Преводът е на Стела Джелепова, а корицата - на Милена Вълнарова. България е петата страна, в която се публикува историята на изобретателя. Преди това книгата излиза в Швеция, Литва, Полша и Нидерландия. Томът е с внушителния обем от 648 страници.

Известно е, че Алфред Нобел дължи огромното си богатството си на войните, но за личния му живот и копнежи се знае много малко. Както и че той е написал повече стихове, отколкото научни трудове. Че е мечтал за литературна слава, но не намерил смелост да издаде книга.

Биографията проследява изобретателя от първите му детски години в бедност в Стокхолм, през порастването в Санкт Петербург и обучението в Париж, семейните конфликти и емоционалните спадове, до смъртта му в Сан Ремо.

Сутринта на 10 декември 1896 г. в Швеция пристига телеграма. В нощта срещу четвъртък - по-точно в два часа сутринта - 63-годишният Алфред Нобел внезапно и неочаквано е починал в дома си в италианския град Сан Ремо. "Афтонбладет" бърза да съобщи новината още същия ден. "Всеки образован швед днес оплаква загубата на един от най-великите наши сънародници", пише вестникът, но избягва въпроса, който скоро ще занимава всички:

Кой ще сложи ръка върху неговото богатство?

През близките дни спекулациите набират скорост, проблясват жадно в тъмнината между ярките слова в негова памет. Състоянието е определяно като "за нашите представи - колосално". Само годишните постъпления са многомилионни.

Журналистите пресмятат бързо. Алфред Нобел, прочутият изобретател, е неженен и бездетен. Братята му - не по-малко известните Роберт и Лудвиг - вече не са между живите. Някои писачи захвърлят всякакви задръжки и разпространяват непотвърдена информация, че "несметните богатства" ще бъдат поделени между децата на Роберт и Лудвиг. Инженер Саломон Аугуст Андре обаче бърза да посочи, че Алфред Нобел наскоро му е обещал 26 000 крони за нов опит да достигне Северния полюс с балон. От тях, подчертава Андре, дотук са изплатени едва 10 000.

Въпросните племенници са 14 на брой. Първородните Емануел, син на Лудвиг, и Ялмар, син на Роберт, са се завтекли към Италия още на 8 декември, когато са научили за внезапния мозъчен кръвоизлив на своя чичо. Емануел е на 37 години и живее в Санкт Петербург. От всички племенници той е най-близък с Алфред. 33-годишният Ялмар също общува относително често с него. И двамата знаят от първа ръка на каква щедрост е способен чичо им. Съвсем наскоро, през ноември, Емануел се е опитал да помогне на Алфред в търсенето на добър физиотерапевт, който да подобри кръвообращението му и да облекчи кардиологичните му неразположения.

За жалост, братовчедите не успяват да пристигнат навреме. Закъснява и сътрудникът на Алфред Нобел - 26-годишният Рагнар Сулман, който също се е отправил на юг веднага след тревожното съобщение.

Чак в ранната вечер на 10 декември тримата застават до леглото на покойника, потънали в скръб и съкрушени, че Алфред е посрещнал смъртта така, както обикновено посрещал и живота.

Сам.

*

Завещанието се съхранява в Стокхолмската частна банка. Алфред Нобел го е подписал в присъствието на свидетели точно една година по-рано - в края на ноември 1895 г. Племенниците не знаят за неговото съществуване.

Във вторник, 15 декември, в канцеларията на банката на "Лила Нюгатан" в Стария град разчупват печата на документа. Избрани части от съдържанието му са изпратени по телеграф до Емануел и Ялмар в Сан Ремо и късно същата вечер двамата почукват на вратата на Рагнар Сулман. Съобщават му оскъдната информация, която са получили: Алфред настоявал, преди да бъде положен в земята, артериите му да бъдат прерязани, освен това посочвал Рагнар за един от двамата изпълнители на завещанието.

Всички са озадачени. Сред документите в италианската къща са намерили друго завещание, подписано през 1893 г. Изглежда обаче, че то било анулирано. В такъв случай какви ли промени са настъпили в текста?

