В първите дни на септември Зорница Христова тръгва по буквите на една скръбна и светла книга, новия роман на Георги Господинов. Този много личен разказ за загубата и нейното преживяване парадоксално ни превръща в общност и дори в "братство пред бездната".

Имам една любима картина на финския художник Хуго Симберг - "Градината на Смъртта". В нея Смъртта кротко полива подредени върху висока леха крехки растения. Самата Смърт също е крехка, вглъбена, грижовна. Не знаем дали е мъж, или жена - бял скелет с черна пелерина, тъмнозелена лейка, едната ръка опряна на лехата, зад която се подава тънка бяла пета. В съседство виси бяла кърпа. На заден план - още лехи, още смърти. И все тъй нежни.

Свикнали сме да мислим, че градината е обратното на смъртта. Да градинарстваш значи да заставаш на страната на живота - през август хортензиите ми издържат само ден, ако не ги полея. Разбира се, природата няма много нужда от подобно съучастничество; тя прекрасно се справя и без нас. Градинарят обаче се грижи за конкретния живот, не за живота като цяло. Пази го от суша и от врагове, пресажда го, помага му да се прероди.

Тук книгата се родее със сборника "Бащите не си отиват" на издателство ICU, и с книги като "Наивно изкуство" на Марин Бодаков. Включва се в улавянето на бащиния образ чрез истории на сборника, подхваща теми, които звучат в стихосбирката -

Именно общото е и начинът да избегнеш дилемата при всяко говорене за мъртвите. Обичта те заставя да кажеш "или добро, или нищо" - но паметта не понася плоски образи, едностранчиви герои, семейни светци. Без сянка образът се изтрива - или по-лошо, бива подменен и този, когото уж сме издърпали от подземното царство, се оказва някой друг, благообразно усмихнат двойник. "Градинарят и смъртта" решава тази дилема, като разказва за сянката - но я скрива в полето от сенки, в поколенческото, в общото. Бащите ни пускаха шамарената фабрика, казва книгата. Или "бащите ни отсъстваха".