Седмица след началото на локдауна жители на блок в Манхатън започват да се събират на покрива и да разказват истории. С всяка следваща вечер броя им расте, все повече съседи идват на покрива и носят столове, щайги и преобърнати кофи. И постепенно се превръщат от непознати в истински съседи.

Всъщност "Четиринайсет дни" е колекция от разкази, която се чете като пълноправен роман. Редактори на изданието са Маргарет Атууд и Дъглас Престън. Като автори участват Маргарет Атууд, Пат Къмингс, Силвия Дей, Диана Габалдън, Тес Геритсън, Джон Гришам, Мария Инохоса, Ерика Джонг, Дъглас Престън, Джеймс Шапиро, Р. Л. Стайн, Скот Тароу, Мег Уолицър и други.

Любопитното е, че всеки участник в тази разнообразна и ексцентрична съседска общност говори с гласа на различен писател.

На английски книгата излезе в началото на тази година.

Викайте ми 1А. Аз съм домоуправителката на кооперация, намираща се на улица "Ривингтън" в Долен Ист Сайд, град Ню Йорк. Въпросната кооперация е шестетажна, няма асансьор и носи нелепото име Фърнсби Армс, реално е окаяна дупка, която някой отдавна е трябвало да събори. Определено изостава драматично от величавата юпификация на квартала. Доколкото ми е известно, тук никога не са живели знаменитости, нито серийни убийци, нито подривни елементи като художници на графити, нито прословути с пиянството си поети, радикални феминистки и още по-малко бродуейски музикантчета от началото на двайсети век, мечтаещи за билет до манхатънската Тин Пан Али, меката на музикалните продуценти по онова време, далеч преди Великата депресия.

Е, може и да е имало едно-две убийства - сградата би била идеалният мизансцен, - но нищо, което да стигне до първа страница на "Ню Йорк Таймс", нито до последната впрочем. Истината е, че почти не познавам обитателите на сградата. Нова съм тук, получих работата преди няколко седмици, горе-долу по времето, когато затвориха града заради Ковид.

Апартаментът върви с работата. Номерът му - 1А - остави у мен погрешното впечатление, че жилището се намира на първия етаж. Когато пристигнах тук обаче - а по онова време вече беше късно да бия отбой, - истината лъсна. Апартаментът се намираше в сутерена, беше тъмен като килера за метли на Хадес и на всичкото отгоре нямаше покритие на мобилните телефони. В тази сграда сутеренът се води първи етаж, вторият етаж реално е първият етаж и така нагоре, до шестия. Пълна измама.

Домоуправителската заплата във Фърнсби Армс е смешна, но аз бях отчаяна, когато се съгласих, а и поне нямаше да свърша на улицата. Баща ми е румънец, дошъл тук като тийнейджър, по-късно се оженил, а през целия ми съзнателен живот си скъсваше задника от работа като домоуправител на една сграда в Куинс. По някое време съм се родила аз. Когато бях на осем, майка ми си тръгна и не се върна. Аз се влачех с татко, когато той поправяше течащи кранове, сменяше електрически крушки и даряваше мъдрост.

Бях много сладко дете, затова той ме водеше със себе си като гаранция за по-големи бакшиши. (Още съм си сладка, много благодаря.) Баща ми беше от онези домоуправители, с които хората обичат да споделят.

Докато той отпушваше запушени тоалетни или слагаше отрова за хлебарки, обитателите си изливаха душата. Той им съчувстваше, утешаваше ги и ги благославяше. Винаги имаше на разположение по някоя стара румънска поговорка за утеха или позабравена мъдрост от Карпатите - това, плюс румънския му акцент, му придаваше особено дълбокомислие. Хората в сградата го обожаваха. Поне някои от тях. Аз също го обичах, защото в поведението му нямаше нищо измамно. Той наистина си беше такъв - топъл, мъдър и грижовен баща, който се прави на строг. Имаше само един недостатък - донесъл беше със себе си твърде много от Европа и не осъзнаваше как Америка всеки ден му бръсне задника до голо. Да кажем, че аз не съм наследила неговия мил и всеопрощаващ нрав.

