В сборника "Вслушвания", издание на "Жанет 45", литературният критик и журналист е събрал няколко културологични и литературоведски есета.

Ето какво казва редакторът на книгата Ани Бурова:

Митко Новков има издадени 10 книги, носител е на наградата за белестристична книга "Пегас" на община Бургас и наградата за критика в конкурса, организиран от "Литературен форум" послучай 150-годишнината от рождението на Иван Вазов и Захарий Стоянов, а книгата му "Подир сенките на литературата-цикли и зацикляния" бе сред номинираните заглавия в секция "Хуманитаристика" на наградата "Хр. Г. Данов" през 2008 г.

Дали си даваме сметка колко парадоксална е думата убежище? Дума-оксиморон, съставена от две различни, да не река противоположни семиотични единици: у-, която е наставка, у-казваща центростремителност, насочване навътре - към лоното, може би; това се у-сеща, когато я сравним с близката ѝ, но с обратно референтно звучене наставка от-. Ето: укривам: първо значение според "Българския тълковен речник" (1973):

Абсолютно насрещни действия: първото скрива, а най-добре е да се у-криеш в центъра - "Пътешествието до центъра на Земята" (Жул Верн) намира един цял "Изгубен свят" (Артър Конан Дойл); второто от-крива, а най-доброто от-криване е да свалиш булото, да от-махнеш илюзиите - "Разбулената Изида" (Елена Блаватска) те довежда до болезнения, но и оздравителен процес на "Изгубените илюзии" (Оноре дьо Балзак). Наставката от- е повече центробежна, отколкото центростремителна; и точно на нея съответства остатъка от думата (у)-бежище.

Има една поговорка - слабоизвестна, от имперско време, когато Цариград е бил столица и на българите:

От същия корен е и "Бегуни" - заглавието на знаменития роман на Олга Токарчук . Бегуните избягват всяка централна власт, стараят се колкото се може по-малко да ѝ попадат в полезрението; тоест центростремителното у- е абсолютно несъобразно с центробежното -бежище. За думата убежище спокойно можем да кажем, че тя се разбягва на две страни: наставката дърпа към центъра, коренът тегли извън центъра и в крайна сметка се получава дума-монстър, дума-хибрид, дума-кентавър; да си в убежището, ще рече, че си в центъра на хетеротопията. Заглавието "Времеубежище" можем да преведем на езика на постструктуралисткия постмодернизъм като хронохетеротопия.

За Мишел Фуко хетеротопията (която той противопоставя на утопията) представлява "нещо като контра-пространство, ефективно отиграна утопия". В това "контра-пространство" откриваме "реалните места, всички други реални места, които могат да бъдат намерени в определена култура, едновременно представени, оспорени и преобърнати". Дочуваме отзвук от Борхес, от "Алефът": "Видях гъсто населеното море, видях изгрева и залеза, видях тълпите на Америка, видях посребрена паяжина в центъра на черна пирамида, видях разрушен лабиринт (беше Лондон), видях безброй очи, които се взираха в мене отблизо като в огледало, видях всички огледала на планетата и нито едно от тях не ме отрази" - и така още 348 думи на виждане на какво ли не.

Които извикват накрая "безкрайно преклонение, безкрайна жалост". Хетеротопията, която е Алеф, причинява, според Борхес, противоречиви чувства - преклонение пред (величието на вселената може би?), жалост към (нищожието на Аз-а, не ли?) "(не)Реалните места" на хетеротопията зареждат с възторг и печал, с възвишеност и меланхолия; с възход и низход

За разминаването им с потомците говори обстоятелството, че император Теодосий І - вярващ християнин (той забранява окончателно изповядването на езическите вярвания и закрива Олимпийските игри), искал да изготви седем сребърни ковчези, където да положи телата им. Те обаче му се явили насън и го помолили да ги остави в пещерата, в която първоначално заспали. Императорът, разбира се, ги послушал - на светци волята се не скършва .

Същата изместена несвоевременност отбелязваме в разказа на Уошингтън Ървинг "Рип ван Уинкъл" (1819). Този жител на покрайнините на малкия тогава градец Ню Йорк заедно с кучето си поел на лов, но не срещнал звяр, а човек - възрастен холандец, на когото помогнал да занесе бъчонка със спирт до малък амфитеатър.

Какво било учудването му, когато видял там подобни на извикалия го старец достолепни господа да играят кегли. Заблудилият се ловец поднесъл на играчите питие, той също се възнаградил с няколко глътки, обаче спиртът му подействал силно - съзнанието му помръкнало и заспал. Когато се събудил, кучето било изчезнало, а мускетът му - в ръжда. Тръгнал Рип ван Уинкъл да се връща по същата пътека, обаче нищо по нея вече не било същото - видял ручей, какъвто преди нямало, изпречили му се скали, които преграждали пътя.

