- Харис! - чукам на вратата, докато кокалчетата ми побеляват.

Седем сутринта е. В януарското утро слънцето още се гуши зад нащърбения хоризонт от небостъргачи. В Манхатън по правило вятърът е безпощаден, студът - неумолим. Сигурна съм, че Харис е свит на топло в леглото, но полетът ми е след три часа и не мога да си позволя лукса да спазвам етикета.

- Отвори проклетата врата, Харис! Знам, че си вкъщи.

Щеше да е по-лесно, ако имах ключ, но миналата година реших да сложа граници, за да се освободим емоционално. Което в действителност значеше да освободя апартамента. Не е нормално двама души, разделили се отдавна, да живеят под един покрив, да спят в общо легло като платонични съпрузи и да ходят заедно по сватби на приятели.

Въпреки всичко, случило се през последните десет години обаче, Харис остава най-добрият ми приятел и доверник и е сред малцината представители на човешкия род, които все още харесвам, понеже не са нарцистични егоисти.

Всъщност дълбоко в себе си обичам Харис повече, отколкото ми се иска да призная.

Откъм апартамента се чува приглушен глас и след секунди Харис отваря вратата. Очилата му с дебели рамки са изкривени. От него лъха на влажни чаршафи и безпаметен сън.

- Какво има? - присвива очи и прокарва длан по чорлавата си коса с цвят на оникс. Гънки по бузата и челото му като бразди очертават възглавницата, от която се е надигнал.

- Не си вдигаш телефона, Харис.

Част от мен е някак ирационално възмутена от този факт.

- Спях, изключих телефона.

- Случаят е спешен, тръгвам за Юта.

Равният служебен тон едва ли ще го заблуди, но на мен ми помага да не се разпадна. Да показвам емоции, не ми е стихията, по-скоро бих се съгласила... да ми извадят зъб без упойка, отколкото да роня сълзи пред хората. А и сълзите няма да намерят сестра ми.

Сънливият му поглед най-сетне се фокусира.

- Юта ли? С Мередит ли е станало нещо?

- Да, изчезнала е.

За пръв път произнасям зловещите думи гласно и в гърлото ми засяда буца. Едно е да ги мислиш, изречеш ли ги, превръщат се в реалност.

Тя е моята опора, винаги до мен и в хубави, и в лоши моменти. Най-вдъхновяващото присъствие.

И сега я няма.

- Какво се е случило? - Харис повдига вежди, после ги сключва, сякаш наблюдава аварийно приземяване на самолет.

- Трябвало да вземе децата на Андрю от училище - обяснявам, докато съм впила очи в босите му крака. - Не отишла обаче. Открили колата ѝ на паркинг пред хранителен магазин. Шофьорската врата била отворена, чантата и телефонът ѝ били на седалката. Никакви признаци за борба. Просто... изчезнала.

- Отврат - Харис забива брадичка в гърдите си и си разтрива врата.

- Дойдох да ти кажа, че не знам колко време ще отсъствам, налага се да поемеш кафенетата.

Неприятно ми е да го оставям сам в момент, когато бизнесът ни е разклатен, но нямам избор.

Преди десет години с Харис завършихме колеж. Бяхме затънали в дългове и стана почти невъзможно да си намерим работа в разгара на Голямата рецесия. Изцедихме и последния долар от кредитните си карти и отворихме малко кафене в Бруклин. След две години отворихме второ в Челси. После трето в Ийст Вилидж. Днес има общо пет такива. Беше смахнато, напрегнато и стресиращо, но и чудесно и вълнуващо, защото правехме всичко заедно. Един до друг.

Времената обаче са трудни.

Конкуренцията е по-сериозна от всякога. Навсякъде никнат нови кафенета, управлявани от милениали, спецове по социални медии, добре подплатени със заеми от родителите им с дебели портфейли.