Татко искаше друг живот за мен, а не и аз като него да отпушвам хорските тоалетни. Пестеше като луд, за да ме прати в колеж. Получих баскетболна стипендия за Щатския университет на Ню Йорк и планирах да стана спортна журналистка, по-точно да коментирам мачове. Доста спорихме за това - тате искаше да стана инженерка още откакто спечелих наградата за роботика на онзи научен панаир, спонсориран от "Лего", в пети клас. С колежа не се получи. Изритаха ме от баскетболния отбор, когато дадох положителна проба за трева.

Скоро след това отпаднах заради невзети изпити, а тате остана с дълг от трийсет хиляди долара. В началото не бяха трийсет хиляди, а само малък заем, който да подпомогне стипендията ми, обаче с лихвите сумата порасна като тумор. След като напуснах университета, известно време живях във Върмонт, където ме издържаше любовницата ми, обаче стана една беля и се върнах да живея при баща си, бях сервитьорка в "Червеният омар" в мола в Куинс.

Когато алцхаймерът на татко се влоши, започнах да го покривам в сградата, доколкото ми беше възможно, поправях това-онова сутрин, преди да отида на работа. Уви, след известно време една гадина от съседите, крастава жаба пар ексаланс, го наклепа пред собственика и той принуди тате да се пенсионира. (Понеже разполагах с ключове за всички апартаменти в сградата, набутах голям плик с кубчета лего в кенефа на краставата жаба за благодарност.) Наложи се да настаня татко в дом за възрастни. Пари нямахме, затова щатът го настани в един център за хора с деменция в Ню Рошел. "Вечнозелената къща." Какво име само. Вечнозелена. Единственото зелено нещо там бяха стените - с онзи гаден оттенък на повръщано, характерен за лудниците, сещате се за кой цвят ви говоря. "Елате заради стила на живот. Останете доживот." В деня, когато го закарах там, тате ме замери с чиния фетучини. Преди локдауна го посещавах при всяка възможност, което не беше често, заради астмата ми и поради нескончаемата катастрофа, в която живеех. Лайно-строфата, позната още като Моя живот.

Започнаха да ме засипват сметки, свързани с лечението и престоя на татко в центъра, а уж здравната каса трябваше да покрива всичко. Обаче не, не покрива. Само почакайте старостта и болестите да почукат на вратата ви. Да бяхте видели петсантиметровата купчина със сметки, която подпалих в едно кошче за боклук и така задействах противопожарната аларма. Това беше през януари. Сградата нае нов домоуправител - мен не ме искаха, защото съм жена, нищо че познавах сградата по-добре от всеки друг - и ми дадоха едномесечно предизвестие да се изнеса.

Уволниха ме и от "Червеният омар", защото бях пропуснала твърде много смени покрай баща си. Накратко, останах без работа, много скоро щях да остана и без дом, и стресът от тази ситуация предизвика нов астматичен пристъп, толкова тежък, че ме закараха по спешност в Презвитерианската болница, където ме включиха на разни машини. Когато ме изписаха, установих, че някой ми е изнесъл багажа от апартамента - всичко, включително нещата на татко. Разполагах кажи-речи само с телефона си и слава богу, защото в пощата ме чакаше имейл с предложение за тази работа във Фърнсби на улица "Ривингтън", която уж включвала и мебелиран апартамент, и така аз налапах въдицата.

Всичко се случи много бързо. Онова с коронавируса беше само любопитна новина в края на емисиите за дребен проблем на гъза на географията, а после, за нула време, се превърна в глобална пандемия току под носа ни. Планирала бях да ида при татко веднага щом си намеря нова квартира, а междувременно се свързвах с него по Фейстайм в Оповръщано-зелената къща почти всеки ден с помощта на един санитар. А после изневиделица пратиха Националната гвардия да заварди Ню Рошел и тате се озова блокиран в епицентъра на бурята.

И още по-лошо, вече не можех да се свържа с никого в старческия дом, не вдигаха нито на регистратурата, не вдигаше онзи санитар, татко също не си вдигаше мобилния. А аз звънях ли, звънях. Отначало даваше свободно до безкрай - или това, или някой сваляше слушалката от телефона на рецепцията и постоянно даваше заето, - или гаден компютърен глас ми казваше да оставя съобщение. През март затвориха тотално града заради Ковид, а аз се озовах в гореспоменатия сутеренен апартамент, пълен с всякакви боклуци, в окаяна сграда, чиито обитатели не познавах.

