- Нямаш представа колко се радвам, че си у дома - усмихна се брат ми широко. Личеше, че е истински щастлив - чувство, което не мисля, че някога ще изпитам.

- Щом казваш. - Имах чувството, че ще повърна. Защо беше толкова мил с мен?

- Наистина е така - тупна ме той по рамото. - Какво ще кажеш да отидем да потърсим татко?

- Нямаш вид на много разтревожен.

- Напротив. Много пъти забравя името ми, но никога не е изчезвал за толкова дълго време. Добре е да го намерим, преди да е станало студено.

Той се отправи към къщата. Сега температурата беше някъде около нулата, но с настъпването на вечерта след час или два, когато слънцето се скрие, щеше да е съвсем друго.

- Страхотен джип, между другото - подхвърли Ксандър през рамо. - Отива ти.

Поех дълбоко дъх през стиснати зъби, после няколко пъти през носа с надеждата стомашните сокове, които неумолимо се надигаха, да се спуснат там, където им е мястото. Тялото ми очевидно не успяваше да се справи с емоциите.

Разбира се, че ми е простил. Естествено е да ме посрещне с отворени обятия. В очите му прочетох искрена обич, липсваше каквато и да е злонамереност. Винаги е бил пример, показваше по всякакъв начин, че няма начин да се сравнявам с него.

В момента, в който бях успял да дойда на себе си, той се обърна.

- Как си? - с искрена загриженост попита.

- Добре - излъгах аз. Поне в това много ме биваше, но очевидно не бях успял да го убедя.

- От височината тук ли?

- Нещо такова.

- Гледай да пиеш повече вода - напомни ми той и повдигна изненадано вежда, чувайки колко бързо се съгласих.

Белега върху тази вежда не бях виждал, но много добре знаех как е получен. Стомахът ми се обърна и за пореден път усетих, че ще повърна.

Белегът се беше появил, след като хвърлих брат си във витрината на господин Уилямс.

Ксандър не беше изкачил и половината стълби, когато външната врата се отвори и Гидиън изтича навън от къщата.

- Взел е пушка - провикна се той.

Ксандър застина и проследи как Гидиън бяга към мен.

- Я повтори? - спрях аз Гид, смятайки, че не съм разбрал добре.

- Взел е пушката. Дороти току-що ми каза. Още няколко групи ще дойдат откъм имота на Брадли - осведоми ме той и отмина, залепил лице към радиостанцията на рамото му.

- Как е успял да докопа пушката? - извиках аз гневно на Ксандър.

- Мислех... - заклати той глава. - Мислех, че е на сигурно място в касата, която заключих. Скрих ключа.

- В пералното помещение ли? - обади се Дороти, която беше излязла на верандата със старо шише омекотител в ръка.

Времето очевидно не беше текло за Дороти - не беше се променила за изминалите десет години, докато бях в армията. Косата ѝ бе също толкова прошарена и със същата прическа както тогава. Беше облечена с добре познатото ми зелено зимно палто.

- Да - въздъхна Ксандър, - там горе. Над омекотителя, който той категорично отказва да ползва.

- Празното шише от омекотител, което открих в преддверието ли? - попита жената, отправяйки му укорителен поглед.

- Това трябва да е.

- Кажи ми, че си прибрал патроните на друго място.

Ксандър пребледня.

- Да го намерим, преди да е убил някого - завъртях се аз на пета и тръгнах бързо към джипа. Стане ли дума за оръжие, винаги знам какво да се направи, чувствам се в свои води, за разлика от срещите с близки хора.

Метнах якето вътре и се пресегнах към лоста за отваряне на багажника, върху покрива на колата. Бях разпродал почти всичките си вещи, но все пак оставих неща, които си мислех, че може да ми потрябват, както и такива, които нямах време да прегледам.

- Какво ще правим? - обади се Ксандър.

- Какво имаш предвид? - попитах и извадих това, което търсех. Затворих капака и скочих на земята пред брат ми, чиито очи бяха заприличали на фаровете на колата ми.

Една по една, още коли паркираха на откритото място пред къщата.

Ксандър огледа новодошлите, които вече разговаряха с Гидиън, и тихо продължи:

- Става сложно. Той е взел пушка, в седемдесет и пет процента от случаите не помни кой съм.

Сериозно бреме падна от плещите ми, докато се подготвях за случая и най-сетне вдигнах ципа на якето си.

- Мислех, че ще търсим татко - отвърнах, докато търсех челника си и фенера в жабката на колата. Прибрах ги в джобовете си и спрях само за миг, докато сложа шахматната фигурка от оникс в жабката, за да не се загуби. Имахме на разположение още час, докато се стъмни, но нищо чудно да ни трябваше повече време, докато обиколим всичките сто акра от земите на баща ми. И то в случай, че той е все още там.

- Не е ли по-добре да оставим Гидиън и полицаите от града да свършат това? - тихо попита брат ми.

Насочих вниманието си към четиримата полицаи - всъщност целия състав на полицейското управление в Алба, - които също ме оглеждаха. И нищо чудно. Някои от тях неведнъж ме бяха закопчавали преди време.