В края на седмицата в Сан Ремо пристига писмо с пълния препис на завещанието. Атмосферата в къщата натежава от нескрито униние. Делът на племенниците се е стопил. Чичото е оставил на родствениците си само трошици от богатството.

В завещанието е написано черно на бяло, че всички акции и имоти на Алфред Нобел следва да бъдат продадени, а почти целият освободен капитал - внесен в специален фонд. Волята на Алфред е лихвата от тези пари да бъде раздавана под формата на ежегодни награди за "онези, които през изминалата година са допринесли най-много за добруването на човечеството", без значение в коя част на света живеят те. Това описание няма как да включва никой от братовчедите Нобел, колкото и скъпи да са били те на сърцето на Алфред.

Племенниците се питат как точно чичо им си е представял прехвърлянето на сумите. Алфред ясно е написал какви награди трябва да бъдат учредени - една за физика, една за химия, една за физиология или медицина, една за литература и една "за онзи, който е сторил най-много за установяването на братство между народите, за премахването или редуцирането на съществуващите армии, както и за организирането и разпространението на конференциите за мир".

С други думи, награда за мир. В смисъл на световен мир. За най-близките му хора обаче предстои война.

По-късно - през разразилата се четиригодишна битка за Нобеловото богатство - самият крал Оскар ще се намеси с язвителни коментари по адрес на Алфред Нобел и неговото завещание - например как старецът се бил оставил да го подмамят "фантазьори миролюбци, особено от женски пол". Пресата пък ще фучи за липсата на родолюбие, а бъдещият министър-председател Ялмар Брантинг ще нарече дарението "огромна грешка".

Четиринайсетте - сега значително по-разстроени - племенници са изправени пред дълги години неприятности. Какво ще стане със семейната нефтена компания в Русия, ако мажоритарните акции изчезнат? Какво ще стане с братовчедите Нобел и техните семейства?

Още следващата седмица братовчедите остават само тринайсет. Най-малката сестра на Ялмар - 23-годишната Тюра, е изгубила баща си Роберт едва преди няколко месеца. В момента тя се намира в семейното стопанство в Йето край Норшьопинг. В понеделник сутринта се оплаква, че ѝ е зле. Няколко часа по-късно, по време на приготовленията за коледните празници, се строполява мъртва на пода.

Вестниците пишат, че вероятно я е покосил сърдечен удар.

*

В разкошната вила в Сан Ремо с великолепната гледка към Средиземно море е отслужена скромна заупокойна служба за Алфред Нобел. След това - пред гъмжило от любопитни - пристигналите роднини и голям брой видни граждани изпращат тленните останки до железопътната гара. Процесията води общинският оркестър, който засвирва траурния марш на Шопен, докато вдигат дъбовия ковчег от катафалката и го качват на влака. Покриват го с планина от венци. Някои са с ленти със знамената на държавите, в които има динамитни дружества - Италия, Испания, Шотландия, Швеция и разбира се, Франция.

Останките ще пътуват до Швеция. Взети са всички необходими мерки за облекчаване на преминаването през границите. Сред морето от цветя, което изпълва вагона, личат нежното сбогуване от страна на роднините, последното сбогом на близките приятели и една красива композиция, дело на инженер Андре: "Сбогом и благодарим! От членовете на полярната експедиция".

През петте дни, в които ковчегът пътува през Европа, възпоменателните слова продължават да наводняват вестниците. Някои обръщат внимание на плама, с който е работел Алфред Нобел, и презрението му към всяка суета, други - на скромното му облекло и търпението му спрямо просителите. Шведско-норвежкият клуб в Париж пише, че думите му понякога можели да бъдат сурови особено ако доловял притворство, но зад тях винаги се криела истинска любов към човечеството. Както по-късно се изразява един от младите изобретатели, подкрепяни от него: "С дълбока тъга си мисля колко много беше готов да дава той и колко малко получаваше в замяна".

