Сюжетът на "Блусът на мъртвеца" е заплетен около безследно изчезнала посред бял ден млада наследница на една от най-богатите фамилии в Чикаго, обезобразено тяло на гангстер и тържество на политици в луксозен хотел, завършило с няколко трупа.

Луис Армстронг тичаше по перона, докато влакът "Панама Лимитид" потегляше, с картонения си куфар в едната ръка, калъфа на корнета и билетите в другата. Той ги размаха към перонния служител, който дори не ги погледна, тъй като се заливаше от смях при вида на момчето - пълничко, потно и претоварено с багаж, тичащо покрай влака, опитвайки се да отмине вагоните само за бели и да се добере до онези, на които може да се качи, без да се страхува, че ще яде бой.

Влакът изсвири и Луис удвои усилията си, заобиколи купчина багаж, мина покрай слисан носач, стигна до първия вагон с надпис "Цветнокожи", хвърли куфара си вътре, сложи билетите в устата си, хвана се за парапета и се вмъкна точно когато машинистът засили парата и влакът се понесе от гарата с мощен рев.

Той се срина на пода и остана там за момент, опитвайки се да си поеме дъх, защото белите му дробове горяха от недостатъчното движение и твърде многото цигари. Прерови джобовете си за носна кърпичка, избърса потта от лицето си, опита се да си придаде приличен вид и се отправи към купето си. Когато го намери, видя, че е тясно и напълно заето от едра жена и куп дечурлига, насядали на двете голи дървени дъски, които минаваха за седалки. Луис се усмихна на жената, тя кресна на децата да му направят място и той метна куфара си върху мрежестия багажник над седалките.

- Как те викат, момче? - попита жената, когато Луис се смести в един ъгъл.

- Луис Армстронг, госпожо.

- Да не би да си синът на Маян?

- Да.

- Познавам майка ти от години - каза тя, а тонът ù подсказваше, че по някаква причина се гордее с този факт. - Накъде си се запътил?

- Чикаго.

- Ние също. Работа ли имаш там?

- Да, госпожо. Ще свиря с групата на Джо Оливър. Втори корнет.

- Джо Оливър? - повтори жената, прехвърляйки името в паметта си за няколко секунди, за да се сети дали ù е познато. После сви рамене. - Е, желая ти успех. Ял ли си?

- Не, госпожо.

- Носиш ли си храна?

- Не, госпожо.

От бързане да стигне до гарата не му бе останало време да се отбие в някой магазин. Жената го погледна изкосо. Влакът имаше три вагон-ресторанта: в единия се сервираше френска храна алакарт, вторият представляваше бюфет на самообслужване, а в третия се предлагаха закуски и сандвичи, но в нито един от тях не допускаха чернокожи. Жената изпуфтя, после извика на най-голямото от децата да вземе кошницата, и когато то я свали от мрежата и я постави на пода в центъра на купето, тя махна платнената кърпа, която я покриваше, и раздаде парчета пържено пиле и сом, царевица на кочани, панирана бамя, питки и бутилки лимонада, и Луис почувства, че пет минути след като е напуснал Ню Орлиънс, вече си е намерил ново семейство.

След като се нахраниха, те събраха остатъците в кошницата и Луис си поигра с децата, позяпа през прозореца, побъбри, попуши, заспа, а денят се превърна в нощ и в един момент се събуди, за да види галактика от градски светлини, пробягващи край прозореца - размазани неонови петна на фона на тъмнината, откъдето нахлу шумът от оживлението навън, после жуженето на лам¬пите на гарата на Дванайсета улица в Чикаго.

Луис помогна на жената да слезе и те тръгнаха по перона към вътрешността на гарата. Огледа се наоколо, видя забързани, тичащи, елегантно облечени хора. Всичко му изглеждаше толкова подредено, организирано и модерно. Чудеше се дали не му се привижда, и се обърна, за да погледне влака и южняците, които събираха багажа си. Разликата го порази: дрипавите старомодни дрехи, очуканите куфари - всичко това белязано от бедността и праха на южните равнини.

В сравнение с жителите на Чикаго земляците на Луис изглеждаха като бежанци от някаква далечна гладуваща страна и в този момент той осъзна, че представата му за дом ще бъде подложена на изпитание в тази нова среда, че ще трябва да се бори, за да не се остави да бъде повлиян от контраста. Да напуснеш Юга, само по себе си беше достатъчна битка: там чернокожите бяха линчувани само защото са били забелязани на гишето да купуват билети за влак на север, а майките сипваха черен пипер в обувките на децата си, тръгнали да бягат, с погрешното убеждение, че това ще попречи на ловните кучета да следват миризмата им. Но сега Луис усети, че на всички тези хора им предстои друга битка - трябваше да се борят за своето оцеляване, да не допускат да се възползват от тях и да внимават междувременно да не изгубят себе си.

- Сигурен ли си, че имаш къде да отидеш? - попита жената.

- Разбира се, госпожо. Джо Оливър е изпратил някого да ме посрещне - отговори той.

Жената се втренчи недоверчиво в него, после кимна, събра децата си и му пожела късмет, а в момента, в който бе погълната от непрекъснато движещата се тълпа, Луис съжали, че я е излъгал. Обърна се и потъна в необятността на гарата и града отвъд. Спомни си историите за джаз музиканти, напуснали Ню Орлиънс и озовали се на непознати места, ограбени от продуценти и служители на звукозаписни компании, останали без приятели и без пукната пара, просещи по улиците, за да съберат достатъчно за билет за влака до дома.

