- Въпросът звучи почти като "Защо се храните?". Четенето е всекидневие за всеки грамотен човек. Питам се дали съм подходящ за рубриката "Книжен плъх", защото аз не преминавам бързо от книга в книга. А дори да беше така, не бих се "героизирал". Отмина времето, когато да четеш, означава да четеш книга, вестник или списание. В миналото остана и монополът на книгата върху образоваността. Днес се чете фрагментирано, целенасочено, прагматично, понякога спонтанно. Четат се и се слушат книги в дигитален формат. С няколко докосвания на клавиатурата или сензорния екран се достига до търсената статия, интервю или цяла книга.

Тревожи ме по-скоро резултатът от изследването на "Алфа Рисърч", според което през 2021 г. 38% от българите не са прочели нито една книга, а 60% не са купили нито една книга. За сравнение, делът на хората, които не са прочели нито една книга в САЩ през 2021 г., е 25%. А на един голям, бих го нарекъл дори страшен въпрос няма кой да отговори: колко са неграмотните хора в България?

- Привличат ме новите литературни заглавия, разговорно ги наричаме "нашумелите книги". Интересува ме какво се случва и на българския, и на световния книжен пазар. По-лесно ми е да кажа какво не избирам, отколкото какво избирам да чета. Не вярвам на книгите, от които лъха патриотарство. Може би е късно да се самоусъвършенствам и затова не вярвам на четивата, които учат как за три дни да станем щастливи, да отслабнем или да забогатеем. Вярвам на книгите, които откриват духовното в човека.

- Купчина непрочетени книги. Има и списания: "Култура", InGlobo. Там е и най-новият брой на "Стършел". Абонат съм, откакто напуснах вестника преди повече от 30 години. За някой ерудит това сигурно звучи несериозно. Аз пък държа да го подчертая, защото знам колко е трудно във времена на медийно изобилие и разюзданост на словото да поддържаш сатиричен вестник.

- Донякъде неочаквано това е изданието "Софийски разкази" на Иван Вазов - тематична подборка от петте сборника, които той пише след преместването си в столицата. Много отдавна не бях посягал към неговите разкази. Навярно затова преоткрих един Вазов, който доста безпощадно разголва обществения, а и личностния морал от онова време.

- Нямам ритуал на четене. Когато чета, обичам около мен да е спокойно. Не съм от тези, които четат на плажа. Предпочитам да гледам морето или да говоря с близките ми хора. Не бих могъл да се изолирам от това, което се случва наоколо, за да чета и когато пътувам.

- Е, на този въпрос кратък отговор няма. Сериозният отговор би бил: това е въпрос за цяла дисертация. Това обаче е и шеговитият ми отговор, защото моята дисертация е за интермедийните отношения между печатните и електронните книги. Все пак ще опитам да отговоря кратко: не "или", а "и". И трите медийни формата на книгата се развиват във взаимна зависимост. Това е процес на допълване, а не на изместване. Всеки формат има свои предимства и недостатъци в различни ситуации, за различни четива, за различни читатели. Не се сбъдват прогнозите, че е-книгата ще измести хартиената книга.

Ето няколко числа. На най-големия книжен пазар - Съединените щати, през 2023 г. 78% от книгите за търговско потребление (без академична и образователна литература) са печатни издания. Делът на електронните книги е 12%, а на аудиокнигите - 10%. Още по-скромно е присъствието на електронните книги на големите европейски пазари: едва 6% в Германия през 2022 г., а през 2023 г. - 3% във Франция и 4% в Италия. Във Великобритания печатните книги генерират 79% от продажбите на пазара за търговско потребление.

Доказателство за специфичните функции на медийните формати обаче е доминацията със 73% на дигиталните книги и списания при академичната литература, издадена на Острова. Наясно съм обаче, че пазарната статистика не отчита пиратското потребление на електронните издания. Сигурно е, че с навлизането на изкуствения интелект ще се увеличи броят на електронните издания на самопубликуващите се автори. Аудиокнигите устойчиво увеличават потребителите си, но са все още с минимален пазарен дял, несравним с този на печатните книги.