Беше ми малко нервно, защото повечето хора не очакват домоуправителят им да е жена, обаче съм висока метър и осемдесет, силна съм като бик и никаква работа не ме плаши. Тате все казваше, че съм stralucitor, което на румънски означава сияйна. Сигурно си мислите, че всички добри бащи говорят така, обаче в моя случай си беше вярно. Мъжете ме засипват с внимание - нежелано, понеже не ходя по този бряг, - но това не ме притеснява. Нека кажем само, че съм си имала достатъчно вземане-даване с наточени мъже в миналото, които едва ли ще забравят някога сблъсъка си с моя милост, така че сегашната ми работа няма с какво да ме изненада.

Така де, Дракула ми е бил далечен прапрадядо или така поне твърди тате. Не тъпият холивудски вампир при това, а Влад Дракула III, познат също като Влад Цепеш, с чийто кол са се запознали безчет саксонци и отоманци. Мога да разглобя и поправя всичко. Мога наум да разделя петцифрено число на двуцифрено, а веднъж наизустих първите четирийсет цифри на числото пи и още мога да ги рецитирам. (Какво да ви кажа - обичам числата.) Не очаквам да се задържа вечно във Фърнсби Армс, но работата не ме плаши. Пък и вече няма как да разочаровам тате.

Когато се пренесох тук, предишният домоуправител вече си беше заминал. Явно не във всяка сграда изнасят целокупно багажа на напускащия домоуправител, а в тази никак не се бяха постарали, така че апартаментът беше задръстен с боклуците му и това не е хипербола. Онзи тип явно е бил нещо като вехтошар. Почти не оставаше място за придвижване, затова се хванах да сортирам всичко на две купчини - едната за еВау, другата за боклука. Повечето си беше чист боклук, но имаше и неща, които биха могли да се продадат, както и едно-две, които можеха да се окажат ценни. Споменах ли, че имам нужда от пари?

За да придобиете представа какво заварих, ето нещо като непълен списък - шест дългосвирещи плочи на Елвис, вързани с мръсна панделка, стъклени ръце в молитвена поза, буркан със стари жетони от метрото, картина на Везувий върху опънато черно кадифе вместо платно, чумна маска с дълъг закривен клюн, пълна с документи чанта, синя пеперуда, закарфичена в кутийка, лорнет с фалшиви диаманти, пачка стари гръцки банкноти. Най-готина беше металната урна, пълна с прах и гравиран надпис "Уилбър П. Уортингтън III, почивай в мир". Уилбър сигурно е бил куче, макар че може да е бил питон или голям хамстер, кой да знае. Търсех, обаче така и не намерих нищо лично, което да ми подскаже що за човек е бил старият домоуправител, дори името му не открих. Затова започнах и за него да мисля като за Уилбър. Представях си го като вечно намусен и небръснат старец, който оглежда преценяващо счупена прозоречна щора и току сумти, издал напред влажни устни. "Уилбър П. Уортингтън III, домоуправител, Фърнсби Армс."

Накрая в килера открих съкровище, което ми беше на сърце - пълни наполовина бутилки с алкохол във всички цветове на дъгата и от всякакъв вид, плътно една до друга по всички рафтове от горе до долу.

Чантата с документи събуди любопитството ми. Имаше всякакви неща вътре, сякаш домоуправителят ги е сбирал откъдето му падне. Някои бяха много стари, напечатани на пишеща машина, други бяха принтирани, трети - писани на ръка. Не бяха официални документи, както предположих в началото, поне не всичките, а нещо като разкази от първо лице, напълно неразбираеми и хаотични, без начало и край, без сюжет и без име на автора - просто случаен набор от нечии парченца живот.

Често липсваха страници, случваше се някой разказ да свърши по средата на изречението. В чантата имаше и няколко дълги писма, както и неразбираеми правни документи. Сега всичко това беше мое, види се, и изведнъж ми стана зле при мисълта, че тези чужди неща съставляват единствените ми вещи понастоящем и насила са заменили моите неща, които някой беше изринал от сградата, за която татко се беше грижил толкова години.

