Това е последната колонка, преди лятото да разрови стройните лехи на седмиците. Затова ви оставям три книги, които не могат да се прочетат стегнато и последователно, в почти работен режим - хващаш се и ги изчиташ. Техен композиционен елемент е времето, паузата, тишината и читателят сам трябва да реши колко точно тишина да вмъкне между отделните стихотворения, за да не попият думите от другата страна на хартията.

В стихосбирката "Това, което е" имаш нужда да спреш не само между стихотворенията, а и след отделни фрази, метафори. Къщи с напукани стени от усилието да се прегърнат. Понито на мечтата пасе на каменния площад. Не можеш да прочетеш "на гробищата зъбчетата млечни" и да продължиш към следващото стихотворение. И не защото метафорите са трудни и трябва време за осмисляне; нито само защото ги усещаш като ценни книжа, които трябва да скъташ и да разнасяш със себе си; а главно защото времето е техен обект, те са изцяло обърнати към него, гледат го, рисуват го - и не му принадлежат.

Винаги съм била скептична към максимата, че прозата се разгръщала във времето, а поезията - в пространството, но тук трябва да я призная за очевидна. Тези стихотворения описват странната структура на личното време, което бих нарекла парадокс на идентичността: ако аз съм и сегашното си аз, и същият човек, който съм бил някога, същото покатерено на столче дете, то значи и двете времена, тогавашното и сегашното, съществуват едновременно. А това значи, че е тук и моето бъдещо аз - това, което умира, това, което изчезва в жълтото на снимката.

Затова гледаме през процепа на вратата - с недоумение - роднините, които оплакват - кого? Погребаните в дървен сандък играчки? И всичко се случва в някакъв опустял по Кавафис град - каменен площад, на който се върти понито на мечтата, място, донякъде носталгично, донякъде имагинерно, в което времената - като къщите - са напукани от усилието да се прегърнат.

Тази стихосбирка съществува във всички времена и по отношение на формата. Някои стихотворения си говорят с Борис Христов или с Иван Теофилов, други - с Далчев или Ахматова, трети - с метафизичните поети (тези, които са в диалог с женски персонаж, ме препращат към Джон Дън и неговите разширени метафори). Някъде намятат класически строфи, другаде - не. За тях е абсурдно да питат каква форма подхожда на времето.

Два са въпросите, които прорязват тази особена едновременност на стихосбирката. Първият е за свързването с другите. За сечището на миналите приятелства, за грохота на града, на живота, над който е невъзможно да се чуеш. И това е добър отговор на солипсизма, който обичайно съпътства екзистенциалната тематика - общуване има, само дето постоянно ни заглушават.

Вторият е за общуването с мига, с това, което е - предметно, тук и сега. С "това, което е" - и от заглавието, и от финалното стихотворение, и от "Усмивката", в която "това, което е" преминава директно в "мига като утроба". Това желание да пропъдиш времената и да останеш в сегашното усещам и в метафората за пътеката, която те приковава със зелени гвоздеи ("но аз не съм Христос"), и в стихотворението за римския стадион, което завършва с опит да се откъсне "от толкова животи/единствения свой живот". Обречен опит, както става ясно.

Стихосбирката е озаглавена "Централна емисия" и също, от самото си заглавие, директно се цели в мишената на времето - в червената точка на сегашното и концентричните кръгове около него. Тези кръгове на времената не са статични, а приближават и се отдалечават като митологични вълни. Тоест тук също времената присъстват едновременно - но в центъра им не са множеството версии на поетическия аз, а разслояващите се смисли на ние. Баща ми - майка ми - баба ми - детето - Иво - човек може да сбърка и да припознае поезията на Дана Белева, както и прозата ѝ за образуващи една родова вселена, за изкусително традиционни, митологизиращи рода. И ще сгреши.

Дана се вглежда в темата за "благодарната гора на семейството" (М.Б.), но у нея силното присъствие на отделните хора никога не прераства в клишето на "рода". Бабата, която напряга слух изпод земята, не престава да бъде себе си, за да стане някаква архетипна баба; бащата е конкретен човек, а не Бащата по принцип - с конкретност и реалност, които не допускат идеализация и го правят жив. "Мачкаше мама както се мачка гроздето" казва още едно от първите стихотворения и този стих отключва у читателя друг паралелен прочит на собствените му семейни връзки - с обич, която не е сляпа, но не престава да бъде обич.

Ние сме свикнали с канонизацията на онези, които ни липсват, и суеверно ги идеализираме, сякаш инак ще попречим на тяхното митологично безсмъртие. Образите на Дана Белева обаче показват друго - че смелостта да видиш конкретния човек позволява на поетичния ти език да засели във всички времена именно него, а не някой друг. И така да предотврати подмяната.

А това в тази книга е изключително важно; виждаш как тя е обърната не само към теб като читател и към другите "забодени в живота", а и към тези, за които се отнася. И докато четеш, се присещаш за другите, по-старите богове с човешки лица, и всичко си идва на мястото.

Смъртта също има човешко лице, лице на грижата - в милостиви стихотворения, където всяка смърт си разпознава своя старец, в които хората подминават смъртта като улична жена, но едно дете припознава в нея майка си. Между другото, присъствието на децата също не е типично за класическата родова символика - няма никаква йерархия между детето и възрастния. Включително и нероденото дете - паднало, докато върви по пъпната връв - има също толкова право на памет, на грижа чрез болката, колкото и всички останали. Ако и в "Първи грижи за нероденото" да пише само "Забрави!".

Книга, която подтиква към задочен разговор с авторката - и с онези, които ги няма.

Наречена е "есета", но би могла да бъде и "фрагменти" - доколкото нейната предметност мълчаливо стиска ръката на някои редове на Далчев. Говорещият застава пред нещо конкретно в реалността - фасада, комин - и колкото повече се опитва да го види в неговата конкретност, в неговото битие-в-себе-си, толкова повече мисълта му отскача и обраства с човешкия, чувствен смисъл, който това нещо поражда, езиковата рана, която всяка употреба на думата не престава да чопли сладостно и болезнено.

Едни и същи ли са комините тук с онзи от избеляващата, изтриваща се снимка от стихотворението, където "и комин под виснал клон кръжи, / кой ли в небесата го държи"? Едно и също нещо ли значат "градът" тук и "градчето" там? Въпросът ми е зададен некоректно, разбира се, защото предполага един силно волеви процес при определяне на значенията, докато в тези фрагменти се усеща не толкова воля, колкото сетиво за смисъла. Което значи: способност да се вслушваш в неговите отсенки, в постоянната му изменчивост, в способността му да се изплъзва в асоциации като сянка на листо върху движена от вятъра трева. Ако трябва да ползвам любимия си израз от книгата - да се вслушваш в посоката на неговото отсъствие.

Впрочем тази асоциативност на връзките движи и големия исторически опус на Йордан Велчев "Балканският човек" - една възможна история, която не само попълва огромни бели петна във въображението за собственото ни минало (което в учебници и музеи минава със скок от Иван Шишман до Иван Кралича), а и го прави по неподозиран начин. Стандартната история се пише или хронологично, или в най-добрия случай по теми (примерно, медицината в този и този период). "Балканският човек" обаче е писана през смисловите връзки, през асоциациите, и пак през един - в случая съвсем конкретен - град.

Връщайки се към трите "леки" книги от днешната колонка, читателю, препоръчвам от сърце да пъхнеш някоя от тях в багажа си, а още по-добре да вземеш със себе си този начин на вглеждане в пробягващия пред теб пейзаж - независимо от това дали ще пътуваш в буквалния смисъл на думата.