В рубриката "Четиво" Дневник публикува откъс от "Марли и аз", с автор Джон Гроган, предоставен от Издателство "Кръг".

Издателство "Кръг" ни предлагат откъс от най-кучешката книга в съвременната литература. Един луд лабрадор, едно любящо смейство и 400 страници, изпълнени със смях, сълзи и красиви емоции - това е романът "Марли и аз".

Световният бестселър на Джон Гроган е истинска класика, не само за любителите на кучета, но и за всеки, който има или е имал домашен любимец. Автобиографичната творба на американския автор проследява трогателната история на най-лошото куче с най-голямото сърце и се превръща във вдъхновение за създателите на едноименния филм с участието на Оуен Уилсън и Дженифър Анистън.

Джон и Джени са безгрижни влюбени младоженци, току-що започнали съвместния си живот в своята перфектна приказна къщичка в Южна Флорида. Но безоблачните дни бързо отминават, когато решават да увеличат семейството си първо с... кученце. Сладката пухкава топчица бързо се превръща в препускащ из дома им четиресет и пет килограмов лабрадор ретривър, неподлеждащ на възпитание. И скоро става ясно, че с Марли животът на младата двойка никога вече няма да бъде същият.

Див и непокорен, Марли унищожава всичко, което се изпречи на пътя му - събаря предмети и хора, има нюх за бели, страх от гръмотевици и се оказва единственото куче, изхвърлено от училището за послушание. Но едновременно с това любвеобилният домашен любимец е до стопаните си в най-тежките и най-щастливите моменти, винаги верен и готов да обича.

Вечеря на открито

Подобно на мен, Марли не се вписваше в атмосферата на Бока Ратон. В Бока имаше (и положително все още има) огромен брой от най-малките, най-джафкащите и най-разглезените кучета на света. Дамите от сорта на Бокахонтас мъкнеха четирикраките си любимци като моден аксесоар. Човек можеше да види тези скъпоструващи, миниатюрни създания - често разкрасени с фльонги, парфюмирани, а някои дори с лакирани нокти - на най-невероятни места.

Надничаха от някоя дизайнерска дамска чанта, докато чакаш на опашка за геврек, дремеха върху хавлията на стопанката си на плажа, появяваха се в някой скъп антикварен магазин, водени на инкрустиран с изкуствени диаманти повод. Най-вече можеха да се видят да обикалят града в лексуси, мерцедеси и ягуари, разположили се аристократично в скута на собственичките си. Сред тях Марли беше като недодялания комичен герой Гомър Пайл, изправил се до Грейс Кели. Те бяха фини, умни и с изтънчен вкус. Марли беше едър, тромав и душеше гениталии. Желанието му да общува с тях беше голямо, но не по-малко беше тяхното нежелание да го допуснат в своите среди.

След като изяде дипломата си за успешно завършен курс по послушание, Марли се държеше сравнително прилично по време на разходките ни, но ако съзреше нещо, което му харесва, изобщо не се колебаеше да се втурне към него, въпреки риска да се задуши. За него префинените четирикраки, които срещахме, докато обикаляме из града, определено си струваха този риск.

Втурваше се в галоп всеки път, когато видеше някое от тях, дърпаше Джени или мен, примката се затягаше около врата му, той се задъхваше и започваше да кашля. И всеки път биваше отритван високомерно не само от миникучето, но и от неговия собственик, който дръпваше своята Фифи, Сузи или Чери, сякаш я спасява от челюстите на алигатор.

На Марли обаче това не му правеше впечатление. Щом се появеше друго такова кученце, той отново се устремяваше напред, без да се притеснява, че съвсем скоро е бил отблъснат от друг подобен обект на неговите желания. Аз лично винаги съм се чувствал кофти, когато ми отказват, затова се възхищавах на упорството му.

Храненето навън беше много популярно в Бока и редица ресторанти в града предлагаха места на открито, под палмовите дървета, чиито стволове и клони бяха окичени с гирлянди от малки лампички. Това бяха местата, където можеше да се разтушиш, да пийнеш едно кафе лате и да побъбриш по мобилния си, докато компанията ти зяпа безцелно небето.

Миникучетата в Бока бяха важен елемент, допринасящ към атмосферата при храненето на чист въздух. Брачните двойки водеха питомците си с тях и връзваха поводите за масичките от ковано желязо. Кучетата се свиваха на кълбо доволни, а понякога дори сядаха на масата до стопаните си с вдигнати надменно глави, като че ли ядосани от липсата на внимание от страна на сервитьорите.