Но сред боклуците в апартамента имаше и голяма папка, от онези, в които можеш да добавяш почти безкрайно количество листа, оставена самичка върху дървено бюро с белещ се лак, а отгоре ѝ - надъвкана евтина химикалка. И като казвам "надъвкана", имам предвид наполовина изядена. Тайнственият ми предшественик беше видял сметката на поне два сантиметра в горния ѝ край. Плотът на бюрото беше кажи-речи единственото подредено място в апартамента.

Папката, която реално си беше книга от типа "направи си сам", моментално привлече вниманието ми.

Заглавието на корицата беше изписано с готически шрифт и гласеше: "Библията на Фърнсби". На първата страница старият домоуправител беше залепил листче с послание към новия домоуправител - към мен, тоест, - в което обясняваше, че си падал аматьор психолог и запален наблюдател на човешката природа, а това били изследователските му бележки върху обитателите на сградата, събирани с години. Наистина бяха адски подробни тези бележки. Разлистих папката и останах дълбоко впечатлена от детайлите и дълбочината на писанията му. В края на папката имаше множество празни листа, озаглавени "Бележки и наблюдения". В долния край на листа беше написано следното: "(Да бъде попълнено от следващия домоуправител.)".

Гледах празните страници и си мислех, че старият домоуправител трябва да е бил луд, ако наистина е вярвал, че наследникът му - или който и да било, в този ред на мисли - ще си направи труда да ги запълни с "бележки и наблюдения". Тогава още не подозирах как ще ми се отразят една полуизядена химикалка и наръч бели листа.

Върнах се към писанията на предшественика си. Бил е много плодовит като писател, изписал беше адски много страници за обитателите на сградата, при това с фанатично четлив и изряден почерк - имаше отровни коментари за биографиите им, странностите и слабостите, предупреждения за какво да се внимава, както и много подробни бележки за това кой какви бакшиши дава.

Пълно беше с историйки и анекдоти, бележки под линия и гатанки, наглед незначителни факти, прецизно изложени детайли и остроумни забележки. Беше дал прякори на всички. Прякорите бяха едновременно смешни и мистериозни. "Тя е Дамата с пръстените - беше написал за жената в 2D. - Има всякакви пръстени и други хубави неща." За обитателката на 6С беше написал следното: "Тя е La Cocinera, готвачката - сушеф на падналите ангели". За 5С: "Той е Евровизията, мъж, който отказва да бъде какъвто не е". Или за 3А: "Той е Мъдреца, чиито сълзи се превръщат в ноти".

Много от прякорите и бележките му бяха от този тип - гатанки. Уилбър явно е бил майстор на отлагането, шампион направо, щом е писал тази книга, вместо да поправя протекли кранове и провиснали черчевета в тая скапана сграда.

Обаче четях ли, четях, направо омагьосана. Беше си странно, да, но извън това беше безценно за един новопостъпил домоуправител. Поставих си задача да запомня наизуст всички обитатели, прякорите им и номерата на апартаментите. Книгата се превърна в основното ми четиво. Да, знам колко е нелепо, обаче без "Библията на Фърнсби" щях да съм изгубена. Самата сграда е в много лошо състояние, за което Уилбър се извиняваше и обясняваше, че собственикът изобщо не се интересувал от нея, не откликвал на молби и жалби, не плащал за нищо, дори тъпия си телефон не вдигал - изобщо, не фигурирал в картинката. "Ще се гневиш и ще се чувстваш безсилен - беше написал той, - докато не ти светне, че можеш да разчиташ единствено на себе си."

Към задната корица на библията беше прикрепил с тиксо ключ, заедно с бележка: "Пробвай го".

Реших, че е ключ, който отключва всички апартаменти в сградата, обаче го пробвах и установих, че не е това. Имаше много странна форма и не пасваше на нито една ключалка, а аз пробвах всички в апартамента.

Любопитството ме изяждаше, затова при първа възможност тръгнах да обикалям сградата, методично, пробвах да го пъхна във всяка ключалка, но без успех. Тъкмо щях да се откажа, когато в дъното на обшия коридор на шестия етаж открих тясно стълбище към покрива. В горния край на стълбите имаше врата с катинар и - чудо на чудесата! - ключът влезе в катинара като в масло! Отворих вратата, излязох и се огледах.