Опита се да пропъди тази мисъл, потърси тоалетна, за да се освежи и да продължи пътуването, чувствайки се поне донякъде чист. Зърна знак и последва стрелката до мраморни стъпала, водещи до две врати с обичайните символи за мъже и жени над всяка. Но не видя знак дали тоалетните са за бели, или за цветнокожи, и се спря отпред разколебан.

- Момче, изглеждаш по-изгубен от снежинка в ада - каза глас зад него.

Луис се обърна и видя стар негър, облечен в униформата на гаров служител, който стоеше зад него и се усмихваше. Нещо във вида и държанието на мъжа подсказваше, че е правил това и преди, че работата на гарата често включва оказване на помощ на новопристигналите южняци, които изглеждат объркани в новата обстановка.

- Откъде си?

- Нюолинс.

- Нюолинс? - повтори мъжът с кисело изражение на лицето. - Не обичам Нюолинс. Не мога да понасям миризмата на бира.

Луис се намръщи, несигурен как да тълкува думите му.

- Накъде си тръгнал? - попита мъжът.

- "Саутсайд".

- Всеки тъмнокож, слизащ от тези проклети влакове, отива в "Саутсайд", момче. Въпросът е къде точно в "Саутсайд".

- "Линкълн Гардънс". Тук съм, за да се присъединя към групата на Джо Оливър.

- Кинг Оливър? - попита мъжът с внезапно оживление. - Ти да не си новият корнетист, за когото всички говорят?

Луис се намръщи, предполагайки, че е станало някакво объркване, чудейки се откога Папа Джо се нарича Кинг.

- Хайде, момче. Трябва да ти намерим кола.

Служителят го изведе навън, качи го в такси и каза на шофьора да го закара направо до "Линкълн Гардънс", а Луис седна на ръба на седалката, наблюдавайки как градът се носи край него. Излязоха от гарата, тръгнаха по улица "Стейт" покрай, както изглеждаше, квартал с червени фенери, и не след дълго Луис вече имаше чувството, че се намират в сърцето на "Саутсайд", в "Бронзвил", Черния пояс, новия дом на джаза.

Минаваше десет часът вечерта в делничен ден, а улиците бяха препълнени и оживени като в събота вечер на улица "Бърбън"*. Такси¬то се движеше покрай джаз клубове, блус барове, китайски ресторанти, билярдни зали, кина и кабарета, чиито неонови светлини сияеха в мрака.

Минаваха под издигнати железопътни линии и покрай трамваи; в далечината ред след ред небостъргачи блестяха в нощта, изпълвайки Луис с усещането, че целият град е яхнал светкавица и се носи с огромна скорост сред електрически светлини и блестящ хром. От тъмните фигури на хора, бързащи по улиците в елегантни костюми и рокли, през автомобилите и влаковете, профучаващи покрай тях, до мигащите неонови реклами - всичко излъчваше обещанието за нови възможности.

Таксито зави наляво по Трийсет и първа улица и го остави пред "Линкълн Гардънс". Луис погледна към сградата и видя надписа над вратите: КИНГ ОЛИВЪР И НЕГОВАТА КРЕОЛСКА ДЖАЗ ГРУПА.

И тогава чу безпогрешният звук на корнета на стария си ментор, който проникваше през стените и се изливаше на улицата. Беше същият мрачен блус от дома, но някак различен. Отне му миг, за да разбере. Беше много, много по-бърз, точно като хората, които беше видял да препускат по улиците; темпото му беше френетично, направо главоломно, сякаш бързаше, за да се приспосо¬би към новия си дом.

- Това е новото момче на Кинг - кресна таксиметровият шофьор, надвиквайки шума, на един от охранителите на вратата, като размаха пръст към Луис. Охранителят беше грамаден и въпреки жегата беше облечен с вълнено палто с кадифени ревери и кожена яка. Луис слезе от таксито. Непознатият го изгледа и той отново се притесни заради дрехите си и очукания картонен куфар.

Плати на шофьора и когато таксито се отдалечи, се загледа в мъжете, които сновяха по тротоара и продаваха половинлитрови бутилки джин и пакетчета с марихуана, хероин или кокаин. А в опашката пред клуба видя нещо, което го накара да се закове на място: бели хора. Група стеснителни младежи внимателно слушаха музиката със сериозен вид, сякаш беше някакъв бог.

Охранителят се втренчи в Луис и едва забележимо кимна към входа. Той се приближи до началото на опашката и мъжът отвори вратата. Оглушителна и неумолима, музиката го връхлетя като товарен влак.

Минаха през фоайето и на дансинга Луис видя стотици елегантни младежи, танцуващи под звуците на странната музика на Папа Джо, чийто корнет виеше и стенеше, променяйки тембъра и височината си.

Мястото беше изпълнено с джаз, извиващ се във водовъртеж от оптимизъм и хедонизъм, трескаво утвърждаващ "тук" и "сега". И в този миг Луис го осъзна: въпреки разликата в темпото всички тези изтънчени северняци се стичаха там, за да слушат южняшка музика, музика от Ню Орлиънс, неговата музика. И се сети за онази дрипава армия от бежанци, слизащи от влака на гарата на Дванайсета улица. Може да бяха бедни, но даваха на града нещо, за което копнееше, нещо, което боготвореше.

И тогава устните му се разтеглиха в усмивка. Не беше сигурен какво става, някакво общение между хора от различни краища на страната, между бързо и бавно, черно и бяло, старо и модерно; зараждаше се нещо ново и важно. Нещо се случваше в Чикаго и той се ухили до уши, защото всичко това му се стори странно по един красив начин.