Миналата Коледа отвориха "Кафе-бар" на една пресечка от нашето! Собственикът изобрети цяло меню с тематични напитки, вдъхновени от филми: "Сам вкъщи", "Коледна ваканция" и други такива. В "Бъз Фийд" му посветиха цяла страница и буквално след часове пред заведението се изви опашка от желаещи да опитат "Задръж рестото, мръсно животно" - това е името на прехвалено, но иначе най-обикновено лате с канела и подсолен карамел. Или "Островното приключение на братовчеда Еди" - айс мока с прибавка от турско кафе. Нищо новаторско, но кой може да се съревновава със сензация в социалните мрежи? Е, накратко, времената са много трудни.

През декември печалбата ни се срина с 40% и с Харис обмисляхме да затворим три кафенета. Мередит обаче ми предложи заем, за да спасим бизнеса.

Не исках да приемам.

Но и не исках да изгубя препитанието си, нито Харис, въпреки че вече не бяхме двойка...

На същото мнение беше и Харис, който сега, в момента, ме наблюдава с измъчено изражение.

- Добре, да... Ще поема всичко. Дръж ме в течение, Джи.

Не си тръгвам, пристъпвам от крак на крак пред вратата. Мередит не му е любимка, знам го, и никога не е била, макар да не ми го е казвал в прав текст. От време на време пуска хапливи забележки, че е пристрастена към социалните медии и таблоидите, носи прекалено много грим и прекалено малко дрехи. Най-много го дразни демонстративната ѝ женственост, но това е въпрос на принципи. Харис е отгледан от двама харвардски професори, изследващи неравенството между половете, и има три по-големи сестри. Няма начин да не е заклет феминист.

- Дано да не ѝ се е случило нещо лошо - промърморва, свел глава.

Интересно как дребните дразги вече нямат значение, когато положението стане напечено.

- Ще те държа в течение - обещавам най-малкото защото здравият му разсъдък ще ме крепи, докато я намеря. Той умее да подхожда към нещата разумно и в перспектива. Знае как да усмирява тревожната ми природа. - Моля те, не си изключвай телефона. Дори нощем. Искам да съм сигурна, че мога да се свържа с теб по всяко време.

Понечвам да се обърна, когато топлата му длан обхваща китката ми.

- Гриър, съжалявам...

Докосването ми действа успокоително, но при тези обстоятелства не съм в състояние да му се насладя.

- Съжаляваш? - повдигам вежди. - За какво? Тя не е умряла, изчезнала е...

Той не казва нищо.

- Ще я открия - отсичам абсолютно убедена.

- Знам, тук съм, ако ти трябвам.

Прегръща ме. Прекрачва граница, която лежи между нас отпреди две години.

Чувствам се върховно, сякаш ръцете му спират безкрайното ми пропадане. Той ме обича, знам.

Двамата ще се обичаме винаги. Предложението му да се разделим дойде, след като дълги години поставяхме връзката си на заден план и хвърляхме всичките си сили в работата. Посвещавахме ѝ цялото си време и енергия. Повлечени от инерцията, не забелязвахме какво се случва. Когато забелязахме, беше късно. Бяхме изгубили искрата, предпочитахме удобството пред вълнението. Заслужавахме повече. И двамата го разбрахме.

Поне така каза Харис.

Всъщност не беше изненада. Аз си имам проблеми, а Харис е сложен характер и точно затова го харесвам. Иска ми се да дойде с мен в Юта, но не бива да оставяме кафенетата на самотек. Да заминем за неопределено време, не е добър вариант.

- Обади ми се, когато кацнеш - казва той.

- Разбира се.

Отдръпвам се от ръцете му, намествам каишката на чантата върху рамото, махвам му и се обръщам. Мъча се да свикна с мисълта, че остава някъде далеч от мен...

Непознато досега чувство за безпомощност и несигурност заплашва да се пропие чак до костите ми. Вдишвам дълбоко и с широка крачка тръгвам към асансьора.

После сядам в таксито, което ме чака.

Ще намеря сестра ми. Това - първо!