Теа Монева е родена във Варна. Завършва Първа езикова гимназия в родния си град и фармация в Мюнхенския университет "Лудвиг-Максимилиан". Автор е на стихосбирката "Преводачът на света"

("Жанет 45", 2021), отличена в Националния конкурс за дебютна литература "Южна пролет". Награждавана е в литературните конкурси "Рашко Сугарев", "Георги Черняков", "Мара Белчева", "Морето", "Магията любов" и

други. Нейни стихотворения и разкази са публикувани в "Литературен вестник", "Страница", "Кадър 25", "Кръстопът", La Tortuga Búlgara.

- Ина Иванова

Откъс от книгата, предоставен от издателство "Жанет 45".

Една сутрин, докато още бях сънена, без много да му мисля, се обадих на Флорис. Тя май също тъкмо се събуждаше. Първоначално не ме разпозна, но след няколко секунди се сети коя съм и ме покани да разгледам галерията към обяд, а после да се пошляем из града.

Запълних времето до срещата със седене върху масата за пинг-понг пред главния вход на общежитието. Наблюдавах влизащите и излизащите студенти. Понякога засичах колко време им е нужно да намерят ключа си. Броях наум. Хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три.

Повечето ми съседи сигурно говореха перфектен немски, беше им майчин език, без значение дали родителите им са немци, или не, но имаше и много като мен, произнасящи само по-прости думи, и то със силен акцент, най-вероятно в общежитието живееха и такива, които наскоро бяха започнали да учат езика.

Малко по малко започнах да осъзнавам защо връзката ми с немския е така сложна, защо тялото, езикът ми отказват да възприемат някои от думите му. На английски език беше по-лесно - той беше чужд и за мен, и за немците. На него всички бяхме равни, освен това го пазех все за приятни дейности: гледах филми, слушах музика, четях любими книги на английски. Историята на немския ми език беше по-различна, на този език основно извършвах задължителни неща, като например да уча фармация или да попълвам досадни документи.

Представих си как след години получавам писмо, не го отварям дни наред, а когато най-сетне се осмеля да разкъсам плика, прочитам "честито, вие имате немско гражданство, вече сте германка". Избухвам в сълзи. Знам, че е лъжа, никога няма да бъда германка. Аз съм чужденец. С други корени.

Те са долу в земята, невидими. Трябва да копаеш, да драпаш с шепи и да събираш кал под ноктите, за да стигнеш до тях. Представих си как корените се скъсяват, а някой ден изчезват и всички зеленини в мен политат. Реят се свободно из небето, а след кратък полет се спаружват и падат, недохранени от родната земя.

***

Наблюдаваше ме огромен плъх, изправен пред мен с розова рокля, мустачките му заплашваха да напуснат платното. Държеше вестник, но вместо да чете буквите по страниците, погледът му се рееше в облаците над него. В цялата картина имаше нещо успокояващо, но едновременно с това насилствено, отне ми известно време да забележа, че в краката на плъха има миша отрова и няколко капана със сирене, а до тях - нападали плъхове, голи малки клетници, несравними с размерите на господаря си, заемащ почти цялото платно.

Галерията беше с големина на две студентски стаи, лепнати една за друга. Освен картината на плъха по стените висяха още няколко, които обаче не успях да запомня. В ъгъла на дървена маса бяха пръснати картички с фотографии.

Най ми хареса една снимка на разпилени по Мариенплац мандарини, изглеждаше ми позната, все едно аз я бях правила. Чудех се кой е разпръснал мандарините по площада, откога лежат безпомощно върху плочките, колко дълго са пътували, за да пристигнат тук, в кое крайче на света са родени, усещат ли, че не принадлежат, че са чужденци, или вече чувстват Мюнхен като втора родина.

Освен мен и Флорис в галерията се въртяха още няколко души. Стените ѝ бяха на петна, отдавна не бяха боядисвани, което придаваше небрежност на цялото пространство, по-важни бяха картините и фотографиите.

Флорис разказа, че картината на плъха била на най-обещаващия талант, който в момента се обучавал в Академията и по когото тя си падала. Имал зелени очи, дълги кестеняви коси, стигащи до раменете, както и способността да вижда подробности в света, които другите не успяват да забележат, и да ги рисува. Флорис допря показалец до устните си и ми направи знак да запазя споделеното за себе си. Макар и рядко да се засичали, той бил една от причините тя да помага като доброволец в организирането на изложби, другата била, че се чудела дали да не запише фотография в Академията.

- Няколко души от зийдлунга учат фотография в Академията - продължи. - Покрай тях се запалих. Не бях чувала за Академията. Знаех два университета в Мюнхен - моя и Техническия. Не се престраших да питам, не исках да звуча глупава, а и в описанията на картините, както и тези на гърбовете на картичките освен името на автора пишеше и Академия на изящните изкуства Мюнхен, випуск еди кой си. Реших сама да се информирам какви специалности предлага въпросната Академия.

- Ще ме изчакаш ли горе пред главния вход? Там е колелото ми - помоли Флорис, след като ме разведе из галерията, - ей сега идвам.

Поредното нещо, което не разбирах. Тръгнахме да се шляем, а тя буташе колелото си със закачен сърф на него. За какво ѝ беше? Бях видяла сърфове и в двора на зийдлунга, но не разбирах. Наблизо нямаше море.

***

Бумлерката се интересуваше основно от пътувания, сякаш беше съставена от тях. Оприличих я на дреха от различни платове, всеки домъкнат от различно крайче на света, а пространствата между тях, съшити със сини конци, тоест копие на реките, в които се е къпала. Целия си живот беше прекарала така и техните били същите. Почти всичко, което печелели, инвестирали в пътуване. Не им било дори хрумвало да живеят по различен начин. Флорис също сподели, че обмисля скоро да купи каравана и да обикаля Норвегия с нея.

- Защо точно Норвегия? - попитах.

Норвегия ми звучеше като ужасно студено място, свързвах я с безкрайни зими, дебели якета, шапки и замръзнали палци. Никога не би ми хрумнало да купя каравана и да се запътя точно натам.

- Искаш ли да ти покажа снимки на природата в Норвегия? - Флорис извади телефона си. - Това е едно от най-красивите места на планетата.

- Дори да е изключително красиво, няма ли да ти е студено?

- Ще свикна, а и лятното слънце, като се качи на небето, не слиза.

- А сама ли ще ходиш?

- Засега да.

- Засега?

- Ами никой не се е навил да тръгне с мен.

- Не те ли е страх да отидеш сама толкова далече и да спиш в каравана?

- Не, защо да ме е страх? Всъщност на теб идва ли ти се?

Засмях се, нямаше как да изоставя всичко и да тръгна с каравана към Норвегия. Имах задължения и отговорности, преследващи ме навсякъде и тормозещи съня ми. Не можех да зарежа следването, то като котва ме държеше в Мюнхен, освен това ми се струваше опасно да тръгнем само двете.

- Трябва да помисля - отвърнах. - Не мога да замина просто така, задължително е да ходя на някои от лекциите и лаборатория.

- Добре, както решиш, имаш време, не е като да тръгвам утре.

- Благодаря за поканата.

Романът ,,Мандарини по Мариенплац" на Теа Монева е наличен за поръчки

на сайта на издателство "Жанет 45" тук.