- Да не искаш да оставя тези въоръжени мъже да търсят баща ми, който също е въоръжен? - И без да чакам повече, се отправих към северния край на имота.

- Чакай - стисна ме Ксандър за лакътя.

Цялото ми тяло се напрегна. Десетки бяха случаите, когато, ако някой ме улови така без предупреждение, съм смазвал натрапника от бой.

- Дръпни се от мен.

Очевидно тонът ми е бил достатъчен, за да го накара да ме пусне на мига.

- Има процедура, Кам. Правила. Те знаят как да се справят в подобна ситуация. Последното, което искаме, е нещата да излязат извън контрол.

Това отново беше мекият начин на Ксандър да се справя, още повече, бидейки близо две години по-голям от мен, той знаеше, че има право да решава. Рядко взимаше бързи решения, винаги гледаше нещата да стават възможно най-безболезнено.

Аз лично предпочитах директния и бърз начин.

- Искаш да ми кажеш, че ако той насочи към тях пушката, те няма да натиснат спусъка на собствените си пистолети?

- Я стига - изсумтя Ксандър. - Момчетата са опитни.

- Готов си да изложиш живота на баща ни на риска да го срещне онова двайсет и пет годишно момче, което дори не си прави труда да отговори на повикването на диспечерката и откакто стои и си говори с останалите, откопчава и закопчава нервно кобура на оръжието си? Аз не съм готов обаче. Знам къде е баща ми и ще стигна при него, преди да са потеглили още.

Ксандър изви глава към групата с Гидиън, докато аз вече поемах по скритите под снега пътеки, които, щом навлезех в планинския склон, съвсем щяха да изчезнат в тревата. Смяната на надморска височина все така ми пречеше да дишам, трябваше ми време да свикна, но в момента нямах такова.

- Къде отивате? - провикна се след нас Гидиън.

- Да намерим баща ни! - отвърна Ксандър уверено и бързо ме догони. Вървяхме в крачка, снегът под краката ни бе започнал да се топи. Бяхме еднакви на ръст, но аз бях с десет килограма повече мускули от него.

- Надявам се, знаеш какво правиш - подхвърли Ксандър, когато пътеката съвсем се загуби.

- Да. - Погледът ми внимателно обикаляше терена за някакви, каквито и да било следи, оставени от баща ми.

- Наистина ли знаеш къде е отишъл?

- От колко време има той тази бутилка от омекотител? - попитах, усещайки хрущенето на камъчетата под краката си.

- От години.

- Точно така. От десет години. Пола Брадли я донесе, когато той беше болен, помниш ли? Жената искаше да помогне с нещо за прането.

- Как, по дяволите, си го запомнил?

- Добрата памет е моето наказание. Има гадости, които с радост бих забравил. Помниш ли защо той отказа да го използваме? - Бяхме превалили първото възвишение и вече се движехме към линията на гората.

- Едва си спомням дори, че госпожа Брадли я е донесла.

- Не искаше да я използва, но пък и отказа да я изхвърли - опитах се да му припомня аз.

Ксандър продължаваше да ме гледа с недоумение.

- Имаше аромат на лавандула - опитах се да отговоря на неизказания му въпрос.

- Мама - зяпна Ксандър.

- Именно - потвърдих аз. Бяхме навлезли вече между боровите дървета. Между тях температурата на въздуха спадна чувствително.

- Тя е погребана в отсрещната част на имота с...

- Той не ходи там, когато тя му липсва. Не че признава, че скърби за нея. - Това щеше да е проява на слабост, която той никога нямаше да си признае.

- Клисурата.

- Да.

Движехме се между редките дървета и излязохме на сравнително празно място.

Изругах едва чуто от това, което се разкри пред очите ми.

- О, не! - прошепна Ксандър.

Сърцето ми спря за миг, след което заби с огромна скорост и адреналинът изпълни кръвоносните ми съдове.

На около трийсет метра вляво от нас насред сечището баща ми беше насочил пушката си към единствения човек, когото се надявах да не видя никога повече.

Познавах тази фигура, дебелата плитка кестенява коса и профила с лека гърбица на носа. Бях там, когато тя си счупи носа като малка. Аз бях този, който я изнесе от мината.

Стоеше на петнайсетина метра от нас с широко разперени ръце и очевидно нямаше никакво намерение да отстъпи пред насочената към нея пушка. Никога пред нищо не беше отстъпвала и колкото и да исках да знам защо е толкова упорита, мислено проклинах този неин инат.

Уилоу Брадли щеше да получи куршум.

Уилоу на Съливан.

- Мини между дърветата и застани зад него - прошепнах на Ксандър. - Щом ти дам сигнал, измъкни пушката от ръцете му.

- Какъв сигнал?

- Ще разбереш.

- Няма да те познае. Ще те гръмне - през зъби отвърна той.

- По-добре мен, отколкото нея. - Никога не съм се страхувал от смъртта. Откакто се помнех, играех на криеница с нея и един ден щях да загубя тази игра. Толкова.

Щом трябваше да умра в този ден, така да бъде.

Тръгнах.