Не можех да повярвам на очите си. Покривът беше истински рай, ако не броим паяците, курешките на гълъби и разкъсаната тук-там изолация. Беше просторен, а панорамата - великолепна. Сградите от двете страни на Фърнсби явно наскоро са били съборени, за да се построи нещо ново, така че нашата кооперация се издигаше самотно сред поле от отломки, а пред погледа се откриваха зашеметяващи гледки към почти целия югоизточен Манхатън чак до моста Бруклин, моста Уилямсбърг и небостъргачите в центъра. Беше вечер, когато се качих на покрива, и целият град се къпеше в розовеникава светлина, а един самотен самолет оставяше яркооранжева диря в небето.

Извадих телефона си - пет чертички. Оглеждах се и си мислех - какво пък. Оттук най-сетне можех да набера татко и току-виж съм се свързала с Оповръщаната къща, ако проблемът досега е бил в силата на сигнала. Със сигурност беше незаконно да се излиза на покрива, но собственикът на сградата едва ли щеше да дойде в полазения от Ковид град, за да си нагледа собствеността.

Локдаунът продължаваше вече втора седмица и този покрив май беше единственото място, където да подишаш чист въздух и да видиш слънце, без да пипнеш вируса. Един ден строителните предприемачи щяха да издигнат тук хипстърски стъклени кули и да погребат Фърнсби Армс в дълбока сянка. Защо да не е мой дотогава? Видно бе, че добрият стар Уилбър П. Уортингтън III е бил на същото мнение, а той дори не беше живял тук по време на локдаун.

Погледът ми попадна върху нещо голямо и ръбато, покрито с плътен найлон. Дръпнах найлона и отдолу се показа старо и надъвкано от мишки канапе с мръсна кадифена тапицерия в червено - без съмнение любимото местенце на стария домоуправител. Седнах предпазливо да го пробвам и си помислих: "Бог да благослови Уилбър П. Уортингтън Трети!".

Започнах всяка вечер да се качвам на покрива, по залез, с термос, пълен с маргарита или друг някой екзотичен коктейл, който забърсвах от пиячката в килера, изтягах се на канапето и гледах как слънцето залязва над Долен Манхатън, като постоянно набирах номера на тате. Все така не успявах да се свържа, но поне се провалях на хубаво място и с пиячка в ръка.

Уви, моят уединен рай не изтрая дълго. Преди два дни, през последната седмица на март, докато Ковид беснееше из града, заварих катинара разбит - някой от обитателите беше изнесъл на покрива пластмасов шезлонг, плюс холна масичка и саксия с мушкато. Много се подразних. Милият стар Уилбър имаше сред боклуците си и колекция катинари, затова избрах един от най-големите, истинско чудовище от стомана и хром, достатъчно тежко да размажеш главата на плъх, и заключих с него вратата към покрива.

На опаковката му пишеше, че производителят дава гаранция срещу разбиване, иначе връща парите в троен размер. Обаче съседите ми явно копнееха за свобода не по-малко от мен, защото някой успя да скъса халките на катинара, вероятно с лост или кози крак, предвид че беше сцепил и вратата. Вече нямаше как да я заключа. Колкото до нова - пробвайте се да купите нова врата по време на Ковид.

Знам кой го е направил, почти съм сигурна. Когато излязох на покрива през разбитата врата, нарушителят вече се беше настанил там на един от онези странни столове с формата на половин яйце, разрязано по дължина, и целият тапициран с нещо космато. Та, свил се беше нарушителят в косматия стол, пушеше електронна цигара и четеше книга. Не знам как беше домъкнал на покрива чудовищното нещо. Още повече че нарушителят беше млада жена, обитателката на 5В - веднага я познах.

Нея Уилбър наричаше в библията си Хелоу Кити, защото мацката носела пуловери и суичъри с бялото коте с червеникавата панделка от едноименното анимационно филмче. Тя ме погледна хладно, сякаш ме предизвикваше да ѝ потърся сметка за разбитата врата. Нищичко не казах. И какво да кажа? Пък и постъпката ѝ заслужаваше известно уважение. Момичето ми напомняше малко за самата мен. Освен това не се налагаше да си говорим - тя очевидно беше решила да се прави, че не съм там, точно както аз се правех, че нея я няма. Тъй че - мълчахме си.