Един британски сътрудник на Нобел след време ще излее мъката си в 14 страници размисли за починалия приятел. В тях той ще обърне внимание на неизчерпаемата му енергия и на качествата му на събеседник, колкото духовит, толкова и непредсказуем. Ще припомни, че Нобел можел да прескача между най-разнообразни теми, понякога и на най-различни езици. Ще го опише като оригинал - нервен, почти избухлив и изключително чувствителен по природа; същевременно "той беше надарен с безгранична енергия и несравнима издръжливост; не се страхуваше от никоя опасност и никога не отстъпваше пред спънките. [...] Импулсивен нрав, съчетан с крехка свенливост - това бяха най-изявените черти на неговия характер. [...] Светлите малки очи, над които бяха надвиснали буйни вежди, бяха силно изразителни и разкриваха неговата необикновена интелигентност".

Той ще напише също така, че в много отношения Имануел - бащата на Алфред, бил този, който избрал пътя на сина си.

През тези дни много журналисти описват забележителното пътешествие на семейството от мига, в който Имануел Нобел, "един от големите инженерни умове на своето време", съумял да си проправи път до Стокхолм в началото на века. Твърди се, че Алфред и братята му успели да доведат до успешен край великите идеи, които Имануел Нобел носел в себе си, но така и нямал щастието да види осъществени.

Сутринта на 22 декември 1896 г. влакът бавно навлиза в побелялата от сняг столица. Локомотивът спира под двускатния покрив на Стокхолмската централна гара, където складовите помещения се огъват под тежестта на най-големия брой пристигащи и заминаващи коледни колети от основаването на държавните железници насам.

Бият камбани. Пръхтят коне. Алфред Нобел се завръща у дома.

Дълго време образът на Алфред Нобел и историята на неговия живот бяха силно ретуширани. Важни периоди оставаха като бели петна в общата картина, значими събития и личности биваха пропускани; да не говорим за чувствения му живот и някои неуместни изблици на емоция. Всички, които се занимават с темата, би трябвало да се придържат към истината - такава, каквато е.

Създателят на Нобеловите награди е оставил след себе си океан от писма и важни документи, но през първите 50 години след смъртта му (1896 г.) въз основа на този богат материал е публикувана една-единствена книга. Излязла през 1926 г. под заглавие "Юбилейни бележки", тя е издание на Нобеловата фондация, лишено както от библиография, така и от име на автора. Всъщност книгата е дело на председателя на фондацията Хенрик Шюк и на нейния основател Рагнар Сулман.

Шюк и Сулман са подходили с усърдие. Разровили са се надълбоко в архивите, но систематично са прочиствали всичко, което би могло да опетни името на великия благодетел. Намеренията им са били добри. Времената са били такива. Резултатът обаче е изкривеният образ на човека Алфред Нобел, запазил се и до днес. Това било подсигурено и от забрана за достъп до архива за всякакви независими изследователи.

На прага на следващия Нобелов юбилей дори Рагнар Сулман намерил мащабите на заблудата за смущаващи. Събрал кураж и се опълчил на началството. Малко преди смъртта си през 1948 г. Сулман написал книгата "Завет", в която първи разкрил дългата връзка на Алфред Нобел с осемнайсет години по-млада от него жена. Трудът бил публикуван през 1950 г.

След време възникнала необходимост от осъвременено издание на юбилейната книга от 1926 г. особено предвид това, че чуждестранните издателства питали къде са се дянали всички други публикации за световноизвестния дарител.

Ето защо през 1954 г. директорът на Нобеловата фондация Нилс Столе сключил договор с Набот Хедин - американски журналист с шведско потекло, за нова голяма книга за Нобел, този път на английски.

Начинанието било от такъв калибър, че бившият британски министър-председател и Нобелов лауреат Уинстън Чърчил се съгласил да напише предговора. Чърчил не разочаровал. "Похвално е, че излиза ново английско издание на биографията на Алфред Нобел", пише той в черновата си от 1957 г. Според Чърчил "Великата идея" на Алфред Нобел - Нобеловата награда - се е превърнала в "символ на успешното стремление в множество области на познанието и все така свидетелства за челното място, което заемат скандинавските народи в борбата на цивилизованото човечество за един по-добър свят".

