Всеки един човек, всеки един живот е една Шехерезада.

Покойният ми съпруг - Вихрен Чернокожев казваше, че ако всеки един човек седне и опише в една малка тетрадка живота си, ще се получи една своеобразна мрежа от тези животописи и животът ще добие друг смисъл. Той не харесваше понятието народопсихология.

И още - знае се, че и писането и четенето са своеобразна библиотерапия. Невидимите нишки, които свързват пишещия и четящия не могат да бъдат заменени дори от класическото изреждане на асоциативни изкази на Фройдовата кушетка.

Фройд твърди, че най-тежкият ден за един мъж е когато почине баща му. Детето при преминаване през Едиповия комплекс (3-5 годишно) се идентифицира с бащата и това е от много важно значение за порастването му.

Томас Ман казва, че всеки читател намира себе си в някого от героите на книгата и правдиво откриваме, че авторът е велик творец.

И си мисля, в тази толкова полифонична книга, колко ли хора ще се идентифицират с героите, с начина им на живот, със случващото се на душевната ни сцена, макар, че текстът е написана като монолог.

Георги Господинов с новата си книга "Градинарят и смъртта" прави това - създава връзка, мрежа, в която вплита душите ни. И той го прави по неговия си талантлив начин - искрено, докосващо ни, поетично, редуващо пропадания и извисявания и, разбира се - катарзисно. Георги Господинов е имал нужда от своята терапия - да се зарови в словото и да облече човешката си мъка и загуба в спасителната одежда на изкуството.

Книгата започва с крайно лапидарното, което съдържа всичко и овладява цялата по-нататък разказана Шехерезада: "Баща ми беше градинар. Сега е градина."

Клод Моне е казвал, че градината му е най-красивият шедьовър.

Австрийската психиатърка Елизабет Кюблер-Рос ни научи, че при всяка загуба и скърбене ние минаваме през пет етапа: отричане, гняв, уговаряне, депресия, приемане. Всички минаваме при загубите си през това и трябва да си дадем време, търпение и обич да се справим.

От своята лична история на загуба и скърбене Георги Господинов прави и екзистенциално, и философско, и културологично, и надвременно четиво.

Епизодът например, когато баща му изрежда безбройните си болести пред лекаря е великолепен пример как една банална случка става история, става мит, става хуманност, става култура. Този зареден с невротичност, както повърхностно би се възприело, разказ се превръща в изповед, в народопсихология, в свещенодействие. Човек, особено боледуващият (физически или душевно, макар че всичко е психо-соматично) просто има нужда да бъде изслушан. Той има нужда да бъде зачетен, като човешко същество и личност. Да бъде уважено неговото страдание. Да почувства грижата за себе си. И това е половината от оздравяването.

Георги Господинов с книгата си ни дава един урок по търпеливост, по синовност, по съпричастност, по достойнство.

Защото всички ние, със свойствените си дискомфорти и дисфункции искаме, по възможност, да живеем достоен и човешки живот.

Фройд казва, че животът ни не е нищо особено, но е единственото, което имаме. И, че човекът заплаща своите цивилизационни достижения с невроза.

И разказът на Георги Господинов се лее през устата на бащата, като Омировата Илиада и като най-доброто изпод перото на Ивайло Петров и Радичков. И тогава разбираш, че има едно нещо, само пред което българинът, както казваше Ивайло Петров, стои със свалена шапка в ръцете си. И това нещо се казва смърт, но и безсмъртие. И този баща ще остане отвъд смъртта чрез своите рози, череши, сливи, с цялата си градина. И с думите си: "Няма страшно". Тези думи, с които си даваме кураж и с които искаме да дадем кураж и на децата си.

През разказа в кабинета на лекаря става нещо чудотворно. Това не е рутинен лекарски преглед на поредния пациент. Това е свещенодействие. Това е самият живот, вкопчил се в своята градина:

Този магически реализъм на Георги Господинов, да прескача от епоха в епоха, от година в тодина и от топос в топос, та до съвремието в лекарския кабинет и всичко в една неразделима амалгама, прави винаги стилът му разпознаваем в многогласието на съвременната ни литература, дори и ако текстът не носи подписа му.

Метафоричността да минаваш от един наративен пласт в друг, от жанр в жанр и да създаваш една Вселена от успоредени, а не линейни времена и места е нещо, което ни прави част от тук и сега, но и частица от света, "от небето и земята". Георги Господинов има изумителната дарба да вдъхва живот, да оживява предметния свят по Далчевски. Ето разказът ще се разлисти в цвете и дървета, а ехографът ще разцъфне в лале. И всичко става, като в детска приказка живо и дишащо. Тази игра с жива и нежива материя е типично Георгигосподиновско изобретение. То не е характерно само за тази му последна книга.

Мислите и думите са енергия. Това става и в разказа в кабинета на лекаря. Думите на баща му осъществяват това всемогъщество на мислите и превръщат думите в кръв, обагрила бялата престилка на лекаря или роза, в която ще разцъфне ехографът. Като във вълшебна детска приказка. Това придава едно особено символно послание. Тук реализъм и магичност са в специфичен танц. Думите творят друга реалност в спиралата на живота. Затова бащата говори и изрежда, не спира, защото знае - спре ли - ще загуби битката.

И друга отлика и нюанс има изказът на автора - това, че всичко е "човешко, твърде човешко." (Ницше). Тук няма преднамерена маниерност, а простота, която се родее с класиката.

На последните страници от текста Георги Господинов написва единайсет пасажа, които започват все с едни и същи думи-въпрос, които са риторика на вътрешната ни сцена: "Не знам какво да правя". И тук са и градината, и инструментите, и кучето Джоко, и празните буркани, и празниците, и майка му, и още, и още - до единайсет. Може би най-обобщаващото е: "Не знам какво да правя с всички въпроси, които ще се появят напред".

Георги Господинов пише в епилога, че е искал написаното да е "съдбовно и леко".

Дали има такава комбинация или е оксиморон (несъчитаеми неща)?

Да, и този път Георги Господинов е успял да говори на сърцето ни и съдбовно, и леко. И докато четем се сбъдва казаното в началото, че "това не е книга за смъртта, а за тъгата по живота, който си отива".