Скоро след това обаче и други обитатели взеха да откриват покрива, поединично и на групи. Довличаха по тясното стълбище най-грозните си столове и се паркираха да позяпат залеза, като всички спазваха "социална дистанция", новата модна фраза. Опитах се да ги спра, наистина се опитах. Лепнах бележка, че е незаконно (което е самата истина!) да се качват на покрива, че някой може да се спъне и да падне през ниските парапети. Но междувременно локдаунът се беше проточил, сякаш продължаваше с години, и нищо не можеше да спре хората - искаха си чистия въздух и гледката, точка. Не ги виня. Сградата е тъмна, студена и навсякъде става течение.

В коридорите мирише странно. Повечето прозорци са пукнати или счупени. Пък и покривът наистина е просторен, а и всички внимават да не се докосват, да не говорят високо, да не дава бог да си издухат носа, спазваме и двата метра дистанция. Жалко, че в тоя тъп град никъде не можеш да купиш дезинфектант за ръце, иначе щях да паркирам една трилитрова бутилка до вратата. Поради липса на други варианти веднъж дневно почиствам дръжките с белина. За себе си не се притеснявам - само на трийсет съм, тоест достатъчно млада да не пострадам тежко от вируса. Е, имам астма, което малко усложнява нещата.

Обаче тайното ми уединено кътче ми липсва.

Междувременно Ковид вилнееше из Ню Йорк. На девети март кметът съобщи, че в града има шестнайсет доказани случая на заразата. Както вече споменах, на тринайсети Националната гвардия отцепи Ню Рошел, а на двайсети обявиха локдаун за целия град, точно навреме за премиерата по Нетфликс на сериала "Тайгър Кинг", който се превърна в истински хит, щото хората нямаше какво друго да правят. След няма и седмица заразените надминаха двайсет и седем хиляди, стотици умираха всеки ден и краят му не се виждаше. Следях редовно статистиката и тогава - като знак от съдбата може би - започнах да записвам данните на празните страници в края на книгата, която Уилбър беше озаглавил "Библията на Фърнсби".

Естествено, всички, които можеха да избягат от Ню Йорк, вече го бяха направили. Богаташите и заможните професионалисти бягаха от града като плъхове от потъващ кораб, пръскаха се с писъци към Хамптън, Кънектикът, Бъркшър, Кейп Код, Мейн - възможно най-далече от Ню Ковид Сити. Не и ние. Като домоуправител мой дълг е - или поне звучи логично - да направя нужното, така че Ковид да не налази Фърнсби Армс и да не избие обитателите му. (Освен онези, които са тук с контролиран наем - ха-ха, техните дръжки няма нужда да ги бършеш с белина, както несъмнено би ми казал собственикът на сградата.) Пуснах им съобщение с правилата - без външни хора в сградата, всички да спазват дистанция от два метра в общите площи, без струпвания на стълбите. И така нататък. Точно както би направил тате. Засега властите не съветват да се носят маски, понеже няма достатъчно за лекарите. Накратко, за неизвестен период сме в капана на сградата. Направо сме си като в затвор.

Затова всяка вечер онези от обитателите, които са открили покрива, идват горе. В началото бяхме шестима. Проверих ги всичките в "Библията на Фърнсби". Оцетка от 2В, Евровизията от 5С, Дамата с пръстените от 2D, Терапевтката от 6D, Флорида от 3С и Хелоу Кити от 5В. Преди два-три дни Ню Йорк пощуря да поздравява лекарите и другите служители на първа линия в седем часа вечерта, около залез-слънце.

Приятно беше да правиш нещо ново за разнообразие. Така хората взеха да се събират на покрива малко преди седем и удареше ли часът, всички почвахме да ръкопляскаме и да дюдюкаме от своя покрив заедно с останалата част от Ню Йорк, също така удряхме тенджери и тигани и свирехме с пръсти. Това отбелязваше началото на вечерта. Качих един фенер със спукано стъкло, който изрових от боклуците на Уилбър, и палех свещ в него. Другите също донесоха фенери и свещници със защитно стъкло, така че се получи малка осветена зона. Евровизията донесе антикварна керосинова лампа с медна рамка и декоративно стъкло.