Промъкнал се някак, срещнал хора, но никой от тях не му бил познат, а и дрехите им били малко странни. Хората също го гледали учудено. Рип опитал да разбере защо и се попипал по лицето - и с изненада установил, че му била пораснала дълга бяла брада. Влязъл в селището - и там непознати. А и с познатите нещо не било както трябва: видял млад мъж, изглеждащ досущ като него; приближила и млада жена с дете на ръце, тя пък приличала на жена му.

Това била дъщеря му Джудит Гардинър. Двойникът бил синът му. На въпроса кой е баща ѝ Джудит отвърнала, че се казва Рип ван Уинкъл и преди 20 години - нарамил пушка и подсвирквайки на кучето, поел на лов. Оттогава изчезнал... Макс Фриш, който заимства историята от Уошингтън Ървинг - поукрасявайки я, избира да я приключи така: "Рип поживял още няколко години в селото като чужденец в един чужд свят".

Типична изместена несвоевременност; превръщане на синхронията в какохрония...

Горкият Рип ван Уинкъл, който с двайсет години бил изостанал от света!

Горката България, за която казват, че е с двайсет години назаде от света!

Романът "Времеубежище" играе на струните и на какохронията, и на двайсетте години. Но играе така, че изоставането да не се усеща. А не се усеща, защото българските убежища не са това, което са: мислим ги за убежища, пък те се оказват обратното - отбежища; от тях по-добре да бягаш, отколкото у тях да се криеш. Не спасение, а илюзия за спасение: обещават едно, сюрпризират те с друго.

Емблематична илюстрация е образът на гората/планината-закрилница: в представите ни е защитничка, в действителност - почти винаги не. Казано иначе, гората е повече илюзорна сотериологична утопия, отколкото бранница и покровителка.

Ето го утопичния образ: "Развивай ми се, горке ле, горо зелена, Гергьовден дойде! Юнаци се стегат, войводи да ида - пушките си миа, сабите си точа. Зелената трева - юнашка постелкя; студената вода - юнашка здравица; белите гъби - юнашки погачи".

Реалността обаче е по-сурова и това в народните песни го има едно към едно. Първата суровост можем да наречем климатична: "Ког' излегле во гора зелена, що зароси една лапа'ица, а по неа еден ти'ок ветар, замръзна'е пушки на рамена, а елеци на кноки кошули, а кошули за месо юначко"; втората - канибалска: "Гарван грачи на висока йелха, вълче вийе на висока чука; гарван грачи, вълчу отговаря: - Ей та тебе, вълчо побратиме, яла тука под висока йелха, тука лежи юнак с тежка рана, ти шъ йедеш белото му тело, аз шъ пия черни, ясни кърви".

В "Записки по българските въстания" Захарий Стоянов описва по блестящ начин това ментално подхлъзване за гората/планината/Балкана като закрилници: "Наляво долчина, надясно краище, напред ни камъци, с една реч - положение ужасно. [...] За нашите стари войводи Стара планина е била действително "рай" и "майка"[...] Сега не беше така".

Парадоксално, но истинско убежище нашенецът намира на места, където хич не би му хрумнало. В "Житие и страдания грешнаго Софрония" изстрадалият от беди и преследвания бъдещ владика разказва: "Но побегнах и скрих ся у един турецкий харем". 26 дена Софроний се тули там и то напълно успешно. Тая безопасност на харема Христо Ботев разиграва и подиграва гениално в "Политическа зима": "Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува. Приятно е, но да има и една от тия две болести: или млада жена, или стар ревматизъм [...]"

Архиереят все се оплаква от глад в харема ("Да оставим ястие, ами много дни и без хляб останвах, почто ония турчин беше сиромах, повише кукурузний хляб ядяха. Но имаше малко зелие армея, а друго нищо"), обаче в топлата соба поетът решава проблема с изхранването по забележително балканско-ориенталски начин: "самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук". Тоест, хич не по хайдушки, а по харемски (Захарий Стоянов: "Надали е имало нещо по-приятно от това, щото момчетата да насядат около своя любим войвода под дебелата букова сянка, подпрени на шишенетата си, а черноокият овчар да върти шиша на крехкия овен около големия огън").

Българското въображение все дири спасение там, където го няма. И заради предубеждения все го изпуска там, където го има. "Времеубежище" разказва тази наша обърканост. Обърканост, която постоянно гради утопии, за да се окаже накрая насред антиутопията - вечното българско битие.

Битие без убежище. Битие без отбежище. Битие без битие...