И този път обаче не допускали до архива кого да е. Вместо това директорът на Нобеловата фондация възложил на своя шурей Ерик Бериенгрен да се заеме с този въпрос. Триото продължило работа цели пет години. Бериенгрен ровел в архивите, Хедин пишел, после Бериенгрен проверявал, а директор Столе цензурирал.

Резултатът от техния труд днес се пази в 16 безлични черни папки. След известна детективска работа успявам да ги открия в мазето на Нобеловата фондация. Естествено, преглеждам всичко. Ерик Бериенгрен явно е бил възхитителен професионалист. Изглежда, че е изчел целия архив - 14 метра лавици с книжа. Нуждата от сортиране обаче остава. На моменти цензурата на петдесетте години изглежда направо комично.

През януари 1958 г. например Столе не одобрил това, че авторът Набот Хедин включил цитат, в който Алфред Нобел нарича себе си "социалдемократ". Ами че това би създало у американските читатели "абсолютно погрешна представа за Алфред Нобел. Ще го помислят за комунист. Социалдемократите искат [...] да национализират производствените средства. Струва ми се невероятно Алфред Нобел да е желаел това", възмутил се Столе, вероятно забравил, че точно това безобразие веднъж вече е било публикувано в първата биография на Нобеловата фондация от 1926 г.

Неведнъж на шведско-американския автор му се давало да разбере, че размислите за личността, духовния и чувствения живот на Алфред Нобел нямали място в новата книга. Не бил назрял моментът и за споделяне със света на някои лекомислени изявления, излезли изпод перото на Алфред Нобел. Ерик Бериенгрен, развеселен, цитирал намерено от него писмо, в което Алфред говори за предпочитанията си към талантливи жени: "Интересът на мозъка надживява този на пишока. Амин!". Твърде неприлично, за да бъде цитирано, отсякъл обаче Бериенгрен. Предпочел да не включва и описанието на Алфред на един безукорен търговец като "Дева Мария преди не след".

Всички тези елементи можело да очернят образа на дарителя, който те целели да изградят. "Защото това, което искаме да изведем на преден план, е, че той е бил един абсолютно неподкупен и почтен джентълмен, на когото неща като завист и кариеризъм са били напълно чужди. Фин и забележително добър по дух, сърце и ум човек", отсича Бериенгрен. На Алфред Нобел не му било позволено да бъде обикновен човек от плът и кръв.

След пет години работа Набот Хедин завършил 25 глави. Тогава дошъл ударът. Американското издателство се отказало. Намерило книгата му за твърде суха и скучна, за да я пуска на пазара. Вместо това директор Столе помолил шурея си да подбере материал за една кратка "информационна брошура". Шокираният Ерик Бериенгрен видял как пет години детайлно проучване на архивите отиват на вятъра. Все пак послушно сглобил тъничката биография, която през 1960 г. станала вторият важен шведски труд за Алфред Нобел; в нея също липсва библиография.

От тогава насам много от написаното за живота на Алфред Нобел се опира предимно на тези две книги, а не на оригиналните източници. И то при положение че от десетилетия Нобеловата фондация е изоставила всякакви амбиции за ретуширане. Днес архивът на Алфред Нобел е достъпен за всеки, без никой да настоява да те надзирава или да контролира какво пишеш.

Благодарение на дигитализацията задачата на изследователя вече не е непосилна. Аз решавам да пробвам. Целта ми е да напиша първия независим разказ за Алфред Нобел и историята на Нобеловите награди, в който първичните източници да са и използвани, и надлежно описани. Предизвикателството да се заровя в архивите на държавите, в които той е пребивавал, също е неустоимо за мен.

Вече знам едно. Разказът трябва да започне с неговия баща Имануел Нобел и с драмата, която в годината около раждането на Алфред Нобел изиграла огромна роля за всичко, което последвало.

Белите петна за запълване тук са в изобилие.

Името Имануел означава "с нас е Бог", но не така вижда съществуването си трийсет и една годишният майстор строител Имануел Нобел - нито преди, нито след съдбовната новогодишна нощ на 1832 г.

