта на виртуално-литературното, а в реалната сфера на живота. Сякаш без Алеко Константинов България и българинът щяха да бъдат различни.
Едва ли има по-щателно вглеждане в живота и личността на писател от това към Алеко Константинов. Няма друг, за когото критиката, литературознанието, българистиката, историографията, библиографията, културознанието, журналистиката и т.н. да са направили повече. Той безспорно е любимецът на българската критика, литературната и културната история - проучени са като че ли всички литературни и житейски следи, оставени от него, всеки прототип или лице, срещащи се в писанията му, езикът му, антропоними и топоними, вътрешни и външни текстуални връзки в произведенията му, музикалната култура, литературните му предпочитания (дори архитектурните), хранителните му навици, компаниите му и т.н.
И в същото време, както пише Михаил Арнаудов близо 70 години след неговата смърт, "малко позната остава за поколенията и науката външната и вътрешната биография на Алеко".
Личността му остава противоречива и неясна: от скромен и свит до горделив и дори надменен, от деликатен и внимателен в отношенията с другите до "искрен до грубост", дори циничен и брутален, в чието присъствие събеседникът винаги трябва да е нащрек за поредната хаплива забележка или намек, от открит и честен до затворен и потаен; от "вътрешната хармония" на личността му до дълбоките `и противоречия, неостанали скрити за близките му, "свръхдемократ" и в същото време "аристократичен" по рождение и характер, светъл рицар на Светия Дух, чист и безкористен идеалист, "свръх-човек" (Кирил Христов) до същински Бай Ганю, от беззаветно обичащ България до българомразец, създател на "най-радикалния проект на антибългарското" (Инна Пелева) ...
Дори не може да се определи блондин ли е бил, или кестеняв, умрял ли е девственик, или (като своя герой от "Иди му се надявай") е пръв софийски развратник, с чиято смърт много млади мъже в София си отдъхнали (Атанас Буров) ...
И още: в критиката си към средата и обкръжението Алеко Константинов е безпощаден, той обича да упражнява своя литературен, обществен (дори юридически) критицизъм, но сам се бои от критиката, лесно му се утдава да бъде критичен и има заострено чувство към недостатъците на другите, но собствените рядко вижда и признава. До "милия" и "свитичък" Алеко - едно болезнено честолюбие, така характерно за цялото му семейство...
(...)
Биографията на Алеко Константинов започва да се пише непосредствено след убийството му, на съдебния процес. Там започва героизацията му и мита Алеко Константинов, там за пръв път се разгръща тоталното му противопоставяне на неговия герой в степен, че Бай Ганю убива своя автор. Прокурорът по делото Хинек Майер ще определи обвинителната си реч като последна глава от книгата за Бай Ганю, наречена "Бай Ганю побеснял", а критици на това съчинение този път трябва да бъдат съдиите.
Прокурорът нарича Алеко Константинов "апостол славянски", "слязъл от висотата на своя гений към тези прости творения от село Радилово": "човекът, за когото се мъчеха генерации да го родят, е паднал мъртъв от ръката на хора, на които хиляди животи не могат да се сравнят с този единствен свят живот". Зловещо изказване, което някак с лека ръка изтрива придобивките на хуманизма и равнопоставеността на всеки човешки живот, направено все с цел да се гради йерархия от ценности, на чийто връх е Алеко Константинов, а отдолу невзрачните съществувания на "простите творения".
Неговият приятел, политикът и юристът Найчо Цанов, ще изложи в речта си на процеса основните моменти от първата биография на писателя, за да покаже каква личност е бил убитият: "личност за целий български народ, личност, която бяха почнали да познават и в последната българска колиба, личност много бляскава".
Медийният интерес след убийството е толкова силен, че с месеци пълни страниците на правителствени, опозиционни и независими вестници, печатат се извънредни издания, некролози, брошури... На твърде висока цена, за пръв и може би последен път в такива мащаби, един интелектуалец, един писател е поставен в центъра на общественото внимание, за пръв път ролята и значението на културния деец получава своята обществена санкция.
Макар политическите озлобления да доминират дискусиите, те се водят именно заради повсеместно признатото значение на убития. Въпреки политическите дрязги, намесени в споровете по убийството, противниците са на едно мнение за "бляскавата, светла" личност, която си е заминала.
Непосредствено след смъртта му д-р Кръстьо Кръстев, издателят на сп. "Мисъл", близък негов приятел, започва да пише "портрет" на писателя и човека Алеко Константинов. Още тук са начертани основните линии за възприемане и канонизиране на личността му: "борец за светлина, любимец на българската младеж", "безсмъртният творец на Бай Ганя", "душа кристал, рядък ум и нежно-чувствуващо сърце", който е имал "всички качества да стане велик поет", в когото се "бе вселил светия дух и бе направил от неговата душа оръжие на колективната българска душа", "обикнал България с всичката сила, всичката нежност на оная обич, с която се обича една сестра, една майка", "лек, общителен, отворен за всички впечатления", намиращ "велика наслада в самия живот, в "сладкия навик на съществуванието".
Още тук д-р Кръстев прави едно важно разграничение, което ще подведе цяла линия в отнасянето към Алеко Константинов: като писател той може и да има недостатъци, но като човек и личност той е изряден: "Алека има нещо, което стои неизмеримо по-високо от неговите творения. Това нещо е неговата личност" (курсив - Кр. Кр.).
"Модата да се отрича Алеко Константинов (като писател - бел. авт.) започна веднага след смъртта му", пише Александър Балабанов, "да се демонстрира пренебрежение към Алеко Константинов, за да се покаже сериозност и ученост". В същото време още тогава започва да си проправя път и друга линия, която, ту криеща са, ту излизаща наяве, винаги остава актуална - принизяването (до пълно отричане) както на писателските, така и на моралните му, човешки качества.
(...)
За значението на един живот не би следвало да съдим нито по върховете, нито по паденията, а да ни интересува волята и силата, вложени в израстването, това непрестанно сноване между горе и долу, всичките наши богати възходи и падения.
Алеко Константинов не е "неслучилата" се личност, озлобена, изтласкана, безсилна в мизерната периферия на живота, откъдето гримасничи на сполучливите и успешните, а пътят, процесът на собствената си реализация. Затова е интересен и важен за нас. "Вечното дете" в мъжа, пише Юнг, е едно неописуемо преживяване, една несъвместимост, пречка и божествена привилегия; едно противоречие, което определя крайната стойност или липсата на стойност на една личност. То не може да бъде съдено, то винаги остава "две в едно" и трябва да се приеме като "един противоречив фактор" - "вечното дете" и неговата сянка, нещо неопределено - mixtum compositum - което нашето съзнание не е в състояние да схване и възприеме едновременно в неговата противоречивост.
На "политическото дете", "вечното дете", на непослушното дете на българската литература, веселяк, развейпрах, лекомислен и палав, този "проблематичен българин", на когото, приживе и посмъртно, всеки иска да помага, да дава съвети и напътствия - какво да не прави и как да го прави, как и какво да пише и какво да не пише - и когото всеки безскрупулно използва, на човека, "опозорил" веднъж завинаги българина, сякаш без него тези недостатъци и пороци на едно закъсняло, винаги закъсняващо и догонващо развитие, тази още несмляна и непреглътната неадекватност във вечното съпоставяне и съизмерване с другите, щяха да останат скрити, та на него са посветени тези страници...