Изброяване на болестите... Баща ми изброява болестите си, както Омир изброява корабите във Втора песен на "Илиада" или описва изковаването на щита на Ахил в Осемнайсета песен.

Тази книга би могла да се отвори и така. Когато баща ми започна да изброява болестите си пред док­тора, навън грееше сутрешно зимно слънце, после започна да се смрачава, после пак съмна, снегът тръг­на да се топи, появиха се първите кокичета, задуха белият вятър (дядо ми все виКаше - дойде ли белият вятър, няма страшно, свършено е със зимата), от­някъде се чуха птички, а сред тях най-ясно се чуваше кукувицата, която не спираше да кука и отпускаше щедро на всички година след година, дърветата се разлистиха, мина Великден, дойде Гергьовден... Баща ми все разказваше и разказваше, докторът слушаше с полуотворена уста...

Тази Шехерезада - баща ми!

Не спираше, печелейки ден след ден с всяка исто­рия, сякаш знаеше, че спре ли за малко, зимата ще се върне и той няма да доживее ни кокичета, ни куку­вица, ни Гергьовден...

Лекарят просто беше попитал имате ли пре­дишни заболявания.

А баща ми само това чакаше. Цялото му тяло беше изписано с историите на тези заболявания. Вече не беше тяло, а свитък.

Изброяването на неговите болести наистина звучеше епично като изброяването на корабите в "Илиада". Даже беше още по-обилно и картинно, като изковаването на щита на Ахил. Всичко имаше В тези истории - и небето, и земята, и двата града, и селото с всичките му сезони, лете по жътва, есен по гроздобер, зиме по Коледа, а клането на прасе беше отделна глава, така го разказваше, че кръвта шурте­ше в кабинета и изцапа малко бялата престилка на доктора, но той, заслушан в разказа, дори не помръд­на. После баща ми разказа за градината, уж започна с болките в кръста, докато копаел, но разказът така се разлисти в рози, череши и сливи, че цялата стая разцъфна. А ехографът в ръката на доктора се разпъпи като лале и вече нямаше да намери и сянка от метастази.

Разказваше баща ми, на живот и смърт разказва­ше. Знаеше, че спре ли, всичко, което докара в каби­нета, ще изчезне като сутрешната роса по ягодите в градината.

Само докато разказваше, ребрата не го притис­каха, кръстът не го режеше, гърдите не го пробожда­ха, нямаше и следа от болка.

Тихомълком в кабинета се бяха събрали по-мла­дите лекари и сестрите, иззад вратата надничаха другите болни да видят какво е това чудо, какви са тези агнета, прасета, цъфнали череши и истории. И който слушаше, не го болеше вече.

Разказваше баща ми, разказваше, а гласът му си отиваше бавно, и накрая, когато последният звук се изгуби, започна да описва само с ръцете си...

Така ще го оставя да разказва, защото искам в неговия роман да е светло и защото така беше. Пи­тайте лекаря, ако не вярвате, в пепелника му още има прашец от цъфнала череша и капка кръв в долния край на престилката.