Още като момче, плаващо в Средиземно море, бащата на Алфред Нобел е започнал да се бунтува срещу нагаждането на живота към "така наречените "свещени книги" на Църквата. Нима е възможно хората да съществуват само заради вечния живот след смъртта? Та нали това Божие творение - фантастичната природа, се намира навсякъде около нас, тук и сега, и направо си плаче да бъде използвано в името на човешкия напредък.

Да не говорим за лицемерието. Имануел помни как като юнга видял пияни католически монаси да развратничат по пристанищните бордеи. Тогава изпитал същото презрение, както когато трябвало да чисти палубата след ужасните пиянски оргии на шведските офицери. Бил само на шестнайсет години, но още тогава формулирал своя девиз в живота:

Навръх Нова година 1832 - 1833 г. този житейски възглед щял да бъде поставен на тежко изпитание. По това време Имануел Нобел от няколко години се препитава като строител, архитект и механик в столицата. Взел е под наем порутена кирпичена къща на остров Лонгхолмен край Стокхолм. Там живее със съпругата си - двайсет и девет годишната Андриета, и двамата им синове - Роберт на три години и Лудвиг на година и половина.

През четирите години на брака си Имануел и Андриета Нобел са се местили неведнъж, приели мисълта, че животът си има върхове и спадове, че проектите на Имануел понякога печелят одобрение и възхита, а друг път завършват катастрофално. По Коледа обаче става ясно, че 1832-ра ще остане в семейните анали като най-тежката година след 1829-а, когато първородният им син Емануел починал на едва една годинка.

Още през март 1832 г. Имануел се е принудил да предаде в ръцете на един районен съдия като залог за заем правото за ползване на имота на Лонгхолмен. Дълговете обаче са продължили да се трупат и точно преди Коледа няколко негови клиенти и служители се обединяват, пишат тъжба до съда и изискват Имануел Нобел да обяви фалит. Дори настояват служителите на закона да задържат Нобел, тъй като се носят слухове, че той е напуснал града и в момента се крие от кредиторите си на друг остров в езерото Меларен.

В последния момент Имануел успява да получи едномесечна отсрочка с надеждата да бъде постигнато извънсъдебно споразумение. Срокът изтича в края на празничните дни, на 5 януари 1833 г.

Имануел Нобел и преди си е стъпвал на краката след падение - спасявал се е благодарение на своето трудолюбие, всеизвестното си хитроумие и упорития стремеж към по-добър живот за увеличаващото се семейство. Настаняването на негостоприемния Лонгхолмен несъмнено е пример за това. Три години по-рано Нобел получил от наскоро овдовялата арендаторка на имота нейните права над земята, както и над старата кирпичена къща. Мастилото на договора още не било изсъхнало, когато той се обърнал към властите с молба за удължаване на арендата с четиридесет години. Срещу това обещавал да построи елегантна двуетажна къща с балкони и орнаментирани колони, която след изтичането на четиридесетгодишния договор градът щял да получи безплатно. Нобел приложил красиви разноцветни скици. Отговорът бил положителен. И без това - гласял той - мястото не представлявало интерес за града.

В новогодишния ден на 1832 г. разкошната къща с десет стаи е почти готова, но за съжаление, затъналият в дългове Имануел Нобел вече няма как да се нанесе в нея. Семейството остава в порутения стар коптор. Това е особено жалко, като се има предвид, че едва няколко седмици след началото на Новата година ще стане ясно, че Андриета отново е бременна.

Новороденият син ще получи името Алфред. От всички деца на Имануел той в най-висока степен ще наследи бащините си способности - богатото въображение и изобретателския нюх, енергичността и презрението към установения ред, темперамента, схватливостта и умението да постига изключително много в живота без формално образование и без полагащото се уважение към Църквата.

С други думи, с вярата в собствения малък аз.

Наследените черти са дотолкова видими, че мнозина биха казали, че няма как да разбереш Алфред Нобел, без първо да си опознал Имануел.