Колкото до личното ми предпочитание (макар да не виждам защо да е важно), то е печатната книга. Електронни книги ползвам професионално, защото бързият достъп до необхватния спектър от заглавия е голямо улеснение. Едва ли ще посегна към аудиокнигите, въпреки че разбирам удобството човек да ги слуша, докато пътува, чисти или готви.

- Професионално чета предимно на други езици просто защото източниците са предимно чуждоезични. Художествената литература чета в превод. Нямам претенцията да владея езика на оригиналното произведение по-добре от преводача му на български.

Този въпрос обаче ме отвежда към някогашния ми скромен преводачески опит и най-вече към книгата, която остави незаличима следа у мен: "Дневник" на класика на португалската литература от миналия век Мигел Торга, който той пише няколко десетилетия.

Беше през 80-те. Преводът и подборът сред четиринадесетте тома, излезли дотогава, ми отне близо три години. Тогава все още нямаше и речници на португалски език. От време на време изпращах на Торга списък с въпроси с молба за уточнения. Той така и не разбираше защо пиша писма, а не отида при него, за да обсъдим всичко. "Народна култура" издаде книгата в самото начало на прехода, а няколко години по-късно успях да посетя Торга в дома му в Куимбра. Беше вече неизлечимо болен. Посрещна ме в стаята си с думите, че иска да ми покаже нещо. Посегна към шкафчето до него, отвори току-що излезлия в Португалия 15-и том на "Дневник" и ми го подаде.

Беше отворил на записката, която започваше с изречението "Днес получих писмо от моя български преводач, в което се усещаше духът на свободата". Бях забравил, че в едно от писмата си съм споделил еуфорията от промяната на 10 ноември. Не го видях повече. Но освен срещата с творчеството и личността на Торга, работата по неговия "Дневник" ми даде шанса да уча от знанията и перфекционизма на преподавателката ми по португалски език проф. Маргарита Дренска и известната испанистка Анна Златкова. От тях научих какво означава да се работи с думите. Безценна школа и трудно постижим стандарт.

- Всичко. Без "интелектуално предизвикателство", защото ми звучи претенциозно. Бих разграничил книгите, които се четат с познавателна цел, от четивата, към които посягаме в свободното си време. Книгата участва в доста ожесточена битка за свободното ни време с всички други медии. Добър пример са две от най-силните европейски икономики - Германия и Италия, където книгоиздаването е най-голямата медийна индустрия. В България все още издатели и книготърговци не желаят да изградят система за отчет на продажбите и затова пазарни данни няма. Има обаче обнадеждаващ факт - според последната налична статистика през 2022 г. са издадени рекорден брой книги: 11 828. А за високата издателската активност говорят рекордните данни от Националната агенция за ISBN за 2023 г.: най-много издадени ISBN (13 208), най-много издателства, заявили ISBN (1523), най-много ISBN за електронни книги (2318).

- Нямам категорично предпочитание, но през годините съм запазил интереса си към разказа.

- Отговорът ми не е библиофилски, а съвсем личен - пазя на отделно място и особено ценя книгите, които са ми подарени с автограф.

- Като дете със сигурност щях да посоча няколко. Като тийнейджър - поне два. Сега не мога да откроя нито един.

- Възхищавам се на авторите, които успяват да изградят сложни сюжети с плетеница от събития, конфликти, характери, обрати. Да сътвориш история и да я разкажеш интересно - това е за мен голямото майсторство.

Нека разкажа една истинска история. Преди двадесетина години имах възможност да се срещна в София с Бари Кънигам - човека, който открива Дж. К. Роулинг. Като редактор в издателство "Блумсбъри" той получава добър отзив за ръкописа на два последователни романа за момче магьосник от свой колега, а и от дъщеря си, на която дава да го прочете.