В началото никой не говореше и толкоз по-добре, ако питаха мен. Като знам как се отнесоха с баща ми хората, с които беше живял под един покрив с години и на които беше помагал всячески, хич и не исках да познавам новите си съседи. Даже нямаше да стоя тук с тях, ако не бях открила покрива първа. Домоуправител, който си въобразява, че може да се сприятели с обитателите на сградата, за която отговаря, само си търси белята. Дори и в лайнян клозет като този всички гледат на домоуправителя отвисоко. Затова мотото ми е да стоя на разстояние. А явно и те нямаха желание да ме опознаят, така че... Всичко си беше наред.

Понеже бях нова, всички на покрива ми бяха непознати. През повечето време си ровеха в телефоните, пиеха бира или вино, четяха книги, пушеха трева или правеха нещо на лаптопите си. Хелоу Кити се гушеше в грамаданския си космат стол и почти постоянно пушеше електронната си цигара. Веднъж до носа ми стигна миризмата на вейпа ѝ - беше нещо адски сладникаво, като диня. Тя смучеше това нещо постоянно, сякаш не можеше да диша без него. Цяло чудо е, че още не беше умряла.

Предвид новините, които идваха от Италия, за хора на апаратно дишане - макар че основно ставаше въпрос за старци на преклонна възраст, - едвам се сдържах да не избия тая простотия от ръката ѝ. Но пък всички имаме право на един порок, нали така. А и коя съм аз, че да ѝ давам тон в живота? Някаква домоуправителка. Евровизията си носеше малка колонка, вързана към блутут, оставяше я до стола си и пускаше тих европоп. Доколкото можех да преценя, никой в сградата не излизаше навън, дори за хранителни продукти и тоалетна хартия. Бяхме в режим на пълен локдаун.

Междувременно, понеже се намирахме много близо до Презвитерианската болница, линейките виеха надолу и нагоре по улица "Бауъри", сирените им набираха сила при приближаването си и утихваха до протяжен вой с отдалечаването си от Фърнсби Армс. А после започнаха да се появяват необозначените хладилни камиони. Скоро научихме, че с тях пренасят труповете на починалите от Ковид. Тези камиони циркулираха по улиците като чумните каруци от стари времена, денем и нощем, и спираха твърде често, за да натоварят поредното тяло в чувал.

Вторник, трийсет и първи март, тоест днес, се превърна в нещо като паметен ден за моя милост, защото точно днес започнах да записвам разни неща в тази книга. Първоначалният план беше да вписвам само числа и статистика, но нещата бързо излязоха от контрол и проектът се разрасна. Числата от днес също бележеха нещо като повратна точка - според "Ню Йорк Таймс" днес смъртните случаи от Ковид в града бяха надхвърлили хиляда. Заболелите в Ню Йорк бяха 43 139, а в щата - 75 795. От петте общини на Ню Йорк Куинс и Бруклин бяха пострадали най-зле, с 13 869 и 11 160 случая на Ковид съответно. В Бронкс бяха 7814, в Манхатън - 6539, а на Статън Айланд - 2354. Като записвах тези числа, аз сякаш ги опитомявах в главата си и вече не ми изглеждаха толкова страшни.

Следобед валя. Качих се на покрива както обикновено, петнайсетина минути преди залез-слънце. Вечерната светлина хвърляше дълги сенки по мократа от дъжда "Бауъри". Ако не се броят сирените, градът беше празен и тих. Странно, но и някак спокойно. Нямаше коли, клаксони, по тротоарите не бързаха пешеходци, в небето не трещяха самолети. Въздухът беше измит и чист, пълен с тъмна красота и магическа поличба. Без изгорелите газове на колите градът миришеше на свежо и ми напомняше за краткия ми щастлив престой във Върмонт, преди... е, както и да е. Улиците долу вече потъваха в сумрак, когато обичайните заподозрени се появиха на покрива.

Щом удари седем, от близките сгради се чуха обичайните аплодисменти и трясък на тенджери и тигани и ние също наскачахме от столовете и започнахме да правим същото - всички освен обитателката на 2В. Тя просто си седеше и се мъчеше с телефона си. Уилбър ме беше предупредил за нея - държала се като английската кралица и го викала да ѝ сменя крушките, но поне и бакшишите ѝ били кралски. "Тя е чист нюйоркски оцет от местен сорт - беше написал той, а след това беше добавил една от гатанките си: - От най-хубавото вино се получава най-силният оцет." Каквото и да означава това. Беше на петдесетина години, като гледах, и винаги се обличаше в черно. Сега беше с черна тениска и избелели черни дънки, впити. Петната от боя по износените ѝ маркови кубинки бяха единствените цветове по нея. Реших, че е художничка.