Един неделен следобед с Джени решихме, че ще бъде добре да вземем децата и да похапнем навън в някой от популярните ресторанти.

- Когато си в Бока, трябва да се държиш като бокачанин - заявих аз.

Натоварихме момчетата и кучето в колата и се отправихме към "Мизнър Парк", търговската част в центъра на града, оформена по подобие на италианска пиаца - с широки тротоари и безброй питейни заведения. Паркирахме колата и тръгнахме по главната улица, първо в едната посока, после в другата. Кой знае каква гледка сме представлявали.

Джени беше стегнала коланите на момчетата в двойната количка, която някой можеше да сбърка с количка за пазар, защото беше натоварена догоре с всякакви детски джунджурии - от ябълковото пюре до мокрите кърпички. Аз вървях до нея и едва удържах Марли, целия нащрек в очакване на срещата си с някой местен мъник. Беше по-неспокоен от обичайно, въодушевен от възможността да се доближи до някое от малките, чистокръвни, подскачащи наоколо кученца, и затова здраво бях стиснал повода в ръката си. Изплезил език, той пухтеше като локомотив.

Решихме да седнем в един ресторант с по-поносими цени и изчакахме да се освободи една от масите на тротоара. Масата беше идеална - на сянка, с гледка към фонтана в средата на площада и достатъчно здрава, за да сме сигурни, че ще издържи четиресет и пет килограмово куче. Закачих повода на Марли за един от краката ù и поръчах две бири и два ябълкови сока.

- Пия за прекрасния ден и прекрасното ни семейство - каза Джени и вдигна чашата си.

Чукнахме се с нея, а момчетата последваха примера ни с пластмасовите си чаши с капачки. Случи се именно в този момент. Всъщност стана толкова бързо, че не можахме да разберем какво точно става. Както си седяхме на масата на открито и вдигахме тост за чудесния ден, тя внезапно се затътрузи през морето от други маси, блъскаше се в нищо неподозиращи хора и издаваше ужасни, силни и пронизителни звуци, предизвикани от триенето в паважа.

В първия миг, преди да осъзнаем какво става, решихме, че масата ни, обсебена от някаква необяснима сила, бяга от нашата недодялана семейна група, чието място определено не беше в Бока. В следващия миг разбрах, че масата ни не е обладана от духове, а от нашето куче. Марли я теглеше с пухтене напред, впрегнал цялата си мускулна сила, а поводът му се беше опънал като струна на пиано.

За част от секундата видях накъде точно се е насочил, повлякъл масата след себе си. На петнайсетина метра по-нататък един френски женски пудел пристъпваше до господарката си с вирнат нос. По дяволите, помислих си аз, каква е тази негова страст към пуделите? За момент с Джени продължихме да седим с питиетата си в ръка, момчетата бяха между мен и нея в количката си, наслаждавайки се на нашия прекрасен, непомрачен от нищо неделен следобед, като изключим факта, че масата ни се отдалечаваше от нас през тълпата.

Миг по-късно вече бяхме на крак, крещяхме, тичахме, извинявахме се на хората, край които минавахме. Стигнах пръв до бягащата маса, която подскачаше и стържеше по паважа. Хванах я, запънах краката си и я задърпах с всички сили назад. Джени ме настигна и също задърпа. Имах чувството, че съм екшън герой от някакъв уестърн, който се опитва да задържи с голи ръце влак беглец, преди да излезе от релсите и да полети от скалата. Сред цялата тази лудница Джени се обърна и извика през рамо:

- Сега се връщам, момчета!

Когато най-накрая масата спря и успяхме да издърпаме Марли, който беше само на крачка от женския пудел и ужасената му стопанка, аз се обърнах да видя как са момчетата и тогава за пръв път забелязах лицата на другите клиенти, дошли да похапнат на чист въздух. Беше като сцена от рекламите на брокерската компания "Е. Ф. Хътън", когато всички в блъскащата се тълпа млъкват в очакване да чуят изречения шепнешком съвет в какви акции си струва да инвестират. Мъжете бяха спрели разговорите си по средата с телефони в ръка. Жените зяпаха с отворена уста. Жителите на Бока бяха възмутени. Накрая мълчанието беше нарушено от Конър.

- Уади отива разходка! - изпищя радостно той.

Един сервитьор се втурна да ми помогне да върнем масата обратно. Джени държеше Марли в мъртва хватка, а той все още не можеше да откъсне поглед от обекта на желанието си.

- Ще ви донеса други прибори - каза сервитьорът.

- Няма нужда - отвърна небрежно Джени, сякаш нищо не се беше случило. - Само да платим напитките и си тръгваме.