Кънигам разказа как поканил непозната авторка на обяд да поговорят за ръкописа ѝ. Останал впечатлен от детайлите, с която тя била изградила в съзнанието си цялата вселена на седемтомната поредица за Хари Потър и отлично знаела как историята ще се развива във всяка от следващите книги. "Веднага ѝ предложих договор, разказваше Кънигам, но не мога да си простя, че закупихме правата само за Великобритания, а не за целия свят."

- Както в много семейства, и у нас мястото за книги не стига. Не ми дава сърце да изхвърля книга. Ето още едно предимство на дигиталните книги - побираш ги на флашката, или ги четеш и слушаш дистанционно. За много хора това предимство е от голямо значение, но не е решаващо за мен.

- Почитател съм на книгите на Михаил Вешим - приятел, състудент и колега от "Стършел". Сега съм на "Химия на шегата".

- Една от първите книги, които прочетох съвсем малък, беше "Без дом" на Ектор Мало. Спомням си, че не разбирах всичко, което чета, но ми беше много тъжно.

- Не мога да посоча.

- Няма самочувствието, че животът ми заслужава да бъде описван в книга. По-скоро изпитвам вина, че не намирам време да продължа записките си по семейната история. Всеки - млад или стар, знае какво ли не за кого ли не - политици, певци, футболисти. А колко знаем за рода си? Някои дори не знаят нито къде, нито кога са били родени прабабите и прадядовците им.

Историците пишат историята на обществото. А историята на рода могат да напишат само родствениците.

Как ми липсват сега моите баби и дядовци, които бих попитал за толкова много неща, които вече няма откъде да науча!

- Обикновено стигам до края. Дори от любопитство. Ако не успея, вината е у мен, не у автора.

- Имам много празноти. Не бих повярвал обаче, ако някой се похвали, че е изчел цялата класика. А и понятието "класика" не е списък със заглавия. В детските и младежките ми години френската и руската класика изпълваха немалка част от читателския ми дневник. Ето че си признах и това, но не бях изключение.

Читателски дневници водеха много мои съученици и приятели. В края на всяка година правех преглед на прочетеното. Остана в миналото. Постепенно свободното време намаляваше и четенето ставаше все повече необходимост от знания, отколкото наслада и развлечение.

- С риск да се повторя - препрочитам, по-скоро в преносен смисъл, "Дневник" на Мигел Торга. Истински се зарадвах, когато наскоро забелязах, че Анна Златкова качи на няколко пъти подбрани записки от него в профила си във фейсбук.

Искам обаче да спомена "Времеубежище". Не защото аз препрочитам тази книга, а защото времето я препрочита. Малко са писателите, които успяват да предвидят или - нека използвам по-силна дума - да провидят в бъдещето. Романът на Георги Господинов предупреждава колко опасен и заразителен може да бъде бутафорният национализъм. За съжаление, стометрови знамена, кичозно героични скулптури и татуировки с Левски дописват романа с агресия, невежество и измамно усещане за величие. Добре е да го препрочетем, за да се стреснем.

- Мисля, че не съм преставал да харесвам претворяването на сложни и противоречиви човешки съдби, както и да се отдръпвам, ако усетя какво ми внушава авторът с черно-белите си герои. Може би поръчковата литература от социализма изгради тази реакция - нещо като имунна защита срещу изкуството като манипулация. Ако през годините е настъпила промяна, може би тя е в засиления интерес към българската литература.

- В днешно време интересните факти, а сред тях и безинтересните, се стоварват бързо върху нас от виртуалното пространство. Но ето че научих много за политическото съзряване на млада България от книгата на Веселин Методиев "Един много добър човек. Константин Стоилов и политическата добродетел".

Полезно би било изданието да се раздава на депутатите, за да видят с кои свои предшественици трябва да се съизмерват. За мнозина няма да е лесно, особено ако се опитат да осмислят що е то политическа добродетел.