Жената от 3С, наречена Флорида в библията на Фърнсби, извика на Оцетка:

- Ти няма ли да се включиш? - Веднага усетих, че двете и преди са си имали вземане-даване. Флорида - старият домоуправител не беше разяснил откъде идва прякорът, може би просто така я знаеха в сградата - беше едра жена с огромен бюст и с енергията на човек, който място не може да си намери, прехвърлила беше петдесетте, косата ѝ винаги беше като след фризьор, а над обсипаната си с пайети блуза беше наметнала лъскав златист шал. Библията я описваше като клюкарка, със следната остроумна добавка: "Клюките са празни приказки за човешката раса, изричани от онези, които я обичат".

Оцетка метна на Флорида леден поглед.

- Не.

- Как така не?

- Уморих се да крещя без полза на вселената, много благодаря.

- Поздравяваме служителите на първа линия, хората, които рискуват живота си.

- Леле, каква си ми светица - каза Оцетка. - И как крясъците ще им помогнат?

Флорида я гледаше немигащо.

- Не е нужно да търсиш логика в това. Esto es una mierda, дрънкаш глупости. Просто показваме подкрепата си.

- И според теб удрянето на тенджери и тигани ще промени нещо?

Флорида нагласи златния си шал, стисна осъдително устни и се тръшна на стола си.

- Когато всичко това приключи - каза след миг-два Дамата с пръстените, - ще е като Единайсети септември. Никой няма да говори за пандемията. Както когато някой се самоубие - повече никой не го споменава.

- Хората не говорят за Единайсети септември - каза Терапевтката, - защото целият град страда от силен посттравматичен синдром след атентатите. И до ден днешен имам пациенти, които се борят с травмата си от Единайсети септември. Макар да минаха двайсет години.

- Е как пък да не говорят хората за Единайсети септември? - подхвърли Хелоу Кити. - Напротив, постоянно говорят за това. Не спират. Ще рече човек, че половината Ню Йорк е бил при Кулите, тичал е да си спасява живота и се е давел от прахта и дима. И сега ще е същото. "Чакай само да ти разкажа как оцелях във Великата пандемия от две и двайсета." Само за това ще дрънкат.

- Виж ти - каза Оцетка. - Ти била ли си изобщо родена по време на атентатите от единайсети септември?

Хелоу Кити си дръпна от вейпа и не ѝ обърна внимание.

- Само си помислете колко хора ще се тръшнат от ПТСР заради тая пандемия - подхвана темата Евровизията. - Божке, всички ще тръгнем на терапия. - Засмя се тихичко и се обърна към Терапевтката. - Няма да се отървеш от клиенти.

Тя му отвърна с отровен поглед.

- Напоследък всичко живо страда от посттравматичен шок - продължи Евровизията. - Аз получих травма, когато отмениха Евровизия през две и двайсета. А я следя без пропуск от две и пета. - Хвана се за гърдите и направи физиономия.

- Какво е Евровизия? - попита Флорида.

- Конкурсът за песен "Евровизия", скъпа. Певци от целия свят отиват да се състезават с оригинална песен, по един певец или група от страна. Победителят се избира с гласуване. Шестстотин милиона я гледат по телевизията. Това е като Световната купа в популярната музика. Тази година трябваше да се проведе в Ротердам, но миналата седмица отмениха конкурса. Бях запазил билети за самолет, стая в хотел, всичко. А сега... - Взе да си маха енергично с ръка като с ветрило. - Помогни ми, докторке, страдам от посттравматично стресово разстройство.

- ПТСР не е повод за шеги - каза Терапевтката. - Същото важи и за Единайсети септември.

- Единайсети септември още е с нас - включи се една жена на трийсетина години. Познах я от книгата - старият домоуправител я беше кръстил Щерката на меренгерото. Живееше в 3В. - Сякаш се е случило вчера. Докосна всички ни, дори моето семейство. Дори в далечното Санто Доминго.

- Ти загубила ли си някого на Единайсети септември? - заяде се с нея Дамата с пръстените.

- По един особен начин, да.

- Как?